Нора Робъртс
Слава в смъртта (6)

6.

Пийбоди се прозина така, че челюстта и изпука. Умуваше каква закуска да избере. Мислеше за здравето си и ако искаше да започне деня си добре, не биваше да се спира на кравайче със сирене крема. Трябваше да се задоволи с плодово кисело мляко. Определено не беше добра идея да си хапне и кравайчето, и плодовото мляко.

Не биваше дори да й хрумва да си купи кифличка с черешов конфитюр на път за Централата.

Защо всяка сутрин се сещаше за проклетите кифлички? Не беше напълно сигурна дали мисълта за тях не слага по още някое кило на задника й.

— Ще ям плодово кисело мляко — и толкоз.

На стола си до малката маса в кухнята им Макнаб мълчаливо хапваше от хрупкавата си зърнена закуска.

Пийбоди разбърка кафето си и се запита защо тъпият нискокалоричен подсладител няма божествения вкус на онзи с милионите калории. Но ако успееше да устои на изкушението и да се задоволи със здравословно кисело мляко и нискокалорично кафе, щеше да се чувства като светица.

Де да можеше и тя като Макнаб да изяжда по цяла купа хрупкави зърнени фигурки с цял океан соево мляко. На кльощавия му задник не се лепваше нито грам.

Животът определено е несправедлив, когато метаболизмът ти е с бързината на саката костенурка.

Пийбоди отпи кафе и почувства как умът й започна да се прояснява. Харесваше й как слънцето нахлува през прозореца на кухнята им сутрин и си играе с яркожълтите пердета, които бе ушила сама. Не бе загубила уменията си от своя Фрий Ейдж период, помисли си.

Всяка част от изработването на пердетата беше истинско удоволствие: избирането на плата, разкрояването и сядането пред малката шевна машина, за да съедини парчетата в нещо красиво и функционално.

Освен това Макнаб бе страшно впечатлен.

Някой ден наистина щеше да довърши килимчето, което бе започнала да тъче за всекидневната, и да го накара да подскочи с дишащите си ботуши.

Фактът, че приема уменията й с такова въодушевление превръщаше прилагането им в още по-голяма наслада и удоволствие. Хубаво беше неговите и нейните неща в апартамента им да си пасват и да се съчетават. Чиниите й с неговите кръчмарски чаши, нейният стол, неговата маса. Сега всичко беше на двамата.

И определено беше хубаво, много хубаво да седят заедно сутрин, когато смените им позволяват, да хапват и да си говорят.

Когато отпи още кафе, Пийбоди осъзна, че той нито яде, нито говори.

— Закуската ти ще изстине — предупреди го тя.

— А? О…

Макнаб сви рамене и побутна купата встрани.

— Всъщност не съм гладен.

— Не мога да си представя как някои хора може да не са гладни сутрин. — Самата мисъл я караше да изпада в мрачно настроение. — Аз се събуждам прегладняла и трябва да си напомням, че не бива да изяждам всичко пред погледа си, ако не искам задникът ми да стане колкото рекламен дирижабъл.

Когато той не отговори — а винаги казваше по нещо хубаво за задника й, — Пийбоди се намръщи. Сега забеляза, че изглежда малко блед, с леко подпухнали очи и замислен.

— Добре ли си? — Протегна ръка и докосна неговата. — Не изглеждаш много добре.

— Не можах да спя.

— Болен ли си? — Внезапна загриженост я накара да докосне челото му. — Струва ми се, че нямаш температура. Да ти направя ли чай? Имам от онази комбинация от баба ми.

— Не, няма нужда. — Красивите му зелени очи се вдигнаха и срещнаха нейния поглед. — Пийбоди… Делия.

„Аха“, помисли си тя. Наричаше я Делия само когато е разстроен, ядосан или силно, силно възбуден. А сега едва ли беше възбуден.

— Какво има? Какво ти е?

— Просто се запитах… Обичам те.

— О, и аз теб. Тъкмо си мислех колко обичам сутрин да седя с теб тук, в нашата кухня. Да започваме деня заедно. И…

— Искаш ли да се омъжиш?

