Нора Робъртс
Слава в смъртта (10)

10.

Ив разопакова записа, който полицаите, изпратени да придружат Марло, бяха сложили в плик за веществени доказателства с етикет и описание.

— Затвори вратата, Пийбоди.

За да го изгледа на по-голям екран, Ив включи камерата в компютъра си и даде команда за възпроизвеждане. След това стисна палци устройството да проработи.

След кратко хълцане мониторът примигна и най-сетне се появи ясно изображение на лицето на Марло.

— Марло Дърн и Матю Занк.

— Хей, как така ти получаваш близкия план?

Тя се засмя и завъртя камерата така, че и двамата да влизат в кадър. Ив позна обиците, с които Марло бе предишната вечер.

— Дърн и Занк, по азбучен ред. Да видим дали работи.

След няколко секунди празен екран записът продължи.

— Добре. — Гласът на Марло, сега по-тих, и картина от асансьор, наполовина затъмнена. — И двамата знаем какво ще стане. Ще побеснее, щом види, че съм с теб.

— Майната й. Може да е луда, но не е бясна колкото мен. Иде ми да я фрасна с юмрук в лицето.

— Матю.

— Е, добре, ти ще го направиш. По-добре е между момичета. И по-секси.

— Господи — промърмори Ив. — Какво толкова харесват мъжете в женските сбивания?

— Освен това — продължи Матю — ти си в страхотна форма, защото си тренирала за ролята на Далас.

— С удоволствие ще се пробвам. — За част от секундата се видя женски бицепс. — Така е по-добре. Ще побеснее. Ще се разприказва какво е направила и ще продължи със заплахите да изпрати онова секс видео на медиите.

— Кучка. Все пак… бих искал да го изгледам. Прожекции в тесен кръг? Само за нас двамата?

Марло отново се засмя и ъгълът на камерата се промени и показа тялото на Матю, а после широко усмихнатото му лице.

— Аз ще донеса пуканките. Но първо трябва да го получим. А ако това нещо работи, тя ще бъде готова на размяна. Няма да рискува кариерата си, нали?

— Всичко ще бъде наред, скъпи. Ще се получи. Ще й стане ясно, че не може да разиграва Занк и Дърн. По обратен азбучен ред.

— Много те обичам. — Екранът примигна, когато излязоха в малката всекидневна. — Когато това свърши, когато приключим със снимките, да заминем някъде за известно време. На някой остров или планински връх. Някъде, където ще можем да останем насаме поне за малко.

— Каквото поискаш, където поискаш.

Картината се затъмни. Явно полуотворената чанта на Марло бе притисната към тялото на Матю, докато се прегръщаха.

— Не звучи като заговор за убийство — отбеляза Пийбоди.

— Засега.

— Добре. — Марло се отдръпна назад и въздъхна дълбоко. — Екшън.

— Сцена на открито, нощ — тихо каза Матю, докато излизаха на терасата на покрива. — Господи, навън е прекрасно. Преди беше още по-хубаво, когато сме идвали просто да поседим.

— Пак ще поседим, след като решим този проблем.

— Разбира се. Добре. Кей Ти! — извика той. — Нали поиска да поговорим навън. Хайде.

— Не я виждам. Може би все още не е дошла.

— Не беше в киносалона. По дяволите. Кей Ти, престани с тези игри.

Продължиха да вървят. Когато влязоха под купола, по повърхността на водата в ъгъла на басейна заиграха светлини.

— Може би е…

— О, господи!

— Марло, какво… Мили боже!

Камерата се наклони, показа под ъгъл как Матю хуква към басейна и скача с дрехите, а щом преобърна трупа, се видя лицето на Кей Ти.

Марло издаде сподавен вик и картината се раздвижи и замъгли, когато чантата падна на ръба на басейна. Ив видя краката й в бяг, видя я да коленичи и протяга ръце, за да помогне на Матю да извади тялото от водата. Гласовете и думите им звучаха смесено и объркано.

— Какво е станало?

— Помогни ми да я издърпаме.

— Мъртва ли е? О, господи, мъртва ли е?

— Отдръпни се, направи място. Не диша.

