Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (26)

25

До Коледа Фльор бе подбрала трима страхотни клиенти — двама актьори и певец. Алексей не бе предприел нищо срещу нея, а старите истории за нарушените договори започнаха да замират. Слуховете за Джейк продължаваха, но се заговори, че той отново е започнал да пише, така че клюките не бяха толкова злостни. Представянето на първия албум на „Раф Харбър“ надмина очакванията, а безспорният успех на колекцията на Мишел все повече укрепваше доверието в нейната агенция. Когато след премиерата на трети януари Киси получи възторжени отзиви за изпълнението си, Фльор имаше чувството, че всичките й мечти са се сбъднали.

Джейк престана да тича сутрин с нея, а когато се качваше на тавана, за да го види как е, той почти не й проговаряше. Работеше върху книгата си вече близо три месеца и все повече се топеше. Беше заприличал на скелет, косата му се спускаше под яката и понякога забравяше да се бръсне с дни.

В една студена петъчна вечер, през втората седмица от януари, нещо я събуди. Пълна тишина. Защо не чуваше пишещата машина? Младата жена се размърда.

— Всичко е наред, цветенце — прошепна дрезгав глас. — Аз съм.

Бледата светлина от уличните лампи, процеждаща се през завесите откъм зимната градина, осветяваше достатъчно стаята, за да различи Джейк, прегърбен на стол, недалеч от леглото й, изпънал дългите си крака.

— Какво правиш тук? — промърмори тя сънено.

— Гледам те, като спиш. — Гласът му прозвуча меко в полумрака на стаята. — Светлината рисува в косата ти. Помниш ли как ни обгръщаше, когато се любехме?

Кръвта закипя в натежалото й от съня тяло.

— Спомням си.

— Никога не съм искал да те нараня — промълви той пресипнало. — Ти просто попадна под кръстосан огън.

Фльор не желаеше да мисли за миналото.

— Това беше отдавна. Вече не съм толкова наивна.

— Не съм съвсем сигурен. — В гласа му прозвуча остра нотка. — Ще ти е доста трудно да ме накараш да повярвам, че правиш кариера по гръб — не съм виждал върволица от мъже да минава през спалнята ти.

Тя искаше той да бъде мил и нежен. Да й говори за рисунки и светлина в косата.

— Не и докато живееш над главата ми. Отиваме в техните жилища.

— Нима? — Той бавно се надигна от стола и започна да разкопчава ризата си. — Ако раздаваш безплатно прелестите си, мисля, че сега е мой ред.

Тя рязко седна в леглото.

— Нищо не раздавам безплатно!

Джейк смъкна ризата.

— Това можеше да се случи преди месеци. Трябваше само да го поискаш.

— Аз! А защо ти не поиска?

Той не каза нищо. Ръката му се спусна към ципа на джинсите.

— Спри веднага.

— Не ми се ще. — Ципът се отвори, разкривайки голия му плосък корем. — Свърших книгата.

— Наистина ли?

— И не мога да спра да мисля за теб.

Чувствата й сякаш се сплетоха на възел. Толкова много го желаеше. Ала нещо не беше както трябва. Ако е завършил книгата, би трябвало да изпитва облекчение. Вместо това Джейк изглеждаше изтерзан и тя бе длъжна да разбере защо.

— Вдигни си ципа, каубой — рече тихо. — Първо трябва да поговорим.

— Да говорим, как ли пък не! — Джейк изрита обувките, дръпна одеялата, с които се бе завила, и плъзна поглед по светлосинята нощница, омотана около дългите й бедра. — Хубава гледка. — Събу джинсите.

— Не.

— Ще замълчиш ли? — Той протегна ръка към края на нощницата.

— Първо ще поговорим. — Фльор понечи да се отдръпне, но той сграбчи нощницата и я задържа на място.

— По-късно.

Фльор стегна пръсти около китката му.

— Не правя секс само за забавление, не и с теб.

Той я пусна рязко и удари с длан по стената над главата й.

— Тогава какво ще кажеш за едно чукане от милосърдие? Чукаш ли се от съжаление, защото, ако го правиш, в момента имаш дяволски добра възможност да се развихриш.

Тя видя болката, която той не успя да скрие, и сърцето й се сви от състрадание.