Ако пиеше кафе, Пийбоди щеше да го разлее върху него. Вместо това преглътна дълбоко.

— Ами… Хм. — Изведнъж бе започнала да пелтечи. — Да, разбира се. Някой ден.

— Имам предвид, за мен.

— О, разбира се, че за теб, глупчо. За кого другиго? — Леко го смушка в рамото, но той не се усмихна и я накара да почувства слабост в стомаха. — Нали току-що казах, че те обичам? Да не съм сторила нещо, което те кара да се съмняваш? Иън… — Тя също изричаше малкото му име само в специални моменти. — Понякога се държа глупаво, но…

— Не. Не, Ди. Искаш ли да се оженим сега?

— Е… — Стомахът й се преобърна, сви се, отново се преобърна. — А ти?

— Аз пръв те попитах.

— Може би трябва да ми кажеш откъде ти дойде наум.

— Не можах да спя. Непрекъснато виждах Кей Ти Харис да лежи до басейна на онзи покрив. Толкова много приличаше на теб на онази светлина. За момент, в съзнанието ми, сякаш беше ти. Дъхът ми секна.

Загрижена, успокоена, влюбена, тя се изправи, седна в скута му и го притегли към себе си, когато допря чело до рамото й.

— Всичко е наред. Добре съм. И двамата сме добре. — Целуна го по косите, ярки като пердетата й. — Няма никакъв проблем.

— Просто се замислих колко много означаваш за мен и започнах да се питам дали не губя… дали не губим ценно време. Че може би трябва да се оженим. Хрумна ми да те попитам дали би искала да ти предложа брак. Трябва да знаеш, че ти си жената за мен, Пийбоди. Единствената.

Тя се отдръпна назад, обхвана лицето му.

— Ти си мъжът за мен, Макнаб. Единственият. Никога не съм изпитвала такива чувства към друг. Щастлива съм. Всичко тук ме прави толкова щастлива. Чиниите ми, твоите кръчмарски чаши. Нашият дом.

— Мен също.

— Не искаме да се женим сега. Това е за пораснали хора.

Думите й бяха изречени с усмивка, на която красивите му зелени очи отвърнаха.

— Но някой ден, в далечно бъдеще?

— О, да, ще си направим голяма щура сватба. Страхотна сватба. Ще се оженим, ще имаме деца.

Той се усмихна широко и потупа корема й.

— Малък или малка Пийбоди.

— Когато пораснем. — Целуна го, докато слънчевата светлина игриво проникваше през пердетата като обещание. — Най-хубавото сега е, че ме попита дали бих искала да ми предложиш брак. Радвам се, че го направи. — Прегърна го още веднъж. — Толкова много те обичам. Попитай ме отново някой ден в далечното бъдеще.

— Може и ти да ме попиташ.

— Аха. — Тя закачливо завъртя пръст на корема му. — Ти.

Той я смушка в ребрата.

— Защо не ти?

— Защото ти започна. — Със затихващ смях отново се приближи към него и го целуна. — По дяволите — промърмори Пийбоди, когато прозвуча сигналът на комуникатора й. Обърна се назад, протегна ръка да го придърпа по масата. — Съобщение от Далас. Казва да се срещнем в моргата. — Пресметна времето, усмихна се. — Имаме петнайсет минути.

Скочиха и се втурнаха към спалнята. Петнайсет минути с мъжа, който я обичаше толкова, че да я попита дали би искала някога да й направи предложение за брак?

По-хубаво от кифличка с черешов конфитюр.

 

 

Ив тръгна през белия тунел към моргата. Отдавна бе свикнала с мириса на смърт, примесен с лимоновия аромат на почистващ препарат. Бе престанала да мисли, че мъжете и жените до автоматите за напитки преди малко са извадили вътрешните органи на нечий труп или ще се заемат с това след доза кафе.

Вече не се питаше колко обитатели има в хладилните камери или колко литра кръв изтичат по улеите на масите всеки ден.

Но когато премина през вратите на залата за аутопсии и видя Харис на масата, приликата с Пийбоди я накара да потръпне.

