Сюзън Елизабет Филипс
Бляскаво момиче (17)

16

Фльор осребри чека в офиса на „Американ Експрес“, като използва златната си кредитна карта за удостоверяване на самоличността. Когато пристигна на Лионската гара, се промъкна през тълпата към информационното табло и впери поглед в цифрите и градовете, размиващи се пред очите й. Следващият влак потегляше за Ним, намиращ се на почти шестстотин и петдесет километра от Париж. Шестстотин километра от възмездието на Алексей.

Тя бе унищожила скъпоценния му „Роял“, методично смазвайки капака, предното стъкло, решетката, фаровете и калниците. Накрая бе атакувала сърцето на колата — несравнимия двигател на Еторе Бугати. Дебелите каменни стени на музея не пропускаха никакъв звук и никой не се опита да я спре, докато разрушаваше мечтата на Алексей.

Възрастната двойка, пътуваща в купето, я изгледаха подозрително. Трябваше първо да се измие, за да не буди съмнения. Извърна се и зарея поглед през прозореца. По лицето й имаше кръв, а раната върху бузата от едно отхвръкнало стъкло щипеше. Беше само малко порязване, но трябваше да го почисти, за да не се инфектира и да не остане белег.

Представи си лицето си с малък белег върху бузата. А после удължи мислено белега — тръгваше от линията на косата, минаваше по диагонал през челото, където се удебеляваше, пресичаше едната вежда, клепача, спускаше се надолу и стигаше чак до челюстта. Разкрасена по този начин, щеше да е в безопасност до края на дните си.

Малко преди влакът да влезе в гарата, в купето влязоха две млади жени, понесли купчина американски списания. Фльор видя отраженията им в стъклото, докато се настаняваха на местата си, и заоглеждаха останалите пътници с типичното любопитство на туристи. Струваше й се, че са минали седмици, откакто бе спала, и се чувстваше толкова уморена, че й се виеше свят. Затвори очи и се опита да се съсредоточи върху ритмичното потракване на колелата. Докато се унасяше в неспокойна дрямка, в главата й отекваше ехото от стържене на метал и звън от разбито стъкло.

Когато се събуди, чу, че американките говорят за нея.

— Трябва да е тя — прошепна едното момиче. — Ако не обръщаш внимание на косата. Погледни тези вежди.

Къде беше белегът? Къде беше онзи красив бял белег, разсичащ веждата й надве?

— Не ставай глупава — скастри я другото момиче шепнешком. — Какво ще прави Фльор Савагар сама, в този влак? Освен това четох, че е в Калифорния и снима филм.

Паниката заблъска в нея като удари на железния лост. Бяха я разпознавали стотици пъти и този път не беше по-различно, но й се догади от самата мисъл, че я свързват с Бляскавото момиче. Бавно отвори очи.

Момичетата бяха забили носове в списанието. Фльор видя отражението на страницата в стъклото на прозореца — Бляскавото момиче рекламираше спортно облекло на „Армани“. Косата й се вееше във всички посоки изпод клюмналата шапка с широка периферия.

Момичето срещу нея най-после вдигна списанието и се наведе към нея.

— Извинете ме — подхвана, — никой ли не ви е казвал, че приличате на Фльор Савагар, известния модел?

Фльор се взря с празен поглед в лицето на американката.

— Тя не говори английски — заключи накрая момичето.

Спътничката й затвори шумно списанието.

— Казах ти, че не е тя.

Пристигнаха в Ним. Фльор намери стая в евтин хотел близо до гарата. Докато лежеше същата нощ в леглото, дебелият леден пласт в гърдите й най-после се пропука и тя избухна в сълзи. Мъчителни, накъсани ридания, породени от самота, предателство и ужасно, безгранично отчаяние. Нищо не й бе останало. Любовта на Белинда е била лъжа, а Алексей завинаги я бе омърсил. И Джейк… Тримата заедно бяха изнасилили душата й.