Видя Матю да прави сърдечен масаж и изкуствено дишане, докато Марло разтриваше ръката на Кей Ти между своите, сякаш се опиташе да я стопли.

— Събуди се, събуди се! Хайде!

— Студена е. Студена е. Да потърся ли одеяло?

— Мъртва е, Марло. Мъртва е.

Той седна на земята, блед и мокър. Дишането му звучеше тежко, затруднено, а Марло остана на колене и затрепери.

— Трябва да се обадим за линейка. От моя линк.

Но Матю хвана ръката й.

— Мъртва е. Мъртва е, Марло.

— Но не може… как? Трябва да има начин.

— Не мога да я спася. Мъртва е. Вече е… изстинала.

— О, Матю. — От двете страни на трупа двамата се наведоха един към друг, едва не паднаха. — Какво ще правим? Какво трябва да направим? Далас и Пийбоди. Да слезем долу, да им кажем.

— Да. Господи, треперя. Що за герой съм? Трябва ми минута. Само минута.

— Спокойно. Спокойно. — Марло го прегърна, след това рязко се отдръпна назад. — Записът. Трябва да го вземем.

С мъка се изправи.

— Марло, не докосвай нищо.

— Само ще взема записа. Трябва да е в чантата й. Ето я тук. Ако полицаите го открият, ще помислят… Матю, ще помислят, че ние сме я убили или сме се сбили с нея и… Няма го. Тук няма нищо. Тя има ли джобове? Да не би да е у нея?

— Марло, престани. Престани! И у нея няма нищо. Сигурно ни е излъгала. Просто ни е излъгала, а сега е мъртва. — Гласът му прозвуча дрезгаво, като търкане с пила. — Мъртва е и не можем да направим нищо.

— Ти направи всичко възможно. — Марло отново коленичи до него, погали мокрите му коси. — Ударила е главата си и е паднала във водата. Беше пияна, паднала е и се е удавила. Виж чашата й, разлято вино и счупени стъкла. Било е ужасна злополука. Господи, на Кони ще й призлее. Трябва да слезем долу. Хайде, скъпи, да вървим, да потърсим помощ.

— Какво ще им кажем, Марло?

— Истината. Качихме се горе и я намерихме. Ти я извади, но не можа да я спасиш. Не е нужно да казваме за останалото на когото и да било. То няма значение за никой, освен за нас.

— Права си. Исках да я накарам да страда, Марло. Исках да видя как се мъчи. Не зная какво изпитвам сега. — Матю си пое дъх отново, стана на крака. — Как се почувства, когато ти казах, че е мъртва?

— Какво? Ужасно. Ужасена. Изплашена. Зле.

— Добре, така ще се чувстваш, когато слезем долу. Не сме имали време да се успокоим и да помислим. Намерили сме я, извадили сме я, опитали сме се да я спасим със сърдечен масаж, а после сме тръгнали надолу за помощ. Нищо от останалото не променя случилото се, нали?

— Не, не го променя. — Тя взе чантата си. — Готов ли си?

— Да. Трябва да тичаме.

Не казаха нищо, докато бягаха надолу по стълбите. Ив проследи записа по-нататък. В един момент Марло остави чантата си. Прозвуча откъс от разговор, мярна се нечий силует. Последва сигнал, че времето изтича.

— Точно както твърдят, че е станало — каза Пийбоди.

— Да. И двамата са доста добри в работата си, така че… Ще проверим дали записът е автентичен. Искам Фийни да подложи оригинала на всички тестове. Ще направим копие за досието.

Ив даде гласова команда за копиране, забарабани с пръсти.

— Картината е откъслечна, но достатъчно ясна. Никаква кръв. Кръвта вече е била отмита, когато е направен този запис. Не видях чантата на жертвата, дали е била отворена или затворена, когато Марло е започнала да рови в нея. Да видим какво ще каже за тази подробност.

— Ако това е истинско, убиецът е почистил кръвта и е взел записа, което означава, че е знаел за него.

— Ако предположим, че има запис. А щом предполагаме че има, да вървим да го намерим.