Главният патолог Морис извърна глава от компютърния монитор. Беше облечен с тъмносин костюм на съвсем тънки сребристи райета. Абаносовите му коси бяха усукани на сложна лъскава плетеница над тила.

Тихо звучеше някакъв тежък, разтърсващ рок, а далеч от него димеше чаша кафе от автомат, оставена в метална тавичка.

Екзотичните му очи се плъзнаха покрай Ив, после обратно.

— Надявах се Пийбоди да е с теб.

— Идва насам.

— Това е… не съм сигурен как да го нарека. — Морис застана до голото тяло върху масата със старателно зашит Y-образен разрез. — Всъщност приликата е само на пръв поглед. И все пак.

— Знам.

— Да ти призная, благодарен съм, че Картър беше на смяна снощи и свърши работата тук. — Докосна екрана, за да зареди изображенията. — Щеше да ми бъде трудно, ако трябваше да я свърша аз. Не си поискала това.

Ив сви рамене, пъхна ръце в джобовете си.

— Беше късно.

— Не. — Изразът на тъмните му очи беше малко по-топъл, когато я погледна. — Помислила си, че след като загубих Амарилис, дори слабата прилика с приятелка ще ми причини болка.

— Нямаше никакъв смисъл.

— Но има смисъл да ти благодаря за загрижеността. Тя ми липсва. — За миг сложи ръка на сърцето си. — Мисля, че винаги ще тъгувам за онова, което можехме да изживеем заедно. Но вече съм по-добре.

— Хубаво.

— Когато влязох тук сутринта и я видях, ме обзе неописуема тъга. Дори хората с нашите професии, които се срещат със смъртта всеки ден, могат да изпитват неописуема тъга. Мисля, че е важно да я изпитваме от време на време.

— Току-що се бях запознала с нея и не я харесах. Реших да се фокусирам върху физическите разлики между нея и Пийбоди. И все пак това докосна някаква струна в мен.

— Мисля, че след толкова дълго време, след толкова смърт, е добре, че в нас все още има струна, която може да бъде докосната. Кафе?

— От това? — Ив хвърли поглед към димящата чаша, долови острия мирис от мястото, където бе сложена. — Не, благодаря.

— Скапано е — съгласи се той с шеговита нотка. — Не знам дали е добре, или зле, че съм му свикнал.

— Мога да ти уредя малко истинско.

— Ако донеса истинско кафе тук, ще има нашествие. Може дори мъртвите да се надигнат като зомбита. Предпочитам да се задоволявам със скапано пред този ужас.

— Не вярвам, че истинското кафе ще накара Харис да се надигне и да захапе гърлото ти.

— Мозъка — поправи я Морис. — Зомбитата ядат мозъци.

— О, това е пълен отврат.

— Е, все пак са зомбита. Във всеки случай — заговори той, след като глупавото отклонение разведри атмосферата. Съсредоточи се върху екрана, върху неоспоримите факти. — След първоначалната тъга дойде благодарност. Загубата не е нито моя, нито твоя. Мисля, че от време на време трябва да бъдем и благодарни.

— Снощи ми се искаше да разцелувам Пийбоди. Сдържах се, но ми се искаше.

Това го накара да се усмихне.

— Що за мекушавци сме, ченгето от отдел „Убийства“ и докторът на мъртвите? Е, други ще бъдат опечалените тази сутрин.

— Не са много — увери го Ив. — Била е кучка. Разговарях с доста хора, които са я познавали, и никой от тях не я е харесвал. Освен майка й. Дори не знам дали реакцията й беше породена от „харесване“, или беше само шок и ужас от загубата на дете.

— Тогава още по-малко прилича на нашето момиче. Жалко за жертвата, въпреки че едва ли се е мъчила много, защото според токсикологичния анализ, поискан от Картър, който току-що прегледах, е била много пияна. Три цяло и два промила алкохол плюс значително количество „Зоунър“.

— Пиеше през цялата вечер. Имала е билкови цигари в чантата си, намерих шест фаса на покрива. В лабораторията са. Може в тях да е имало примеси на „Зоунър“.

— Изглежда, е била от хората, които не харесват особено своята реалност.