Хората оцеляват благодарение на умението да преценяват правилно, а всичките й преценки досега бяха погрешни. Ти си нищо, бе казал Алексей. Докато мракът на нощта я обгръщаше, тя разбра какво е ад. Ад означаваше да се изгубиш в света, да изгубиш дори себе си.

 

 

— Съжалявам, мадмоазел, но тази сметка е закрита.

Златната карта на Фльор изчезна в дланта на служителя като в ръка на фокусник.

Обхвана я паника. Нуждаеше се от пари. С пари можеше да се скрие на някое място, където Алексей няма да я достигне и където никой няма да я познае, някъде където Фльор Савагар ще престане да съществува. Но сега това бе невъзможно. Докато крачеше забързано по улиците на Ним, Фльор не можеше да се избави от усещането, че Алексей я наблюдава. Привиждаше й се близо до вратите, в отраженията на витрините, в лицата, мяркащи се по улицата. Затича обратно към железопътната гара. Бягай. Тя трябваше да избяга.

 

 

Когато Алексей видя останките от великолепния автомобил, за пръв път осъзна, че е смъртен. Леката парализа на дясната страна продължи близо два дни. Той се затвори в стаята си и не се виждаше с никого.

През целия ден лежеше в леглото, стиснал носна кърпа в лявата си ръка. Понякога се взираше в отражението си в огледалото.

Дясната страна на лицето му бе провиснала.

Парализата бе почти незабележима, издаваше я само устата. Колкото и да се опитваше, не можеше да удържи слюнката, стичаща се от единия ъгъл. Всеки път когато поднасяше кърпата, за да я избърше, си казваше, че заради тази уста никога нямаше да прости.

Парализата постепенно отшумя и когато отново можеше да контролира устата си, Алексей се обади на лекарите. Те казаха, че е претърпял лек мозъчен удар. Предупреждение. Наредиха му да намали натоварването, да спре цигарите и да спазва строга диета. Споменаха за високо кръвно налягане. Алексей ги изслуша търпеливо, после ги освободи.

В началото на декември изложи на търг колекцията си от автомобили. Търгът привлече купувачи от цял свят. Организаторите го посъветваха да стои настрани, но той искаше да присъства. Докато водещият аукциона обявяваше поредната кола, той изучаваше лицата на купувачите, запечатваше израженията им в съзнанието си, за да ги запомни завинаги.

След като търгът свърши, Алексей събори музея камък по камък.

 

 

Фльор седеше зад очуканата маса в дъното на студентското кафене в Гренобъл, тъпчейки старателно всяка засищаща хапка от втората паста в устата си, докато не остана и троха. Вече почти близо година и половина храната бе единственият й източник на сигурност. Докато джинсите й отесняваха все повече и тя вече можеше да напипа първия слой тлъстина върху ребрата и на кръста, гъстата мъгла на вцепенението се повдигна достатъчно, за да изпита краткотрайно чувство на задоволство от постигнатото. Бляскавото момиче бе изчезнало.

Представи си изражението на Белинда, ако можеше да види сега скъпоценната си дъщеря. Двайсет и две годишна, с наднормено тегло, с късо подстригана коса и евтини грозни дрехи. А Алексей… Струваше й се, че долавя презрението му, скътано в сладките ласкателни думи на обич, приличащи отвътре на развален бонбон.

Преброи внимателно парите си и излезе от кафенето, като придърпа по-плътно яката на дебелото мъжко яке. Беше февруари и по тъмния заледен тротоар все още се виждаха следите от сутрешния сняг. Нахлупи по-ниско вълнената шапка на главата си по-скоро за да се предпази от студа, отколкото от страх, че някой би могъл да я разпознае. Това не се бе случвало от близо година.

Пред киното се бе извила опашка и тя застана на края. Зад нея се стълпиха група американски студенти. Монотонно звучащите отворени гласни в произношението им подразниха неприятно слуха й. Не помнеше кога за последен път бе говорила на английски. Не й пукаше, ако никога повече не проговори на този език.