 

 

По нареждане на Ив, хотелският апартамент и караваната на Кей Ти Харис бяха заключени и запечатани. Управителката на хотела не беше доволна от това.

— Полицейската лента притеснява гостите ни — каза тя на Ив, докато ги придружаваше, по свое настояване до апартамента.

— Убедена съм, че необходимостта от полицейска лента доста притеснява бившата ви, вече покойна гостенка.

Управителката стисна устни, докато пъргаво излизаше от асансьора на високите си тънки токчета.

— Всички в „Уинслоу“ много съжаляваме за смъртта на госпожица Харис. Но носим отговорност пред гостите си. Госпожица Харис не е била убита тук. Апартаментът не е местопрестъпление.

— Вие ченге ли сте?

— Не, управител съм на този хотел.

— Добре, нека се договорим. Аз няма да ви казвам как да управлявате хотела си, а вие не ми казвайте как да водя разследването на убийство.

Ив разкъса полицейската лента на вратата.

— Искам информацията от кодовата карта, или карти, за апартамента от онзи ден, вчера и днес.

— Никой не е влизал в този апартамент от снощи, когато вратата беше запечатана от двама полицаи.

— Тогава информацията ще го потвърди, нали?

— Ако се съмнявате в думите ми или системата за сигурност на този хотел…

— Не се съмнявам в никое от двете. Все още — каза Ив, докато търпението й се изчерпваше. — Върша си работата. Сега можете да отворите вратата с универсалната карта, която носите, или аз ще я отворя със своята. И в двата случая можете да се върнете към обичайната си работа.

Управителката пъхна картата с нервно движение на китката.

— Кога печатът ще бъде отстранен и вещите на госпожица Харис изнесени?

— Вещите й ще бъдат взети като веществени доказателства по-късно днес. Печатът ще бъде отстранен, когато преценя, че във въпросния апартамент няма нищо, което би могло да има връзка с разследването ми. Ще ви уведомим. Дотогава… — Ив отвори вратата, изчака, докато Пийбоди влезе, и я затръшна пред лицето на управителката.

— Мисля, че не те харесва.

— О, стига. Тъкмо започна да ми става симпатична.

Ив сложи ръце на кръста си и се огледа. Бяха влезли в просторна, разкошна приемна в ярки цветове. Плюшен диван в богато, наситено златисто се извиваше покрай стена, покрита с огледала с различна големина и форма. От двете му страни имаше масички с лампиони във форма на паун. Кресла в пауновосиньо стояха срещу дивана от другата страна на килим с ярки шарки. Други кресла, по-малки по размер, заобикаляха маса до прозореца с изглед към централната част на града. В средата на масата бе поставена купа с плодове. Ламиниран шкаф, отново с изображения на пауни, заемаше пространството пред друга стена. Обзета от любопитство, Ив го отвори и откри мултимедиен екран, напълно зареден бар и впечатляваща библиотека с филми и дискове с книги.

— Хубаво — отбеляза Пийбоди. — А тук има малка кухня. Автоматична печка, голям хладилник, съдомиялна, стъклени и порцеланови съдове. Всичко е чисто, лъскаво и подредено.

— Сигурно са приключили с вечерното почистване, преди да запечатаме апартамента. Малка тоалетна тук и краят на тоалетната хартия е подгънат — сигурен знак, че никой не я е ползвал, след като камериерките са минали.

— Харесва ми, когато правят това. Леля ми го правеше, когато й ходех на гости. И оставяше по един от домашните си бонбони на възглавницата.

Ив влезе в спалнята.

— Може би леля ти е влизала тук.

Погледна шоколадовия бонбон, увит в златисто фолио върху старателно сгънатата покривка. В кошницата върху нея имаше чехли, сгънат халат с логото на хотела и напечатана картичка с пожелание към госпожица Харис за сладки сънища.

Понякога Ив се питаше дали мъртвите сънуват, където и да отиват, където и да чакат. Но се съмняваше, че сънищата на убитите мъртви са сладки.

— Какво виждаш, Пийбоди?

— Много възглавници, хубаво спално бельо, добро обслужване. Страхотно разположение за четене или гледане на филм в леглото. И е тихо. Добра шумоизолация. Не се чува нищо от Ню Йорк.

