Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (3)

2

Белинда Бритън взе броя на „Модерен екран“^[1] от рафта със списания в дрогерията на Шуоб на булевард „Сънсет“. Нямаше търпение да гледа новия филм на Мерилия Монро „Проклетите седем години“, макар да й се искаше Мерилин да не правеше всички онези неща с Том Юъл. Той не беше много красив. Предпочиташе да я види с Боб Мичъм, като във филма „Реката, от която няма завръщане“^[2], или с Рок Хъдсън^[3], или още по-добре с Бърт Ланкастър^[4].

Преди година Белинда беше влюбена до уши в Бърт Ланкастър. Докато гледаше „От тук до вечността“, имаше чувството, че той прегръща нея, а не Дебора Кар сред разбиващите се вълни, целува нейните устни. Питаше се дали Дебора Кар е разтваряла устни, докато Бърт я е целувал. Съмняваше се, Дебора не й се струваше от този тип, но ако Белинда играеше ролята вместо нея, щеше да посрещне с жар и отворена уста езика на Бърт Ланкастър, никой не биваше да се съмнява в това.

В нейната фантазия прожекторът не беше наред или режисьорът се бе разсеял. Поради някаква причина камерата се въртеше, без да спира, както не спираше и Бърт. Той смъкваше горната част на златистия й цял бански костюм, галеше гърдите й и нашепваше: „Карън“, защото това беше името на героинята й във филма. Но докато свеждаше глава над гърдите й, Бърт знаеше, че ще се люби с Белинда, а не с Карън…

— Извинете, госпожице, бихте ли ми подали един брой на „Рийдърс Дайджест“?

Фантазията й бе пометена, все едно от разбиващите се вълни в някой филм.

Белинда подаде списанието, а след това смени своя брой на „Модерен екран“ с друг, с Ким Новак на корицата. Бяха изминали шест месеца, откакто си бе фантазирала за Бърт Ланкастър, Тони Къртис или някой като тях. Шест месеца, откакто видя лицето, което тутакси бе изтрило останалите красиви лица. Белинда се питаше дали родителите й тъгуваха по нея, но подозираше, че тайно се радваха на заминаването й. Всеки месец й изпращаха сто долара, за да не й се налага да работи някаква черна работа и да ги опозори, ако случайно някой от светските им приятели в Индианаполис узнае за това. Когато се е родила, и двамата й заможни родители са били на четиридесет. Бяха нарекли малката си дъщеря, оказала се неприятно главоболие, Една Корнилия Бритън. При все че не бяха жестоки, те бяха студени и дистанцирани и Белинда бе отраснала със странното, плашещото усещане, че някак си е невидима. Другите хора й казваха, че е красива, учителите й твърдяха, че е умна, но тези похвали не означаваха нищо за нея. Нима бе възможно някой невидим да е специален?

Когато беше на девет, Белинда откри, че всички тревоги и лоши чувства изчезват безследно, когато сяда в киносалона и си представя, че е някоя от ослепителните богини, сияещи на екрана. Неземно красиви създания, с лица и тела, стотици пъти по-вълнуващи и значими от обикновените жени в истинския живот. Те бяха избрани и Белинда се закле, че някой ден и тя ще бъде една от тях, ще заеме мястото си върху същия екран и образът й ще бъде толкова увеличен, че всички ще я забележат и никога повече няма да се почувства невидима.

— Двайсет и пет цента, хубавице.

Касиерът бе красив блондин, с искрящо бели зъби, като излязъл от реклама за дъвка, очевидно безработен актьор. Погледът му се плъзна оценяващо по стройната фигура на Белинда, облечена в модерна, плътно прилепнала тъмносиня памучна рокля, украсена с бели кантове, пристегната в кръста с яркочервен лачен кожен колан. Роклята й приличаше на дреха, която би сложила Одри Хепбърн, въпреки че Белинда смяташе, че е по-скоро от типа на Грейс Кели. Всъщност мнозина намираха, че прилича на Грейс. За да подсили приликата, Белинда се бе подстригала като актрисата.

Прическата подчертаваше дребните, фини черти на лицето и устните й, старателно очертани с тъмночервено червило. Бе мацнала върху скулите от новия фон дьо тен на „Ревлон“, за да се откроят — трик, който бе заимствала от статия в „Огледало на киното“^[5] от Бъд Уестмор, гримьора на звездите. Белинда нанасяше върху светлите си мигли тъмнокафява спирала, за да открои най-хубавото у нея — изумителните й, сини като зюмбюли очи, излъчващи невероятна невинност.