— Причина за смъртта?

— Удавяне. Вода в белите дробове. Била е жива, когато се е озовала в басейна. Раната на главата… — Морис приближи изображението на екрана и зареди до него увеличение на част от перваза. — Ударът е бил достатъчно силен, за да изпадне в безсъзнание, но не фатален. Без потапянето във водата е щяла да получи леко сътресение, да се нуждае от няколко шева и болкоуспокояващо. Възстановката на Картър, която напълно приемам, сочи падане.

Той затвори файла и зареди компютърната възстановка.

— Залитнала е или е била блъсната назад, ударила си е главата в тази грапава повърхност. Както казах, след удара вероятно е изпаднала в безсъзнание за няколко минути. По-дълго, предполагам, предвид алкохола в кръвта и „Зоунъра“.

— Съдейки по удара и мястото на удара, не може да е паднала, да се е оттласнала и преобърнала и да е паднала във водата. Не и сама.

— Не.

Възможно ли е да е дошла в съзнание и при опит да се изправи да е паднала във водата? Загуба на равновесие?

— Ако беше така, щеше да има и други наранявания, защото водата е била плитка. Тази лека драскотина на слепоочието съвпада, както виждаш, с претъркулване през перваза. Както си отбелязала в доклада си от местопрестъплението, токчетата на обувките й са били одраскани. Ето тук… — Морис отново извика снимките на трупа и показа левия хълбок. — Друга лека драскотина. Съвпада с първото падане и с мястото, на което криминалистите докладват, че са от крили кръв.

— Кръв, която се е отмила. Това не би могло да стане — дори и да е паднала и да е разплискала вода. Не е достатъчно и разстоянието не е толкова малко.

— Поне според възстановката на Картър.

Ив я видя ясно.

— Значи, паднала е сама или с нечия помощ. Изпада в безсъзнание. И докато е в безсъзнание, някой я влачи около половин метър до ръба и я търкулва в басейна, където се удавя.

— Такова е заключението ни. Не е било нещастен случай, а убийство.

— Това ми е достатъчно.

Ив се обърна, когато Пийбоди се втурна вътре, спря се.

— Ау. Все още се чувствам малко странно — сподели тя, когато погледна трупа. — Мисля, че има по-дълги крака от моите. Защо не може краката ми да станат по-дълги?

Морис заобиколи масата за аутопсии. Приближи се към нея, обхвана раменете й и я целуна по устата.

— Еха. — Пийбоди примигна няколко пъти. — Ммм, благодаря. Хубаво беше.

— Много се радвам да те видя — каза той и очите му се усмихнаха на Ив, когато се отдръпна.

— Дотук това е най-хубавата сутрин в живота ми.

— О, не бързай — предупреди я Ив. — Имаме убийство, медиен цирк и дълъг списък заподозрени. Да се залавяме за работа, благодаря, Морис.

— Винаги на твоите услуги. Знаеш ли, Пийбоди, краката ти ми харесват такива, каквито са.

— Денят става все по-хубав.

Замаяна, Пийбоди тръгна с Ив обратно през тунела.

— Внимавай. Закъсняваш. По игривата ти походка личи, че е заради секс, което означава, че аз ще трябва да те осведомя за заключенията от медицинската експертиза, а това няма да направи моя ден по-хубав.

— Не можах да се сдържа. Макнаб ме попита дали ще се омъжа за него.

За втори път тази сутрин Ив потръпна и застина на място.

— Какво? Господи. Какво?

— Хапвам плодово мляко вместо кравайчето със сирене крема, което ми се искаше, а той седи с купа зърнена закуска и ме пита дали искам да се омъжа. — Все още подскачаше от вълнение с розовите си ботуши. — Всъщност попита ме дали бих искала да ми направи предложение за брак, което е още по-мило и по-хубаво, и… просто трябваше да правим секс.

— Добре. — „Още колко шока трябва да понеса“, помисли си Ив. — Значи…

— Значи, ще се оженим. Някой ден. Не сега. Не искаме да се женим сега.

— Не разбирам.