— А какво не виждаш?

— Лични вещи. Никакви дрехи, обувки или принадлежности. Нищо лично — осъзна Пийбоди. — Никаква снимка или бележник. Живяла е тук със седмици. Всъщност месеци. А в тази стая няма нищо нейно. Както и в приемната.

— Именно. Нищо, което да я кара да се чувства като у дома си. Сигурно й е харесвало да живее в хотел. Обслужването, отново липсата на личен елемент. Удобно, просторно, съвършено подредено и анонимно.

Ив отвори един гардероб.

— Страшно много дрехи. Стилни, маркови, дори ежедневните облекла. Кош за пране. Празен е. Сигурно е имала лична камериерка. Да проверим кога са отнесли съдържанието, да поискаме списък. Ще го вземем.

— Разбира се.

Ив влезе в главната баня. Огромна вана за хидромасаж, кабина с няколко различни душа, сушилна кабина, куп меки бели хавлии за онези, които ги предпочитат.

На дългия златист плот имаше широка двойна мивка и табла с тоалетни принадлежности, предоставени от хотела.

— Държала е козметиката си за лице и коса в чекмеджетата — каза Ив, след като отвори няколко. — Както и елементарни неща като паста за зъби, дезодорант, болкоуспокояващи и леки успокоителни по рецепта. Повечето хора оставят по нещо отгоре на плота, нали? Четка за коса, четка за зъби, нещо подобно. А тя държи всичко затворено в чекмеджетата. „Не гледайте вещите ми. Те са си мои, мои, мои.“ Може би е била много подредена и организирана. Има нещо в безпорядък? Прибери го, затвори чекмеджето. Отново анонимност. Ти започни с чекмеджетата — реши тя. — Аз ще се заема с гардероба. Пълно претърсване.

Лична камериерка, определено, помисли си Ив. Всичко беше закачено идеално, подредено по вид и по цвят. Обувки — безброй чифтове — стояха върху рафтове покрай страничната стена. Дамски чанти, прибрани в малки ниши, само една, закачена на кука.

Сегашната й ежедневна чанта, досети се Ив. Съдейки по тежестта, жертвата бе обичала да носи половината си живот със себе си. Ив я издърпа и я стовари върху леглото.

— Господи, кой се нуждае от всичко това? И го е носела в добавка към онова, което е било във вечерната й чанта снощи.

— Някои хора държат да бъдат подготвени за всичко.

— Като глад, епидемия, нашествие на извънземни?

— Всички тези неща биха могли да се случат.

— Значи препълнената чанта е признак на параноя. Добре е да го знам.

Ив се порови из електрониката, пакетчетата снакс и ментови бонбони, козметиката, кутийката с хапчета — болкоуспокояващи, забеляза тя — и няколко успокоителни.

Помириса съдържанието на малка чаша с капак.

— Водка — заключи тя. — Почти съм сигурна. Ще проверим. Изглежда, е държала да бъде подготвена и за суша или за връщане на сухия режим.

— И двете биха могли да се случат.

Ив поклати глава с насмешка.

— Никакво записващо устройство. Няма нито пари, нито кредитни карти, а онези, които е носела със себе си в часа на смъртта, са твърде малко, за да са всичко, което има. Със сигурност е ползвала сейфа.

— Дотук не намирам нищо, освен безупречно сгънато бельо. Явно личната камериерка е най-съвестната тук. Впрочем бельото е секси, доста еротично.

„Интересно“, помисли си Ив и се обади на управителката за кода за сейфа.

Може би като отмъщение за затръшнатата врата, тя отказа да й го даде. Вместо това настоя да изпрати някого от охраната.

Докато чакаше, Ив продължи с претърсването.

— Сложила е знак на сейфа — извика тя. — Косъм, леко залепен за долния ъгъл.

— Това говори за параноя — реши Пийбоди. — Държала е снимка на Матю, заровена под бельото. Струва ми се някак тъжно.

— Извади я от рамката.

Дребни монети, забеляза Ив, докато преравяше джобове. Още бонбони за свеж дъх. Малко шишенце. Отново водка, реши тя, когато помириса съдържанието.