— О, Джейк.

Капаците се захлопнаха.

— Забрави! — Той грабна джинсите си и припряно ги нахлузи. — Забрави, че съм бил тук. — Взе и ризата и се отправи към вратата.

— Почакай! — Фльор скочи от леглото, но се заплете в одеялата. Когато най-после се освободи, предната врата се затръшна. Чу трополенето на стъпките му по стъпалата, водещи към мансардата. Тя си припомни дълбоките сенки под очите му и отчаянието, което излъчваше. Без да се замисли, младата жена излезе в коридора и пое нагоре по стълбата към тавана.

Вратата отново беше заключена.

— Отвори.

От другата страна й отговори тишина.

— Говоря сериозно, Джейк. Отвори веднага тази врата!

— Върви си.

Тя изруга тихо и слезе долу, за да вземе своя ключ. Когато най-после отключи вратата, цялата трепереше.

Той се бе излегнал върху неоправеното легло, облегнат на таблата при главата, с бутилка бира върху голата гръд, със свален цип на джинсите.

— Чувала ли си някога за права на наемателя? — Гласът му бе враждебен и остър, като сух лед.

— Ти нямаш договор за наем — отсече Фльор, прекрачи смачканата риза на пода и се запъти към него. Когато стигна до леглото, се вгледа внимателно в лицето му, опитвайки се да прочете мислите му, но видя само дълбоките бръчки от изтощение около устата и отчаянието, запечатало се още по-дълбоко в сенките под очите му. — Ако някой се нуждае от милосърдие — пророни тя тихо, — това съм аз. Много време мина.

Изражението му се скова и в този миг Фльор осъзна, че той няма да я улесни. Беше разкрил огромната си жажда и сега трябваше някак да я прикрие. Отпи от бирата и я изгледа, сякаш беше хлебарка, изпълзяла от някоя цепнатина.

— Може би някой нещастен глупак щеше да те заведе в леглото си, ако не беше толкова властна и взискателна жена.

Изпита желание да го цапардоса, но тази вечер той бе настроен на саморазрушителна вълна и тя подозираше, че тъкмо това цели.

— Не ми липсват предложения.

— Не се и съмнявам — изсумтя Джейк презрително. — Зализани момченца с превзет вкус и лъскави беемвета.

— Наред с останалите.

— Колко са?

Защо просто не признае, че му е нужна, вместо да подлага и двамата на това мъчение? Но тя трябваше да контролира тази опасна игра, която Джейк искаше да играе.

— Десетки — отвърна. — Стотици.

— Да бе, сигурно.

— Аз съм легенда.

— В мечтите си. — Той отпи още една глътка от бирата, сетне избърса уста с опакото на ръката. — И сега искаш от мен да притъпя последиците от сексуалните ти разочарования.

Този мъж нямаше срам.

— Ако нямаш нищо по-добро наум.

Джейк сви рамене и изрита одеялата.

— Май нямам. Свали тази нощница.

— Няма да стане, каубой. Ако искаш да остана без нея — сам я свали. И междувременно смъквай джинсите, за да видя какво предлагаш.

— Какво аз предлагам?

— Смятай го за прослушване.

Джейк дори не се усмихна и Фльор разбра, че е достигнал предела на силите си.

— От друга страна, като се замисля — рече тя, — защо не останеш просто да лежиш? Чувствам се агресивно настроена. — Вдигна нощницата, за да я изхлузи през глава, но косата й се заплете в презрамките. Фльор остана гола и уязвима пред него. Треперещите й пръсти се опитваха да освободят кичурите, но само я оплетоха още повече.

— Наведи се — промърмори ласкаво Джейк.

Привлече я към леглото. Тя седна с гръб към него и голото й бедро се отърка в неговото, все още обуто в джинсите.

Нощницата се изхлузи.

— Готово.

Той не понечи да я докосне. Тя се взираше през стаята, изправила сковано гръб и скръстила ръце в скута. Знаеше, че не може да продължи. Матракът се разклати и тя разбра, че сваля джинсите. Защо трябваше всичко да е толкова трудно? Може би дори нямаше да я целуне. Може би просто ще я повали върху леглото и ще я обладае, без дори да я целуне. Чук-чук и чао. Драго ми беше, че се запознахме, маце, но е време да си вървя. Нямаше ли да е съвсем типично за него? Той беше такъв кучи син. Играеше си с чувствата й. Не желаеше да разговаря с нея, освен да я обижда. Беше готов отново да я изостави, без да му мигне окото!

