Сюзън Елизабет Филипс
Мис Каприз (9)

8

Дали първи щеше да признае, че невинаги се отнасяше добре с жените. Отчасти вината беше негова, но отчасти си беше и тяхна. Той обичаше южняшки жени, весели жени, земни жени. Обичаше жени, с които може да пие, жени, които могат да разказват мръсни шегички, като снижат гласа си и изкрещят смешната част над запотените чаши с бира, мачкат коктейлните салфетки и пускат Уейлън Дженингс на джубокса, без да губят и миг в чудене как ли ще възприемат това останалите. Харесваше жени, които не вдигаха олелия със сълзи на очи, защото е прекарал цялото си време на голф игрището, вместо да ги заведе на ресторант, в който сервират охлюви. Всъщност харесваше жени, които се държаха като мъже. Но красиви. Защото най-много от всичко Дали харесваше красивите жени. Не с престорената красота на моделите от кориците на списанията, с целия онзи грим и кокалести момчешки тела, от които тръпки го побиваха, а сексапилно красиви. Харесваше гърди и бедра, очи, които се смеят, и зъби, които проблясват, широко извити устни. Харесваше жени, които можеше да обича и после да зареже. Такъв си беше и това до голяма степен го караше да става гаден с всяка жена, за която някога му беше пукало.

Но Франческа Дей беше изключение. Тя го караше да става гаден само с присъствието си.

— Това бензиностанция ли е? — попита Скийт, щастлив за първи път от много километри насам.

Франческа се взря напред и каза мълчалива благодарствена молитва, когато Дали намали. Не че вярваше на историята за обира на магазина, но трябваше да е внимателна. Отбиха пред порутена дървена сграда с олющена боя и табела „Жива стръв“, написана на ръка и наклонена към една ръждясала помпа. Облак прах влетя през прозорците на колата, когато гумите изскърцаха по чакъла. Франческа имаше чувството, че пътува от векове. Умираше от жажда и глад и трябваше да използва тоалетната.

— Последна спирка — обяви Дали и изключи двигателя. — Вътре трябва да има телефон. Може да позвъниш на някой от приятелите си.

— О, няма да се обаждам на приятел — отвърна Франческа и измъкна малка чантичка от телешка кожа от козметичното куфарче. — Ще извикам такси да ме откара до летището в Гълфпорт.

Отзад се разнесе висок стон. Дали се отпусна в седалката си и нахлупи шапката над очите си.

— Какво има? — попита Франческа.

— Дори не знам откъде да започна — промърмори Дали.

— Не казвай и дума — обади се Скийт. — Просто я пусни навън и дай газ. Човекът тук ще се оправи с нея. Сериозен съм, Дали. Само един глупак би направил двойно боги умишлено.

— Какво има? — попита Франческа, която започваше да изпитва тревога.

Дали повдигна ръба на шапката си с палец.

— Като за начало, Гълфпорт е на около два часа зад нас. Сега сме в Луизиана, на половината път до Ню Орлиънс. Ако искаше да отидеш в Гълфпорт, защо вървеше на запад вместо на изток?

— Откъде можех да знам, че вървя на запад? — отвърна тя възмутено.

Дали удари волана с длани.

— Защото проклетото слънце залязваше пред очите ти, ето откъде!

— О! — Тя се замисли за момент. Нямаше причина да се паникьосва. Просто щеше да намери друг начин. — Има ли летище в Ню Орлиънс? Мога да използвам него.

— Как възнамеряваш да стигнеш до там? И ако още веднъж споменеш за такси, кълна се в бога, че ще изхвърля парчетата на тоя „Луи Хуитон“ сред боровете! Ти си насред нищото, лейди, не разбираш ли това? Тук няма таксита! Това е пустошта на Луизиана, а не Париж!

Тя седна по-сковано и захапа устните си.

— Разбирам — каза бавно. — Ами тогава вероятно мога да ви платя, за да ме закарате до там. — Взря се в чантичката си, а челото й се сбърчи от тревога. Колко пари й бяха останали? По-добре да се обади на Никълъс веднага, за да може парите да я чакат, когато стигнеше в Ню Орлиънс.

Скийт отвори вратата и излезе.