— Мисля, че е искал да зная, че желае това с мен. И да знае, че и аз желая същото с него. Така е. — Пийбоди обхвана раменете си като в прегръдка. — Наистина. Бил е разтърсен, когато е видял двойничката ми. Мъртва.

— Да, това ми е ясно.

— Почувствал е нужда да ми каже и да узнае, и затова ме попита дали бих искала да ми предложи, и… Луда съм по него, Далас. Повече от луда. Обожавам всеки сантиметър от кльощавото му тяло.

— Не се и съмнявам. — Ив замълча за минута, когато излязоха навън. — Може би никога няма да изрека тези думи отново, но сте хубава двойка. И много разумно сте решили да изчакате известно време, преди да скочите на следващото ниво.

— Вие не чакахте — напомни й Пийбоди.

— При нас с Рурк нищо не беше разумно. Като се вгледаш внимателно, не би могло да се очаква, че ще се получи нещо…

— Грешиш. Колкото по-внимателно се вглежда човек, толкова по-ясно е защо се получи. Защо се получава.

— Може би. Но ако още веднъж закъснееш заради секс, ще те сритам отзад.

— Разбрано.

— Ще се отбием да поговорим с Мейвис и Леонардо, преди да отидем в Централата. Тръгнаха си преди откриването на трупа, но бяха там цялата вечер и по време на прожекцията, затова са ни нужни и техните показания. Освен това Мейвис е играла себе си, така че е прекарала известно време с актьорите и снимачния екип. Може би има какво да добави.

 

 

Ив все още се чувстваше малко странно, когато влизаше в сградата и апартамента, в който някога бе живяла. Сега това пространство, заедно със съседния апартамент, бе на Мейвис, Леонардо и бебето им. Бяха съборили стени и препроектирали жилището така, че да бъде удобно за семейството и работата им.

Чувстваше се странно и когато се сещаше, че Пийбоди и Макнаб живеят в същата сграда.

Толкова промени, помисли си Ив, за толкова кратко време.

— Рано е — започна тя, когато тръгнаха нагоре по стълбите, които някога бе изкачвала всеки ден. — Но искам да свършим това, дори и ако се наложи да ги събудим.

— Далас, те имат бебе на по-малко от година. Станали са, повярвай ми.

— Щом казваш. — Ив почука, забеляза солидната охранителна система и факта, че наскоро някой е боядисал вратата в бонбоненорозово.

Леонардо, с малко сънен израз в пъстрите си жълтеникави очи, отвори вратата с усмивка до ушите. Меднозлатистите му коси падаха на дълги сплъстени кичури.

— Добро утро. Каква хубава изненада.

Беше с дрехи, които Ив предположи, че са домашното му облекло — дълга кремава туника със сложна бродерия на маншетите и широк шоколадовокафяв панталон.

Въпреки че се бяха разделили преди часове, той поздрави и двете с енергична мечешка прегръдка.

— Мейвис тъкмо приключва с обличането на Бела за деня. Ще ходим на семейно йога занимание по-късно тази сутрин, преди Мейвис да отиде в студиото за записи, а аз — за няколко срещи около пролетната колекция.

— Йога? Малката ходи на йога?

— Полезно занимание за семейството.

— Хубаво. Пролетна колекция? Тъкмо започва есента.

— Модата винаги е напред. Кафе? Имам малко от комбинацията на Рурк. Свикнах с хубавото.

— Аз ще го направя.

Чувствайки се като у дома си, Пийбоди прекоси широкото помещение до обновената кухня.

Ив хвърли поглед наоколо за миг. Всичко беше цветно: стените, произведенията на изкуството, тъканите, висящи тук-там уж безразборно. Бяха отделили кухнята от хола с нещо като релефно стъкло.

Всеки път, когато им гостуваше, й се струваше все по-различно от онова, което бе оставила.

— Изглежда идеално за вас — реши тя. — И за трима ви.

— Щастливи сме тук.