— Как се досети?

Пийбоди дотича до гардероба с ключ в ръка.

— Тя е параноичка, която крие всичко. Освен това е обсебена. Матю е сегашната й мания. Ключ от сейф.

— Така изглежда.

— Опаковай го и продължавай — нареди Ив при пронизителния звук на звънеца. — Това е охранителят за сейфа.

Беше едър и широкоплещест, със здраво ръкостискане, пестелив на думи. Бързо отвори сейфа, кимна й и излезе.

— Сейфът е пълен — каза тя на Пийбоди. — Пари, карти, бижута, бележник. Опа, тц-тц. Това изглежда като еднократна доза „Зоунър“. Хартиен плик със снимки, вероятно направени от частния детектив, на Матю — сам и с Марло. На някои са дегизирани, на други — не. Матю и Джулиън, Матю и Раундтрий, и прочее. Малка метална кутия. Сейф в сейфа. Параноя.

— Намерих страници от сценарий, бележки по сценария и графици за снимки в това бюро.

Ив извади кутията, огледа я, замисли се. Рурк можеше да я отвори за две секунди, може би по-малко и вероятно само със силата на мисълта си.

— По дяволите. — Извади джобното си ножче. — На коя банка е била клиентка в Ню Йорк?

— „Либърти Мючуъл“, до Челси Пиърс. Макнаб проучва тези финанси.

— Не би си открила сейф в тази банка, в този клон. Не е от хората, които слагат всичките си пиленца в един кафез.

— Мислех, че се казва „всички яйца в една кошница“.

— Яйца, пиленца — все едно.

След като отстрани кодовата пластина, Ив пъхна върха на ножчето под капака и леко го повдигна.

Изненадата й бе огромна, когато кутията се отвори.

— Не е толкова трудно — промърмори тя. Друг бележник, визитка на А. А. Аснер, частни детективски услуги и охрана. Адрес на Стоун Стрийт. И запис в запечатан плик. — Обзалагам се, че е копие. Ако е получила оригинала, той е в онзи сейф.

Взе бележника и се опита да го отвори.

— Заключен е с парола.

Замисли се за миг. После въведе МАТЮ. Екранът светна.

— Параноично, но очевидно. — Започна да го прелиства отзад напред. — Тук е отбелязала датата и часа на приема, има и няколко злобни забележки.

Очаквано разточителство от Кони Голямата работа, за да впечатли Кльощавата кучка и Раболепийбоди.

— Раболепийбоди! По дяволите.

Аз съм Кльощавата кучка, а едва се бяхме запознали.

Писна ми от Цапнатата Анди. След тази вечер най-сетне ще млъкне. Крайно време е и Глупиън да влезе в правия път. С Марло мърлата е свършено и Матю ще се върне, където му е мястото, и ще бъде доволен.

Това е съдбовната вечер.

— Познала е — отбеляза Пийбоди. — Но не така, както си е въобразявала.

Ив прелисти по-нататък.

— Има бележка за плащане в брой на сто хиляди на Трите А. Това е частният детектив. На две части. Първата — седмица преди последната бележка, втората — преди три дни. Има и код. 45128. №1337.

— Кодът за заключване и номерът на сейфа?

— Да, бих казала — съгласи се Ив. — Да проверим банките. Започваме от „Лоуър Уест“, да видим дали е наела сейф на свое или на твое име.

— Отново на мое?

— Параноя — повтори Ив. — И играе теб. Естествено и удобно. Когато приключим тук, ще намерим банката и сейфа и ще навестим Трите А.

Още час търсене доказа, че вече са попаднали на ценната следа. Докато Пийбоди се опитваше да открие банката, Ив се обади на криминалистите и електронния отдел. Поиска подробен оглед на стаята, проверка на линковете в охранителната система, опаковане и опис на всички вещи на жертвата като доказателства.

— Все още работя — каза Пийбоди.

— Тръгваме към офиса на Аснер. Ще продължиш в движение.

Параноичка със склонност към маниакално поведение и проблем с наркотиците. Защо някой да си прави труда да убива жена, която върви към самоунищожение?