— Цветенце? — Ръката му докосна рамото й.

Фльор рязко се извърна.

— Няма да го направя, ако не ме целунеш! Говоря сериозно, Джейк! Ако не ме целунеш, можеш да вървиш по дяволите!

Той примигна сащисано.

— И да не си помислил нито за миг…

Джейк я прегърна през шията и я привлече към голите си гърди.

— Нуждая се от теб, цветенце — прошепна. — Наистина отчаяно се нуждая от теб.

Устните му завладяха нейните в дълбока, страстна целувка. Тя се потопи в целувката, окъпа се в нея, вкусваше я, изпиваше я, искаше да продължи до безкрай. Той я претърколи по гръб и я притисна към матрака с тежестта на тялото си.

Целувката изгуби сладостта си, в нея се появи привкус на мрачно отчаяние. Дишането му се учести, а тя изви гръб, за да посрещне бедрата му. Потта изби по тялото му, смеси се с нейната и внезапно ръцете му плъзнаха навсякъде по нея. Груби, непохватни, алчни — по гърдите и талията, бедрата и дупето, опитваха да проникнат в нея.

Имаше някакво отчаяние в ласките му. Стана й страшно за него, за самата нея. Цялата обида и болка, всички години на отричане избухнаха като огнена топка в гърдите й. Тя обви ръце около раменете му и откликна на ожесточения му порив с дива страст.

— Обичай ме, Джейк — прошепна. — Моля те, обичай ме.

Пръстите му се впиха в кадифената кожа на бедрата й, разтвориха ги широко, твърдият му член се настани между тях и с внезапен силен тласък той проникна в нея. Тя извика. Той стисна главата й между дланите си и впи устни в нейните. Целуваше я с отчаяние, докато се движеше в нея. Фльор мигом достигна върха, разтърсена от тръпките на горчив оргазъм. Той не спря. Езикът му, преплетен в трескав танц с нейния, пръстите му, заровени в косата й, докато се движеше по-безмилостно… по-бързо… накрая от устните му се изтръгна хриплив вик и той се освободи дълбоко в нея.

Отдръпна се веднага, след като всичко свърши. Тя остана да лежи, втренчила поглед в тавана. Отчаянието му… мрачното мълчание… мъката, докато се любеха… Беше написал своята книга и сега се сбогуваше с нея.

Обичай ме, Джейк. Моля те, обичай ме. Нейните думи, прошепнати в агонията на любовната страст, изведнъж избухнаха като фойерверк в главата й. Призля й и кръвта й се вледени.

Двамата останаха да лежат един до друг, но дори ръцете им не се докосваха. Нищо.

— Цветенце?

Зад затворените й клепачи пред нея се простираше безбрежна пясъчна пустиня, обгоряла до бяло под палещите лъчи на слънцето, пуста и безлюдна.

— Цветенце, искам да говоря с теб.

Тя се обърна с гръб към него и зарови лице във възглавницата. Сега той искаше да говори. Сега, когато всичко бе свършило. Главата я болеше, пресъхналата й уста горчеше. Матракът изскърца, когато той стана от леглото.

— Зная, че не спиш.

— Какво искаш? — попита Фльор накрая.

Той включи лампата върху бюрото. Тя се претърколи с лице към него. Джейк стоеше до бюрото, без да се стеснява от голотата си.

— Имаш ли някаква работа през този уикенд? — попита. — Нещо спешно, което да не може да се отложи?

Явно възнамеряваше да изиграе финалната сцена с великото сбогуване.

— Почакай да бръкна под възглавницата, за да проверя бележника си с ангажиментите — рече Фльор уморено.

— По дяволите! Върви да хвърлиш малко багаж в един куфар. Ще те взема след половин час.