— Да, атмосферата го издава. Слушай, Леонардо, съжалявам, че ще разваля сутринта ви, но…

Преди да довърши, Мейвис влезе с игрива походка. Косите й бяха прихванати на върха на главата, откъдето се спускаха на дълги къдрици. Грееше като слънце в ярки цветове от прилепналия потник до широкия подгъв на три четвъртите панталони в същия десен. В ръцете й Бела беше с подобни панталони — в същото розово като входната врата, и бяло потниче с надпис „Намасте“^[1] от бляскави кристали.

Бела изпищя:

— Дас!

След като разпозна името си, за Ив последва поредица от неразбираеми фрази.

— Стори ми се, че чух някого. И Пийбоди! — Мейвис затанцува с искрящо червените си кецове. — Идвате тъкмо навреме. Почакайте да видите нещо. Хайде, Белисима, отиди при Далас!

— Дас! — извика Бела, когато Мейвис внимателно я сложи да стъпи, и се вкопчи в пръстите й.

— Можеш, миличко. Можеш.

С ококорени сини очи Бела колебливо направи крачка с малките си розови кецове. После още една. Размахваше ръце като криле, когато пусна пръстите на Мейвис.

— Какво прави тя? Как е възможно?

Ив едва се сдържа да не се отдръпне назад, докато малките крачета и ръчички се движеха и сините очи сияеха от вълнение.

— Ходи! — Пийбоди остави кафето и дотича от кухнята. — Прави първите си крачки.

Завърши ги, като се блъсна в краката на Ив и сграбчи крачолите й като спасително въже.

— Точно тази сутрин — заподсмърча Мейвис. — Леонардо я сложи да си поиграе на пода, докато приготвим закуската й, а тя се изправи, като се подпираше на стола, и отиде при него. Сама отиде при татко си. Все още се просълзявам — промълви тя и потърка очите си.

Зад Ив Леонардо подсмърчаше в синхрон.

Бела наклони глава назад, стисна пръстите й и с умоляващ поглед каза:

— Дас.

— Какво иска?

— Иска да я вземеш — отговори Мейвис.

— Защо? Нали вече може да ходи?

— Дас — отново каза Бела и успя да зареди единствената сричка с безрезервна обич.

— Добре, добре.

Ив плахо протегна ръце и я повдигна.

Ритайки от задоволство, Бела извика:

— Шмуч!

Допря устни, вечно влажни, до бузата на Ив.

— Ей! Ей!

— Здравей.

Бела потупа бузите на Ив, забърбори и заразмахва ръце.

— Пибо!

— Това съм аз — каза Пийбоди и се приближи да вземе детето. — Аз съм Пибо. Толкова си хубава. Толкова си умна.

Делия подхвърли Бела във въздуха, при което дъхът на Ив секна.

— Полудяла ли си?

— Тя обожава това.

Пийбоди отново подхвърли момиченцето и го накара да се залива от смях.

— Всъщност сме тук по работа — започна Ив и забеляза, че Мейвис явно няма нищо против Пийбоди да подхвърля детето й като топка. — Кей Ти Харис беше убита снощи.

— Убита? — Мейвис зяпна. — Стига, всички бяхме там. Беше добре за абсолютна к… като нея.

— Удавила се е в басейна на покрива. Някой й е помогнал.

— Ужасно. Това е… — Леонардо прокара ръка по широкото си лице. — Не знам какво да кажа.

— Вие си тръгнахте, преди да открият трупа, но трябва да поговорим и с двама ви.

— Слушайте, какво ще кажете да заведа Бела да си поиграем? — предложи Пийбоди. — Така ще мине по-бързо и по-лесно.

— Да, ако обичаш. Не искам да бъде тук, когато във въздуха витаят вибрации на убийство — реши Мейвис. — Със сигурност не е добре за нея.

Бела се облегна на рамото на Пийбоди, докато излизаха, махна с ръка и изпрати въздушни целувки.

— Чао-чао. Чао-чао.

— Аз ще донеса кафето.

Леонардо потърка рамото на Мейвис, когато тръгна към кухнята.

— Това е истински шок. Имам предвид, ние бяхме там, разговаряхме с нея, така да се каже. А онези глупости, които наговори на вечеря… Знаете ли кой го е извършил? — попита Мейвис. — Имате ли главен заподозрян? Всички са актьори и снимачен екип. Как е възможно някой от тях да я е убил? Завършват голям филм.