— Ще си взема бутилка „Доктор Пепър“, докато ти се оправяш с това, Дали. Но едно ще ти кажа, ако тя е още в колата, когато се върна, ще трябва да си търсиш някой друг да ти държи стиковете в понеделник. — Вратата се затръшна.

— Какъв невъзможен мъж — каза Франческа и подсмръкна. Погледна косо към Дали. Той не би я оставил само защото този негов ужасен приятел не я харесваше, нали? Обърна се към него с помирителен тон: — Нека се обадя по телефона. Ще отнеме само минута.

Измъкна се от колата, колкото грациозно можеше с разлюлян кринолин, и се вмъкна в порутената сграда. Отвори чантичката си, извади портфейла и бързо преброи парите. Не й отне дълго. Ледена тръпка полази гърба й. Имаше само осемнайсет долара… осемнайсет долара, които я деляха от гладната смърт.

Слушалката беше лепкава от мръсотия, но не й обърна внимание, докато я сграбчваше и набираше 0. Най-сетне се свърза с чуждестранен оператор, даде му номера на Никълъс и поръча разговорът да е за негова сметка. Докато чакаше да я свържат, се опита да се разсее от нарастващата си тревожност, като гледаше как Дали излиза от колата и отива при собственика на бензиностанцията, който товареше стари гуми в каросерията на разнебитен камион и ги оглеждаше с интерес. Каква загуба — помисли си тя, докато очите й се връщаха върху Дали — да се дари с такова лице такъв необразован селяк.

Икономът на Никълъс най-накрая вдигна, но надеждите й за спасение се разбиха, когато отказа разговора, обявявайки, че работодателят му е извън града за няколко седмици. Тя се взря в слушалката и после поръча друг разговор, този път със Сиси Кавендиш. Сиси отговори, но също като иконома на Никълъс и тя не беше склонна да приеме разговора. Тази ужасна кучка! Франческа се разгневи, когато линията замлъкна.

Започна да се чувства истински изплашена и прехвърли наум целия си списък с познати само за да осъзнае, че отношенията й дори с най-лоялните й почитатели не бяха добри през последните месеци. Единственият човек, който би й заел пари, бе Дейвид Грейвс, който снимаше някъде в Африка. Тя скръцна със зъби и набра трети номер, този път на Миранда Гуинуик. За нейна изненада, разговорът беше приет.

— Франческа, колко е приятно да те чуя, макар че минава дванайсет и бях заспала. Как върви филмовата ти кариера? Отнася ли се Лойд добре с теб?

Франческа почти можеше да чуе мъркането й и стисна слушалката по-здраво.

— Всичко е чудесно, Миранда. Не мога да ти се отблагодаря. Но изникна нещо спешно и трябва да се свържа с Ники. Ще ми дадеш ли номера му, ако обичаш?

— Съжалявам, скъпа, но в момента той се е изолирал с една стара приятелка. Великолепна руса математичка, която го обожава.

— Не ти вярвам.

— Франческа, дори Ники има граници и мисля, че ти най-накрая ги прескочи. Остави ми номера си и ще му предам да ти се обади, когато се върне след две седмици.

— Две седмици не става! Трябва да говоря с него сега.

— Защо?

— Лично е — отсече Франческа.

— Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Не прави това, Миранда! Наистина трябва…

Разговорът прекъсна точно когато собственикът на бензиностанцията влезе и завъртя копчето на мръсното бяло пластмасово радио. Гласът на Даяна Рос неочаквано атакува ушите на Франческа и я попита: а сега накъде.

— О, боже… — промърмори Франческа.

Точно тогава вдигна поглед и видя Дали да заобикаля колата си отпред към шофьорското място.

— Чакай!

Пусна слушалката и се втурна към вратата, сърцето й се блъскаше в ребрата, ужасена, че той може да тръгне и да я изостави.

Дали спря на място и се облегна на капака, като кръстоса ръце пред гърдите си.

— Не ми казвай — обърна се към нея. — Не намери никого.

— Ами да… не. Виждаш ли, Ники, моят годеник…

— Няма значение. — Той вдигна шапката си за козирката и прокара ръка през косата си. — Ще те оставя на летището. Само трябва да обещаеш да не говориш по пътя.

Тя настръхна, но преди да има време да отговори, той посочи с палец към пасажерското място.