 

 

Два часа по-късно двамата се намираха на борда на чартърен самолет, летяха бог знае накъде, а Джейк спеше на седалката до нея. Дали нямаше нещо много сбъркано дълбоко в душата й, което я караше постоянно да се влюбва в този мъж, който не беше способен да отвърне на чувствата й? Вече нямаше смисъл да го увърта. Фльор Савагар обичаше Джейк Коранда.

Беше се влюбила в него, когато беше на деветнайсет и сега историята отново се повтаряше. Той беше единственият мъж на този свят, който, изглежда, бе роден за нея. Джейк, който с всички сили се стараеше да се огради от света, беше част от нея. Може би стремежът към самоунищожение й бе вроден. Отново и отново той я изоставяше емоционално опустошена пред вратите на манастира. Джейк не й даваше нищо. Не желаеше да говори за нищо важно — войната, първия му брак, това, което се бе случило, докато снимаха „Затъмнението“. Вместо това й се изплъзваше и я държеше далеч от себе си с остроумия и саркастични шеги. И ако трябваше да бъде честна, тя му отвръщаше със същото. Но в нейния случай бе различно. Тя го правеше, за да се защити. А той какво искаше да защити?

Беше седем сутринта, когато кацнаха в Санта Барбара. Джейк вдигна яката на коженото си яке, за да се предпази от утринния студ или може би от любопитните погледи на дебнещи фенове. В едната си ръка носеше дипломатическо куфарче, а с другата я придържаше за лакътя, докато я водеше към паркинга. Спряха пред тъмнокафяв ягуар седан. Той отключи вратата и хвърли на задната седалка куфарчето и нейния сак с малко дрехи и тоалетни принадлежности.

— Чака ни още път, докато стигнем — рече с неочаквана нежност. — Опитай се да поспиш.

 

 

Къщата му от стъкло и бетон, сякаш изникнала от голия склон на хълма, изглеждаше почти същата, каквато я помнеше.

— Завръщаме се на местопрестъплението? — подхвърли тя, когато Джейк спря на алеята отпред.

Той изключи двигателя.

— Не зная дали бих го нарекъл точно престъпление, но е крайно време да погребем някои призраци от миналото и това ми се струва най-подходящото място.

Тя бе уморена и разстроена и не можа да сдържи язвителния си отговор:

— Много лошо, че наблизо няма стара фабрика за коренова бира. След като ще си имаме работа с изгубена невинност…

Той подмина без внимание хапливата й забележка.

Докато Джейк си вземаше душ, Фльор облече бански, загърна се в един топъл халат и излезе да пробва водата в басейна. Не беше достатъчно топла, за да компенсира утринния януарски мраз, но тя захвърли халата и се гмурна. Студените глъбини я пронизаха и тя заплува с широки загребвания, но стегнатият възел в гърдите й не се отпускаше. Фльор излезе от водата, уви се в голяма хавлиена кърпа, излегна се върху един от шезлонгите под слънчевите лъчи и мигом заспа.

 

 

Няколко часа по-късно я събуди дребна мексиканка с блестяща черна коса, съобщи, че вечерята скоро ще е готова, и й предложи да се преоблече. Фльор съзнателно избягна голямата баня с широката вана, вкопана в пода, където се бяха любили преди толкова години, а предпочете по-малката баня в стаята за гости. След като взе душ и прибра косата си с два гребена, почувства, че умората й бе изчезнала. Облече светлосив панталон и сиво-зелена блуза, отворена на шията. Преди да влезе в дневната, си сложи медальона, който Джейк й бе подарил, но го скри под блузата, в цепката между гърдите, за да не види Джейк, че носи подаръка му.

Той беше гладко избръснат и изглеждаше почти представително в джинси и светлосин пуловер, но дълбоките бръчки от умора край устата му не бяха изчезнали. И двамата нямаха особено голям апетит и вечерята премина в напрегнато мълчание. Фльор не можеше да се отърси от усещането, че случилото се помежду им най-сетне щеше да намери разрешение, ала краят нямаше да е щастлив. Любовта й към Джейк винаги е била безответна.

Най-после икономката поднесе кафето. Остави с трясък кафеника върху масата, изразявайки възмущението си от несправедливо пренебрегнатата храна. Джейк я освободи за вечерта и остана да седи неподвижно, докато не чу затварянето на задната врата. Тогава стана от масата и изчезна. Когато се върна, носеше дебел кафяв плик. Фльор се втренчи в него, сетне отмести поглед към Джейк.