Блондинът от рекламата за дъвка се наведе над щанда.

— Смяната ми свършва след час. Какво ще кажеш да ме почакаш? В киното малко по-надолу по улицата дават „Не съм непознат“.

— Не, благодаря.

Белинда взе едно от блокчетата ментов баварски шоколад, които собственикът бе изложил на щанда, и подаде на блондина един долар. Те бяха любимото й лакомство и единственото разточителство, заедно с новия брой на списанието за кинозвезди, което си позволяваше, когато отскачаше два пъти седмично до дрогерията на булевард „Сънсет“. Като допълнителна награда веднъж бе зърнала Ронда Флеминг, застанала край щанда да купува марка крем шампоан, предпочитан от кинозвездите, и Виктор Матюр да излиза през вратата.

— А какво ще кажеш за този уикенд? — не се предаваше касиерът.

— Боя се, че няма да стане.

Белинда взе рестото и го дари с печална, пълна със съжаление усмивка, която не само целеше да поласкае егото му, но сякаш му обещаваше, че притежателката й ще го помни завинаги с горчиво-сладка тъга. Харесваше й ефектът, който оказваше върху мъжете. Предполагаше, че е заради необикновения й външен вид, ала причината бе съвършено различна. Белинда караше мъжете да се чувстват по-силни, по-умни, по-значими и мъжествени. Другите жени биха използвали този си вроден дар в свой интерес, ала Белинда имаше прекалено ниско самочувствие.

Тя се извърна и погледът й попадна върху млад мъж, седнал в една ниша, в дъното на магазина, наведен над книга и чаша с кафе. Сърцето й подскочи, въпреки че вътрешният й глас я предупреди, че може отново да се разочарова. Тя толкова много мислеше за него, че бе започнала да си въобразява, че го вижда навсякъде. Веднъж вървя след един мъж повече от километър само за да открие накрая, че типът имаше голям грозен нос, който не можеше да е част от лицето, населяващо сънищата й.

Запъти се с бавни стъпки към нишата в дъното, докато в гърдите й се бореха възбуда, трескаво очакване и почти сигурно разочарование. Когато той протегна ръка към пакета „Честърфийлд“, Белинда видя, че ноктите на пръстите му са изгризани до живеца. Със заучено движение той изтръска една цигара. Белинда затаи дъх, чакайки го да вдигне глава. Светът около нея сякаш се стопи. Всичко изчезна, с изключение на мъжа.

Той отгърна страницата на книгата, цигарата все още висеше в ъгъла на устата му, и отвори с палец кибрита. Тя почти бе приближила до мястото, когато той драсна с клечката, запали цигарата, всмукна дълбоко дима и вдигна глава. И изведнъж през кълбото синкав дим Белинда се взря в студените сини очи на Джеймс Дийн.

В този миг сякаш се пренесе в киносалона в Индианаполис. Филмът беше „На изток от рая“. Тя седеше на последния ред, когато същото това лице направо взриви екрана. С високото си умно чело и неспокойните си сини очи той нахлу в нейния живот, изтласквайки всички други най-вълнуващи и велики лица, които бе виждала върху белия екран. В гърдите й избухнаха фойерверки, завихри се огнена вихрушка и тя се почувства така, сякаш бяха изпуснали всичкия въздух от тялото й.

Лошото момче Джеймс Дийн, с изгарящия поглед и кривата усмивка. Лошото момче Джими, който щракваше с пръсти и се смееше, докато пращаше целия свят по дяволите. От момента, в който го видя на екрана в тъмния киносалон, той стана всичко за нея. Джими беше бунтовник… неустоима съблазън… горящ фар в мрака… Леко наклонената глава и отпуснатите рамене подсказваха, че това е мъж, който сам управлява живота си. Тя улови посланието му и излезе от киносалона като жена, взела съдбата си в свои ръце. Месец преди да завърши гимназия изгуби девствеността си на задната седалка на един „Олдсмобил 88“, с момче, чиито нацупени устни й напомняха за тези на Джими. След това опакова куфара си, измъкна се от къщи и се отправи към автобусната спирка на Индианаполис. По пътя смени името си на Белинда и остави завинаги зад гърба си Една Корнилия.

Сега стоеше пред него, докато сърцето й препускаше в лудешки танц. Отчаяно съжаляваше, задето не бе облякла тесния си черен три четвърти спортен панталон вместо тази целомъдрена тъмносиня памучна рокля. Искаше й се да е с тъмни очила, на високи токчета, а русата й коса да е прибрана настрани с гребен от черупка на костенурка.