Шишенцата и дрогата й бяха скрити, но никой не може да се прикрие напълно. Със сигурност колегите й са знаели, че е имала проблем с алкохола и забранените вещества. Всеки от тях би могъл да използва тайните на Харис за самозащита.

Замисли се за Матю и Марло. Възможно бе да са я убили, а след това да са се върнали и да са направили фалшив видеозапис на откриването на трупа. Сложно, драматично, но това бе работата им, нали? Природата им до известна степен.

Мотивът й се струваше слаб. Разбира се, ако до публиката достигнеше видеозапис, на който двамата правят секс, това щеше да им донесе срам, но те не бяха сторили нищо лошо. Публиката щеше да гледа с ококорени очи, да се подсмихва… и да им съчувства.

И все пак блъсването, падането и търкулването в басейна можеше да е станало случайно или импулсивно. Можеше дори да се обясни като самозащита. „Тя ме нападна, блъснах я назад и тя се подхлъзна.“

Останалото можеше да е паника.

Не, не приличаше на паника. В действията имаше пресметливост. Според Ив всичко говореше: „Стигнах дотук, ще приключа веднъж завинаги“.

Защо да взема записа? Защо да забърсва кръвта?

Защото записът е ценен. Защото личеше, че извършителят е новак в играта, който си е въобразявал, че смъртта й ще бъде приета за случайно удавяне в резултат от падане в басейна.

Отново бяха в изходна позиция. Можеше да е всеки от тя.

— Намерих я! „Ню Йорк Файненшъл“. И наистина е използвала моето име. — Пийбоди се приведе. — Тръпки ме побиват.

— Но не е непредсказуемо. Какъв е адресът? — Когато Пийбоди го продиктува, Ив го въведе в програмата за навигация. — Само на една пряка от частния детектив. Първо ще отидем при него, междувременно ще получим съдебна заповед за сейфа.

Пийбоди изпрати искането, после се облегна назад.

— Всичко това заради мъж? И то който я е зарязал и сега е с друга.

— Не, той е просто… как се казва, изкупителна жертва. Проблемът е в нея. Ако не беше Матю, щеше да бъде някой друг или нещо друго. Произтича от его и алчност. Властен характер и вродена избухливост.

— Не мога да повярвам, че се зарадвах, когато я избраха да играе моя образ. Раболепийбоди — промърмори Делия. — Не е изпитвала никакво уважение към мен. Само да бях разбрала що за същество е, преди да умре. Щях да й покажа, кой е Раболепийбоди.

— Докога мислиш да се ядосваш за това?

— Не задълго. Никога не съм участвала в разследване свързано с жертва, която съжалявам, че не съм фраснала в лицето, преди да бъде убита. Усъвършенствам юмручните си удари.

— Така ли?

— Да. Мисля, че напредвам. Освен това съм отслабнала с едно кило. Е, деветстотин грама.

— Деветстотин. — Ив я погледна с крайчеца на окото си. — Сериозно? Измерваш теглото си в грамове?

— Лесно ти е, Кльощава кучко.

— Хей, за теб съм лейтенант Кльощава кучка, детектив Раболепийбоди.

Реакцията бе присвиване на устни, което премина във фалшива усмивка.

— Важното е, че отработвам онези хватки, внимавам да не прибързвам. Щях да я поваля с един удар.

— Дяволски си права. Щеше да пометеш пода с нея, ако някой не я беше очистил преди това. Себична кучка. Можеше поне да доживее да й размажеш физиономията.

— Не ме интересува как звучи. — След като скръсти ръце, Пийбоди вирна нос. — Истина е.

— Може би, когато окошарим убиеца, ще имаш възможност да се пробваш в ръкопашен бой. Ако го фраснеш, ще изпиташ известно удовлетворение.

— Мисля, че да. Да, вече се чувствам по-добре. Благодаря.

— Пак заповядай. — Ив реши, че съдбата я възнаграждава за това, че е успокоила Пийбоди, защото видя свободно място за паркиране на половин пряка. — Може би ще свалиш още сто грама, като се поразходим до офиса на Аснер и обратно.