— Седни, скъпа. — Леонардо донесе димящи чаши кафе върху поднос. — Направих ти хубав жасминов чай.

— Кафето ухае далеч по-приятно. Все още кърмя — добави Мейвис, — така че се въздържам от кафе. Знаете ли, имах сцени с нея. Когато влезеше в образ, беше добра, беше Пийбоди. Харесваше ми, докато работехме.

— Имаше ли неприятности с някого?

— С кого ли не. Извън образ беше голяма к… по нищо не приличаше на Пийбоди. Все търсеше поводи да се заяжда с Марло и тормозеше Матю при всяка възможност. — Мейвис повдигна краката си на дивана, подви ги под себе си и отпи чай. — Един ден я чух да крещи на Джулиън в караваната му, докато вървях към своята. И се отнасяше към Престън, който е голям сладур, като към нищожество. Не смееше да се заяжда с Анди. Мисля, знаеше, че Анди ще я постави на място. Тя има страхотна уста и начинът, по който я използва, е по-силен от юмручен удар в лицето. Няколко пъти се качи на главата на Раундтрий, но доколкото видях, той го преглътна.

— А снощи?

— Жалко, че не обърнах по-голямо внимание. Мечо? — обърна се тя към Леонардо.

— Беше напрегнато. Не ми харесва, когато атмосферата е напрегната, особено така. Тя прекъсна разговора ми с Анди за рокля за премиерата, настоя да създам модел и за нея. Беше пияна, държеше се грубо и Анди й каза… — Лицето му поруменя. — Беше предложение за нещо физически неосъществимо, ако ме разбираш. Скараха се. Кей Ти заяви, че тя играе по-голяма и по-значима роля, така че трябва да бъде с предимство. Анди отправи друго предложение. Беше много смущаващо. Кей Ти се оттегли, а Анди продължи разговора за роклята, сякаш нищо не е било.

— Това е ценна информация. Андреа Смайт не спомена за нищо подобно снощи.

— А, и видях Кей Ти да напада Матю право в лицето — добави Мейвис. — Не чух нищо, но изглеждаше ожесточено и му показа това — повдигна средния си пръст тя, — преди да се отдалечи с гневна походка. Остана намръщен.

— Кога се случи?

— Хм. — Мейвис затвори очи. — Малко преди вечерята. Да, няколко минути преди да влезем в трапезарията. Разговаря и с Джулиън точно преди прожекцията. Не изглеждаше сърдит, по-скоро отегчен и раздразнен. А тя определено беше сърдита. Почти съм сигурна, че се отдалечи и седна отзад сама. Не й обърнах голямо внимание, защото исках да гледам шоуто. Беше забавно.

— Забелязали още някого? Някой друг да излиза по време на прожекцията?

— Не. — Мейвис погледна Леонардо и поклати глава. — Ние с моето сладкишче се прегръщахме. Тръгнахме си почти веднага след като свърши. Трина е страхотна детегледачка, но не искахме да оставяме Бел прекалено дълго. Казахме лека нощ на Раундтрий и Кони и се измъкнахме. О! Видяхме Джулиън. Лежеше мъртвопиян в хола.

— Добре. Ако някой от вас се сети за още нещо… каквато и да е подробност, обадете се на мен или Пийбоди.

— Кей Ти е мъртва. — Мейвис поклати глава, сякаш все още не можеше да го проумее. — Какво ще стане сега?

— Ще открием кой я е убил.

 

 

Ив осведоми Пийбоди по пътя към Централата.

— Никой, когото Мейвис или Леонардо са видели да се кара с Харис, не го е споменал при разпита — изтъкна Пийбоди.

— Да разберем защо.

— Ще ги привикаме ли?

Ив се замисли.

— Да. Ще го представим като рутинен повторен разпит, за да ги накараме да дойдат доброволно. Обади се на всички, уреди подробностите. Искам да добавя новата информация, да подредя материалите на таблото. После ще ги разпитаме един по един. Ще раздвижим паметта им.

„Запазваме приятелския тон“, помисли си Ив.

Засега.