— Аз… аз съм влюбена във филма ти, Джими. — Гласът й трепереше като пренатегната струна на цигулка. — „На изток от рая“. Обожавам го. — И обичам теб повече, отколкото можеш да си представиш.

Затъкнатата в нацупените му устни цигара приличаше на удивителна. Очите изпод тежките клепачи се присвиха през цигарения дим.

— Нима?

Той й говореше! Белинда не можеше да повярва.

— Аз съм най-голямата ти почитателка — смотолеви задъхано. — Вече не зная колко пъти съм гледала „На изток от рая“, изгубих им бройката. — Джими, ти си всичко за мен! Ти си всичко, което имам. — Беше прекрасен. Ти си прекрасен. — Тя се втренчи с обожание в него, огромните й наситеносини, с цвят на зюмбюл очи излъчваха безкрайна любов и преклонение.

Дийн сви тесните си рамене.

— Нямам търпение „Бунтовник без кауза“ да излезе по екраните. Премиерата е другия месец, нали? — Стани и ме отведи в дома си, Джими. Моля те. Отведи ме в дома си и ме люби.

— Аха.

Сърцето й биеше толкова учестено, че й се зави свят. Никой не го разбираше както тя.

— Чух, че „Гигант“ ще бъде нещо потресаващо. — Люби ме, Джими. Ще ти дам всичко.

Успехът го бе имунизирал срещу блондинки със страхотни сини очи и хубавички лица, зяпащи го с обожание. Той изсумтя и отново се наведе над книгата. Белинда не се обиди, не го помисли за грубиян. Той беше колос, бог. Правилата, написани за всички останали, не важаха за него.

— Благодаря — промърмори тя, докато отстъпваше назад. — Обичам те — пророниха тихо устните й.

Дийн не я чу. А и да беше, не му пукаше. Той бе чувал тези думи безброй пъти.

Остатъкът от седмицата Белинда прекара като в мъгла, съживявайки отново и отново всяка подробност от вълшебната среща. Снимките в Тексас бяха свършили и той навярно скоро щеше да се появи в дрогерията на Шуоб. Тя щеше да ходи там всеки ден, докато не го срещне отново. Но този път нямаше да заеква. Мъжете винаги са я харесвали и Джими нямаше да е изключение. Щеше да носи най-сексапилната си дрешка и той щеше да се влюби в нея.

Но Белинда отново беше облечена в целомъдрената тъмносиня рокля, когато следващата петъчна вечер излезе от малкия евтин апартамент, който делеше с още две други момичета, придружавана от кавалера си. Били Грийнуей беше секс маниак, с белези от акне по лицето, но в същото време беше главният куриер в отдела за кастинг към „Парамаунт“. Преди месец Белинда се бе явила на прослушване в студиото. По нейна преценка тя определено беше едно от най-хубавите момичета в чакалнята, но не разбра дали помощник-режисьорът я бе харесал. Когато излизаше от сградата, се натъкна на Били и на третата им среща той й обеща да й даде копие от протокола с резултатите от кастинга, ако му позволи да докосне гърдите й. Вчера й се обади, за да й каже, че най-после разполага с това, което й е нужно.

Едва бяха приближили колата му, когато той я притегли към гърдите си за дълга целувка. Тя чу шумоленето на хартия в джобчето на карираната му спортна риза и го отблъсна.

— Това ли е протоколът, Били?

Той я целуна по шията. Тежкото му накъсано дишане й напомни за непохватните момчета от Индиана, които завинаги бе загърбила.

— Казах ти, че ще го донеса, нали?

— Дай да го видя.

— После, сладурче.

Ръцете му се спуснаха по бедрата й.

— Ти си излязъл с почтено момиче и аз няма да позволя да ме опипваш. — Тя го удостои с най-студения си поглед и се качи в колата, но знаеше, че няма да види листа, докато не плати цената. — Къде ще ме заведеш тази вечер? — попита Белинда, докато се отдалечаваха с колата от апартамента й.

— Какво ще кажеш да се присъединим към малък купон в „Градините на Аллах“?

— „Градините на Аллах“? — Белинда се оживи. През четиридесетте „Градините“ бяха един от най-известните хотели в Холивуд. Някои от звездите все още отсядаха там. — Как се сдоби с покана за парти в „Градините“?

— Имам си начини.

Той държеше волана с една ръка, а с другата прегръщаше Белинда през раменете. Както очакваше, не я заведе направо в „Градините“. Вместо това подкара колата из тесните извити улички на „Лоръл Каньон“^[6], докато намери уединено местенце. Изключи двигателя и пусна радиото. Прес Прадо пееше „Череша в розово и бял ябълков цвят“.