— Скачай. Скийт искаше да се поразтъпче и ще го вземем по-нататък.

Франческа трябваше да отиде до тоалетната, преди да тръгнат, и щеше да умре, ако не сменеше дрехите си.

— Трябват ми няколко минути — каза тя. — Сигурна съм, че няма да имаш против да почакаш. — Тъй като изобщо не беше сигурна в това, използва цялата си сила върху него — зелените котешки очи, пухкавата уста, малката безпомощна ръка върху неговата.

Ръката беше грешка. Той погледна надолу, сякаш виждаше змия.

— Трябва да ти кажа, Франси, че начинът, по който правиш нещата, ужасно ме дразни.

Тя издърпа ръката си.

— Не ме наричай така! Името ми е Франческа. И не си мисли, че и аз съм очарована от теб.

— Не си и въобразявам, че си очарована от когото и да е, освен от себе си. — Той измъкна пакетче дъвки от джоба на ризата си. — И от господин Хуитон, разбира се.

Тя му хвърли най-смразяващия си поглед, отиде до задната врата на колата и я отвори, за да измъкне куфара си, защото абсолютно нищо — нито адската бедност, нито предателството на Миранда, нито безочието на Дали Бодин нямаше да я накара да остане в това мъчително розово облекло и миг повече.

Той бавно разопакова пакетчето дъвка, докато я гледаше как се мъчи с куфара.

— Ако го обърнеш от другата страна, Франси, ще излезе по-лесно.

Тя стисна зъби, за да не го нарече с някакъв гаден епитет, и дръпна рязко куфара, като остави дълга резка по кожата, когато го закачи за дръжката на вратата. „Ще го убия — помисли си, като влачеше куфара към ръждясалия синьо-бял знак за тоалетната. — Ще го убия и после ще скачам върху трупа му.“ Хвана напуканата порцеланова бяла дръжка и блъсна вратата, но тя отказа да поддаде. Франческа опита още веднъж два пъти и накрая вратата се отвори, поскърцвайки на пантите си, разкривайки ужасяваща гледка.

Тоалетната беше отвратителна. На мъждивата светлина от крушката, която висеше на връв от тавана, се виждаше насъбралата се в улеите между начупените плочки по пода мръсна вода. Тоалетната чиния беше покрита с мръсотия, капакът й липсваше, а седалката беше наполовина счупена. Докато стоеше и гледаше зловонното помещение, сълзите, които цял ден заплашваха да потекат, най-накрая започнаха да се ронят от очите й. Беше гладна и жадна, трябваше да използва отвратителната тоалетна, нямаше никакви пари и искаше да си отиде вкъщи. Пусна куфара отвън в прахта, седна върху него и се разплака. Как можеше да й се случва всичко това? Тя беше една от десетте най-красиви жени във Великобритания!

В прахта до нея се появиха чифт каубойски ботуши. Тя се разплака още по-силно, заравяйки лицето си в ръце, докато надаваше силни хълцащи звуци, които, изглежда, идваха чак от пръстите на краката й. Ботушите направиха крачка към нея, после потропаха нетърпеливо в прахта.

— Тази врява още дълго ли ще продължи, Франси? Искам да се добера до Скийт преди алигаторите.

— Излизах с принца на Уелс — каза тя през хлипанията, когато най-накрая погледна към него. — Той се влюби в мен!

— Аха. Е, казват, че при тях има доста кръвосмешения…

— Можех да съм кралица! — Произнесе, ридаейки, докато сълзите се стичаха по бузите и капеха върху гърдите й. — Той ме обожаваше, всички го знаят. Ходехме на балове и опери…

Дали примижа към залязващото слънце.

— Мислиш ли, че би могла да прескочиш тази част и да караш по същество?

— Трябва да отида до тоалетната! — изплака тя, посочвайки с треперещ пръст към ръждясалата синьо-бяла табела.

Той я остави и се появи след малко.

— Разбирам какво имаш предвид. — Изрови две смачкани салфетки от джоба си и ги остави да паднат в скута й. — Мисля, че за теб ще е по-безопасно зад сградата.

Тя погледна надолу към салфетките, после към него и започна отново да хлипа.

Дали продължи да дъвче дъвката си.

— Твоята английска спирала май наистина не я бива много.