— Ти наистина си свършил книгата.

Той прокара ръка през косата си.

— Ще изляза за малко. Ти можеш… ако искаш, да я прочетеш.

Фльор предпазливо пое плика.

— Сигурен ли си? Зная, че аз те въвлякох в това. Може би…

— Докато ме няма, гледай да не продадеш правата за заснемане на сериал. — Опита се да се усмихне, но не му се удаде. — Книгата е написана само за теб, цветенце. За никой друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Написах я за теб. Само за теб.

Фльор нищо не разбираше. Нима бе прекарал три месеца, измъчвайки се до пълно изтощение заради един ръкопис, който само тя щеше да прочете? Произведение, което никога не бе смятал да издаде? Отново си припомни малкото момиченце с ризката с жълти патета. Можеше да има само едно обяснение. Съдържанието бе твърде изобличаващо. Почувства, че й се гади.

Джейк се извърна. Тя чу стъпките му, докато прекосяваше кухнята. Излезе през същата задна врата, през която преди малко си бе тръгнала икономката. Фльор отнесе чашата с кафе до прозореца и зарея поглед в кадифено лилавата вечер. Джейк беше писал два пъти за масовите убийства. Първо в измисления сценарий на „Затъмнение в неделя сутрин“ и сега истинската история върху страниците в запечатания кафяв плик. Замисли се за двете лица на Джейк Коранда. Свирепото на Птичаря Калибър и чувствителното на драматурга, изследващ човешката душа с такова проникновение и разбиране. Винаги бе вярвала, че каубоят Калибър е фалшив герой, но сега се питаше дали не е сгрешила, както с толкова много други неща за него.

Измина много време, преди да се реши да вземе кафявия плик и да извади ръкописа. Настани се в креслото до прозорците, включи лампата и зачете.

 

 

Джейк дриблираше към баскетболния кош, закрепен върху стената на гаража и подскочи високо, за да вкара топката отгоре в коша, но кожените подметки на обувките му се подхлъзнаха по бетона и топката се удари в ръба. За миг си помисли дали да не се върне вътре и да обуе маратонките, но не можеше да понесе да я види как чете.

Пъхна топката под мишница и се приближи до каменната стена, подпираща склона на хълма. Как му се искаше сега да има стек с шест мексикански бири, но за нищо на света нямаше да влезе в къщата, за да го вземе. Нямаше да приближи до нея. Не би могъл да понесе да я види как за втори път се разочарова от него.

Облегна се на грубите камъни. Трябваше да намери друг начин да сложи край на отношенията им, който нямаше да предизвика отвращението й. Болката бе твърде остра и силна, за да я издържи, затова си представи виковете на тълпата над главата му. Видя се в централното игрище в огромната спортна зала във Филаделфия, облечен във фланелката на „Филаделфия 76“ с цифрата шест на гърдите. Док.

Док… Док… Опита да извика в съзнанието си образа, но той се размазваше.

Изправи се и се отправи отново към гаража с топката в ръка. Започна да дриблира. Той беше Джулиъс Ървинг, малко по-бавен от обичайното, но все още велик, все още летящ… Док.

Вместо рева на тълпата в ушите му звучеше съвсем друга музика.

 

 

Вътре в къщата, часовете се нижеха монотонно, а купчината прочетени листове от ръкописа в краката на Фльор бавно нарастваше. Косата й се измъкна от гребените, а гърбът й се схвана от дългото седене на едно място. Когато стигна до последната страница, повече не можеше да сдържи сълзите си.

И сега, когато мисля за Виетнам, все още си спомням музиката, която винаги звучеше. Отис… „Ролинг Стоунс“… Уилсън Пикет. Но най-вече си мисля за „Кридънс Клиъруотър“ и тяхната лоша луна, издигаща се над онази прокълната земя. „Кридънс“ я свиреха, когато ни качваха на самолета в Сайгон, за да се приберем у дома. И докато пълнех дробовете си с последното дихание на въздуха, натежал от мусонен дъжд и пропит с наркотици, знаех, че онази лоша луна ме е белязала завинаги. Сега, петнайсет години по-късно, тя все още разяжда душата ми.