— Белинда, знаеш, че съм луд по теб.

Били навря муцуна във врата й.

Тя искаше единствено да й даде листа и да я заведе на партито в „Градините на Аллах“, без да се налага да изтърпява всичко това. Все пак трябваше да признае, че последния път не беше чак толкова неприятно, особено след като затвори очи и си представи лицето на Джими.

Били пъхна език в устата й, преди тя да успее да си поеме дъх. Белинда издаде задавен звук, сетне призова лицето на Джими. Ти си много лошо момче, Джими, вземаш това, което искаш, без да питаш. От устните й се изтръгна приглушено стенание, когато почувства грубия завладяващ език. Ти си лошо момче, Джими, но езикът ти е толкова сладък.

Той започна да дърпа трескаво копчетата на тъмносинята рокля, а езикът му се завря още по-навътре в устата й. Хладен полъх премина по гърба и раменете на Белинда, когато Били свали роклята й до кръста и смъкна сутиена. Тя стисна още по-силно очи и си представи, че Джими я гледа. Красива ли съм, Джими? Обичам да ме гледаш. Обичам да ме докосваш.

Ръката му се плъзна нагоре по чорапа над жартиера и се придвижи към голата плът. Той докосна бедрото й от вътрешната страна и тя разтвори леко крака. Докосни ме, Джими. Докосни ме там. Мой красив, Джими. О, да!

Той притисна дланта й към слабините си и се потърка в нея. Очите й рязко се отвориха.

— Не! — Белинда рязко се отдръпна и започна да оправя роклята си. — Аз не съм лека жена.

— Зная, сладурче — прошепна Били с дрезгав и напрегнат глас. — Ти притежаваш истинска класа. Но не е честно да ме възбуждаш така и после да ме отблъскваш.

— Ти сам се възбуждаш. А ако това не ти харесва, можеш да спреш да се виждаш с мен.

Това не му се понрави и той подкара по тъмната уличка. През целия път из „Лоръл Каньон“ запази мрачно мълчание и продължи да се цупи, когато завиха по булевард „Сънсет“. Чак когато спря колата на паркинга пред „Градините на Аллах“, Били бръкна в джоба на ризата и й подаде жадувания лист.

— Няма да ти хареса.

Белинда почувства как в стомаха й се образува странна празнота. Измъкна хартията от пръстите му и погледът й пробяга по напечатания на машина списък. Два пъти го прочете, преди да открие името си. Отстрани имаше кратка бележка. Момичето се взря в думите, опитвайки се да ги проумее. Накрая смисълът им достигна до съзнанието й.

Белинда Бритън — прочете тя. — Страхотни очи, страхотни цици, никакъв талант.

 

 

Някога „Градините на Аллах“ бяха любимото свърталище на холивудските звезди. Първоначално сградата бе построена за дом на Ала Назимова, великата руска киноактриса, а в края на двайсетте бе превърната в хотел. За разлика от „Бевърли Хилс“ и „Бел Еър“, още от самото си откриване „Градините“ никога не се е смятало за напълно почтено и благопристойно място и около него винаги е витаела някаква съмнителна атмосфера. Ала звездите продължаваха да го посещават, привлечени от двайсет и петте бунгала в испански стил, също като нощните пеперуди от светлината. Мъжете живееха в тях между два брака: Роналд Рейгън се бе приютил в едно от бунгалата след раздялата с Джейн Уаймън, Фернандо Ламас след края на брака си с Арлин Дейл. В златните дни на хотела тук можеше да се натъкнеш на най-големите знаменитости: Богарт и неговото бебче, Тайрон Пауър, Ава Гарднър. Тук идваха Синатра и Джинджър Роджърс. Сценаристи седяха на белите сгъваеми дървени столове пред вратите и печатаха по цял ден, прегърбени над пишещите си машини. В едно от бунгалата репетираше Рахманинов, а в друго — Бени Гудман. И винаги някъде имаше купон.

В тази септемврийска вечер на 1955-а „Градините“ изживяваха последните си дни. Мръсни и ръждиви ивици браздяха хоросановите стени, мебелите в бунгалата бяха овехтели и изпочупени, а предишния ден в басейна бе открит мъртъв плъх. Ала колкото и да бе невероятно, цената на бунгалото тук не беше по-ниска от тази в „Бевърли Хилс“, при все че само след четири години мястото щеше да бъде разрушено до основи. Но в тази септемврийска нощ „Градините“ все още бяха живи и както преди, върху небосвода им все още проблясваха звезди.