Тя скочи от куфара, салфетките паднаха на земята, и му се разкрещя:

— Мислиш, че всичко това е забавно, нали? Смяташ, че е адски смешно, дето съм прикована към тази ужасна рокля и не мога да си отида вкъщи, а Ники е забягнал с някаква математичка, за която Миранда казва, че била страхотна…

— Аха. — Куфарът й се катурна под натиска на ботуша му. Преди Франческа да успее да възрази, той се наведе и отвори една от закопчалките. — Тук е страхотна бъркотия — каза Дали като видя хаоса вътре. — Имаш ли някакви джинси?

— Под „Зандра Роудс“.

— Занд какво? Няма значение, намерих джинсите. Ами тениска? Носиш ли тениски, Франси?

— Там има блуза — подсмръкна тя. — Бежово сива, на „Холстън“. И един колан „Ермес“ с катарама арт деко. Както и сандалите ми на „Ботега Венета“.

Той подпря едната си ръка на коляното и я погледна.

— Пак започваш да ме предизвикваш, така ли, скъпа?

Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и се взря в него, без да има и най-мъглява представа за какво говори. Той въздъхна и се изправи.

— По-добре намери сама каквото търсиш. Аз ще отида при колата и ще те изчакам. И се постарай да не се бавиш много. Старият Скийт вече ще е станал по-лют и от тексаско тамале.

Когато той се извърна от нея, Франческа подсмръкна и прехапа устни.

— Господин Бодин? — Той се обърна. Тя заби нокти в дланите си. — Ще бъде ли възможно… — Боже, това беше унизително! — Искам да кажа, може би ще… Всъщност, изглежда, аз… — Какво й ставаше? Как успя този необразован селяк да я сплаши дотолкова, че да не може да формулира и най-простото изречение?

— Изплюй камъчето, скъпа. Твърдо съм решил да намеря лек за рака преди края на десетилетието или поне да пия една студена бира и да хапна лют хотдог, преди момчетата на Ландри да излязат на терена за шампионата на дивизията.

— Престани! — Тя тропна с крак в прахта. — Просто престани! Нямам никаква представа за какво говориш, а дори сляп идиот може да види, че не бих могла да съблека тази рокля сама, а ако ме питаш, човекът, който говори много тук, това си ти!

Той се ухили и Франческа незабавно забрави нещастието си под силата на тази опустошителна усмивка, която предизвикваше бръчки в ъгълчетата на устата и очите му. Веселието му, изглежда, идваше отнякъде дълбоко в него и докато го гледаше, тя изпита абсурдното усещане, че край нея току-що бе отминал цял свят на забавления. Идеята я разтърси повече от всичко.

— Ще побързаш ли, ако обичаш? — тросна се тя. — Едва дишам.

— Обърни се, Франси. Да разсъбличам жени, е един от моите таланти. По-добър дори от умението ми да играя голф.

— Няма да ме събличаш — разяри се тя, докато се обръщаше с гръб към него. — Не го карай да звучи толкова мръснишки.

Ръцете му поспряха на кукичките на гърба на дрехата.

— Как точно наричаш това?

— Изпълняване на помощна функция.

— Един вид като прислуга? — Редицата кукички започнаха да се откачат.

— По-скоро като това, да. — Тя имаше тревожното усещане, че е направила голяма крачка в грешната посока. Чу късо злобно изхихикване, което потвърди страховете й.

— Нещо в теб започва да ми харесва, Франси. Животът не ти дава често шанс да се срещнеш с живата история.

— Живата история?

— Ами да. Френската революция, Мария Антоанета. Цялата онази работа с „да ядат пасти“.

— Какво — попита тя, докато Дали откачаше и последната кукичка — знае някой като теб за Мария Антоанета?

— Допреди час — отвърна той — не много.

Настигнаха Скийт след три километра и както беше предсказал Дали, той не беше доволен. Франческа се озова прогонена на задната седалка, където си пийваше от бутилка с нещо като сода с шоколадов вкус, която бе извадила от хладилната чанта, без да чака покана. Седеше умислена и пиеше в тишина, както я бяха помолили, през целия път до Ню Орлиънс. Чудеше се какво би казал Дали, ако знаеше, че няма самолетен билет, но отказа дори да обмисли да му сподели истината. Чоплеше ъгъла на етикета с палец и обмисляше факта, че няма майка, пари, дом или годеник. Всичко, с което разполагаше, беше малък остатък от гордостта й и отчаяно искаше да получи възможност да я развее поне веднъж преди края на деня. По някаква причина гордостта добиваше голяма тежест за нея, когато ставаше дума за Дали Бодин.