Били отвори кавалерски пасажерската врата, за да слезе Белинда.

— Хайде, сладурче. Купонът ще те развесели. Ще бъдат няколко момчета от „Парамаунт“. Ще те запозная. Със сигурност ще ги очароваш.

Пръстите й, отпуснати в скута, стиснаха листа в юмрук.

— Ще ме оставиш ли за малко сама, може ли? Ще се срещнем вътре.

— Става, сладурче.

Чакълът захрущя под отдалечаващите му се стъпки. Белинда смачка листа на топка и се отпусна на седалката. Ами ако наистина нямаше талант? Когато си мечтаеше да стане кинозвезда, тя никога не се бе замисляла особено за играта. Предполагаше, че ще вземе няколко урока по актьорско майсторство или нещо подобно.

Редом спря автомобил, от който гърмеше радио. Двойката не си дори даде труд да изключи двигателя и започна страстно да се целува. Навярно гимназисти, дошли да се скрият на паркинга на „Градините на Аллах“.

Внезапно музиката спря и се разнесе гласът на говорителя.

Беше водещата новина.

Говорителят прочете информацията спокойно, сякаш ставаше дума за нещо обичайно, сякаш не беше нещо ужасяващо, слагащо край на живота на Белинда и на целия й свят. В съзнанието й отекна протяжен вик на болка.

Джеймс Дийн беше мъртъв.

Тя отвори вратата и се затича през паркинга накъдето й видят очите, нехаеща за нищо и никого. Втурна се през храстите и хукна надолу по една пътека, опитваща се отчаяно да избяга от задушаващата я мъка. Профуча покрай басейна с формата на родното Черно море на Азимова, покрай големия дъб в другия му край, на който висеше телефонен апарат с табелка „Само за служители“. Тича, докато не се озова пред дълга хоросанова стена, опасваща някакво бунгало. Прислони се в мрака до стената и избухна в плач, оплаквайки погубените си мечти.

Джими, също като нея, беше от Индиана, а сега беше мъртъв. Загинал на шосето за Салинас, шофирайки сребристото си порше, което той бе нарекъл „Малкото копеле“. Той бе заявил, че всичко е възможно. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си.

— Скъпа моя, вдигаш ужасен шум. Имаш ли нещо против, ако отидеш някъде другаде да оплакваш бедите си? Освен, разбира се, ако не си пленителна красавица. В такъв случай си поканена да минеш през портичката и да пийнеш с мен.

Дълбок, плътен глас с британски акцент долетя до нея над хоросановата стена.

Белинда рязко вдигна глава.

— Кой сте вие?

— Интересен въпрос. — Последва кратка тишина, нарушавана единствено от музиката в далечината. — Да кажем, че съм мъж, изтъкан от противоречия. Любител на приключения, жени и водка. Не е задължително в този порядък.

Имаше нещо в гласа му… Белинда изтри сълзите с опакото на ръката и се огледа за портичката. Когато я откри, пристъпи вътре, привлечена от гласа му и надеждата да разсее ужасната болка.

Бледожълта светлина осветяваше средата на малък вътрешен двор. Тя се втренчи в тъмната фигура на мъжа, очертана от нощните сенки.

— Джеймс Дийн е мъртъв — промълви. — Загинал е в автомобилна катастрофа.

— Дийн? — Чу се подрънкване на кубчета лед в чашата му, когато мъжът вдигна ръка. — А, да. Буен младеж. Винаги се забърква в скандали. Не че имам нещо против него. Аз самият съм устройвал немалко. Седни, скъпа моя, пийни едно питие.

Тя не помръдна.

— Аз го обичах.

— Любовта, както съм установил през годините, е мимолетно чувство, което най-лесно може да бъде задоволено с едно хубаво чукане.

Белинда беше потресена. Никой до този момент не бе произнасял думата в нейно присъствие и тя изрече първото, което й хрумна.

— Аз нямах дори това.

Мъжът се засмя.

— Е, това, скъпа моя, наистина е трагедия.

Тя чу тихо проскърцване, сетне той се изправи и се запъти към нея. Беше висок, навярно над метър и осемдесет и пет, малко пълен в талията, с широки рамене и права осанка. Носеше бял памучен панталон, бледожълта риза и шал, завързан хлабаво около врата. Белинда по навик забеляза подробностите — чифт платнени моряшки мокасини, часовник с кожена каишка, плетен колан с цвят каки. После вдигна поглед и се взря в уморените от живота очи на Ерол Флин.