Ако само не беше толкова невъзможно великолепен и толкова очевидно невпечатлен от нея. Това беше вбесяващо… и неустоимо. Тя никога не се беше сблъсквала с предизвикателство, когато ставаше дума за мъже, и се дразнеше, че е принудена да се откаже от този. Разумът й казваше, че има по-големи проблеми, за които да се тревожи, но нещо по-дълбоко й нашепваше, че ако не успее да спечели възхищението на Дали Бодин, ще е загубила още една част от себе си.

Докато довършваше шоколадовата сода, й хрумна как да се сдобие с парите, които й трябваха за билет до къщи. Разбира се! Идеята беше толкова абсурдно проста, че трябваше веднага да се сети. Погледна към куфара си и се намръщи при вида на драскотината. Той струваше нещо от сорта на хиляда и осемстотин паунда, когато го купи, преди по-малко от година. Отвори козметичната чанта и пребърка съдържанието й в търсене на сенки с приблизително същия нюанс като кожата. Когато ги откри, развъртя капачето и внимателно покри драскотината. Когато приключи, все още се виждаше леко, но се почувства удовлетворена, че само внимателно вглеждане би разкрило дефекта.

След като реши този проблем и видя първата табела за летището, тя насочи мислите си отново към Дали Бодин, опитвайки се да разбере отношението му към нея. Целият проблем — единствената причина всичко да се развие толкова зле между тях — беше, че тя изглеждаше ужасно. Това временно го беше поставило в превъзхождаща позиция. Позволи на клепачите си да се затворят и си представи, че се е появила пред него напълно отпочинала, с току-що фризирана коса, подредена в блестящи кестеняви къдрици, безупречен грим и чудесни дрехи. Щеше да е паднал на колене за секунди.

Настоящият спор, който, изглежда, беше поредният от текущата серия между Дали и ужасния му спътник, я разсея от бляновете й.

— Не разбирам защо толкова настояваш да стигнем Батън Руж тази вечер — оплакваше се Скийт. — Разполагаме с целия ден утре, за да се доберем до езерото Чарлс навреме за кръга в понеделник сутринта. Каква разлика ще има един час?

— Разликата е, че не искам да прекарвам повече време в шофиране в неделя, отколкото се налага.

— Аз ще карам. Това е само час повече и има един наистина добър мотел, където отседнахме миналата година. Нямаше ли някакво куче или нещо друго, което да провериш там?

— Откога ти пука за някое от моите кучета?

— Сладък малък мелез с черно петно над едното око, нали? Май куцаше с единия крак.

— Това беше във Виксбърг.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Виж, Скийт, ако искаш да прекараме нощта в Ню Орлиънс, за да можеш да идеш до „Блу Чокто“ и да се срещнеш с онази червенокоса сервитьорка, защо просто не го кажеш, вместо да се въртиш около темата да ми говориш за кучета и куци крака като някакъв проклет лицемер?

— Не съм казвал нищо за червенокоса сервитьорка или че искам да отида в „Блу Чокто“.

— Да бе. Ама аз няма да дойда с теб. Това място е покана за сбиване, особено в събота вечер. Жените изглеждат като борци, а мъжете са още по-зле. Последния път, когато бях там, почти си счупих ребро, а за днес достатъчно нерви изхабих.

— Казах ти да я оставиш на бензиностанцията, но ти не ме послуша. Никога не ме слушаш. Точно както миналия вторник. Казах ти, че онзи удар е сто и трийсет ярда. Бях го измерил, но ти не ме послуша и взе айрън номер осем, все едно не бях казал нищо.

— Ще престанеш ли, ако обичаш? Още тогава признах, че съм сгрешил, и на следващия ден също и оттогава всеки ден продължавам да ти го казвам, така че млъквай!

— Това е новобранска излагация, Дали, да не вярваш на своя кади за разстоянието. Понякога си мисля, че нарочно се опитваш да губиш турнирите.

— Франси? — извика я Дали през рамо. — Нямаш ли някоя очарователна история за спирали, която искаш да ми разкажеш?

— Съжалявам — отвърна тя сладко, — свършиха. Освен това се предполага да мълча, не помниш ли?

— И бездруго е късно — въздъхна Дали и отби към главния терминал. Без да изключва двигателя, излезе от колата и отиде да й отвори вратата. — Е, Франси, не мога да кажа, че не беше интересно. — След като тя слезе, той се протегна към седалката, извади куфарите й и ги постави на тротоара до нея. — Успех с годеника ти и принца, и всички онези големци, с които се движиш.

— Благодаря ти — каза тя сковано.

Дали се ухили, продължавайки да дъвче.

— Успех и с вампирите.

Тя срещна развеселения му поглед с ледено достойнство.

— Довиждане, господин Бодин.

— Довиждане, Мис Каприз.

Последната дума беше негова. Тя стоеше на тротоара пред терминала и обмисляше неоспоримия факт, че великолепният селяк бе отбелязал последната точка в игра, която тя беше създала. Един неграмотен дръвник от пущинака, вероятно копеле, беше надиграл, надхитрил и победил несравнимата Франческа Серитела Дей.

Това, което бе останало от храбростта й, сега се разбунтува и тя се взря в него с очи, които разказваха стотици сластни истории.

— Жалко е, че не се срещнахме при други обстоятелства. — Нацупената й уста се изви в съблазнителна усмивка. — Абсолютно сигурна съм, че щяхме да намерим много общи неща.

И после се надигна на пръсти, сгуши се в гърдите му и обви врата му с ръце, без да изпуска и за секунда погледа му. Наклони назад идеалното си лице и му предложи меката си уста като скъпоценен бокал. Внимателно придърпа главата му надолу и докосна с устни неговите, а после бавно ги разтвори, така че да ги предложи на Дали Бодин като дълго и незабравимо питие.

Той дори не се поколеба. Спусна се, сякаш го беше правил и преди, и позволи на опита, който беше събрал през годините, да се срещне и смеси с нейния. Целувката им беше идеална — гореща и чувствена — целувка на двама професионалисти с върховни умения, и изпрати гъделичкащо усещане чак до върховете на пръстите им. И двамата бяха твърде опитни, за да блъснат зъби или да смачкат носовете си, или друга неловкост, която останалите мъже и жени лесно допускаха. Господарката на Изкушението беше срещнала своя Господар и за Франческа преживяването се доближаваше толкова много до идеалното, колкото нищо друго преди това. Поразително идеална целувка, която ставаше още по-идеална от осъзнаването, че не се налага да мисли за неловките последствия от даденото обещание, което не възнамеряваше да изпълни.

Натискът на допира отслабна и тя плъзна връхчето на езика си по долната му устна. После бавно се отдръпна.

— Довиждане, Дали — каза тихо, а котешките й очи се вдигнаха към него с пакостлив проблясък. — Обади ми се другия път, когато дойдеш в Кейп Ферет.

И точно преди да се обърне, видя с удоволствие как великолепното му лице придобива леко слисано изражение.

— Трябваше да съм свикнал с това — каза Скийт, когато Дали отново се намести зад волана. — Трябваше да съм свикнал, но не съм. Те направо ти се хвърлят на врата. Богати, бедни, грозни, модерни. Няма значение. Все едно са ято домашни гълъби, кръжащи около мъжкар. Имаш червило.

Дали прекара опакото на дланта по устата си и после погледна бледото петно.

— Определено е вносно — промърмори.

Франческа изгледа отдалечаването на буика от вътрешността на терминала и потисна абсурдния пристъп на съжаление. Веднага щом колата изчезна от погледа й, вдигна куфарите си и излезе отново навън, за да отиде до стоянката на такситата, където имаше една-единствена кола. Шофьорът излезе и натовари багажа й, докато тя се настаняваше. Когато се върна зад волана, попита:

— Накъде, мадам?

— Знам, че е късно — каза Франческа, — но смятате ли, че можете да ми намерите отворен магазин за стоки втора ръка?

— Какъв по-точно?

— Такъв, където изкупуват дизайнерски марки… и наистина необикновени куфари.