Въпреки студа, дланите й бяха потни и тя ги пъхна по-дълбоко в джоба на якето. Отначало си каза, че дори няма да чете отзивите за „Затъмнение в неделя сутрин“, но не можа да се сдържи. Критиците бяха по-снизходителни към нея, отколкото бе очаквала. Един нарече изпълнението й „изненадващо обещаващ дебют“. Друг изтъкна „изгарящата химия“ между Коранда и Савагар. Единствено тя знаеше колко едностранна бе тази химия.

Сега просто съществуваше, залавяйки се за всяка работа, която намираше, и се промъкваше в университетските зали за лекции, когато не работеше. Преди два месеца заведе в леглото симпатичен германец с благ характер, който седеше до нея на лекция по икономика в университета в Авиньон. Не искаше Джейк да е единственият мъж, с когото се е любила. Малко след това й се стори, че усеща дебнещото присъствие на Алексей, сякаш постоянно дишаше зад врата й, и замина от Авиньон за Гренобъл.

Младата французойка на опашката пред нея се заяде с гаджето си.

— Не те ли е страх, че тази вечер няма да проявя интерес към теб, след като прекарам два часа в екранната компания на Джейк Коранда?

Той погледна към афиша.

— Ти си тази, която трябва да се притеснява. Аз ще гледам Фльор Савагар. Жан-Пол е гледал филма миналата седмица и не спира да говори за тялото й.

Фльор сгуши лице в яката на якето. Трябваше да види филма.

Намери място на последния ред в киносалона. Минаха началните надписи и камерата показа панорама на обширните плодородни земи на Айова. Прашни ботуши крачеха по покрития с чакъл път. Внезапно лицето на Джейк изпълни екрана. Тя някога го бе обичала, но нажеженият до бяло огън на предателството бе изпепелил тази любов.

Първите няколко сцени се изнизаха една след друга. После Джейк се спря пред фермерската къща в Айова. Младо момиче скочи от люлката на предната веранда. Пастите, които Фльор бе погълнала, се превърнаха на лепкава каша в стомаха й, докато се гледаше как лети към обятията му. Припомни си твърдите му мускулести гърди, докосването на бедрата му. Спомни си смеха му, шегите, ръцете му, които я прегръщаха толкова силно, че тя си мислеше, че никога няма да я пуснат.

Гърдите й болезнено се стегнаха. Повече не можеше да остане в Гренобъл. Трябваше да замине. Утре. Тази вечер. Сега.

Последното, което чу, докато бягаше от кинозалата, бе гласът на Джейк:

— Кога си станала такава хубавица, Лизи?

Бягай. Трябваше да бяга, докато изчезне дори от себе си.

 

 

Алексей се отпусна в коженото кресло зад бюрото в кабинета си и запали цигара — последната от петте, които си разрешаваше да изпушва на ден. Докладите му се доставяха точно в три часа всеки петък следобед, но той винаги чакаше да настъпи нощта, когато оставаше съвсем сам, за да ги прегледа. Снимките пред него не се отличаваха особено от останалите, които му бяха изпращали през изминалите няколко години. Грозна коса, подстригана в евтина бръснарница, окъсани джинси, изтъркани кожени ботуши. И цялата тази тлъстина. За жена, която би трябвало да е в апогея на красотата си, тя изглеждаше отвратително.

Той беше толкова сигурен, че Фльор ще се върне в Ню Йорк и ще възобнови кариерата си, но тя го изненада, като остана във Франция. Лион, Екс ан Прованс, Авиньон, Гренобъл, Бордо, Монпелие — избираше все университетски градове. Явно глупаво се надяваше, че може да се скрие от него сред безименната студентска тълпа. Като че ли подобно нещо беше възможно.

След шест месеца бе започнала да посещава лекции в някои от университетите. Отначало Алексей бе озадачен от избора й: лекции по висша математика, договорно право, анатомия, социология. Накрая разгада тактиката й и разбра, че Фльор избира занятия, които се провеждат в големи зали, където има малка вероятност да открият, че не е редовна студентка. Не можеше и да става дума да постъпи в университет, тъй като тя нямаше пари. Алексей се бе погрижил за това.

Погледът му се плъзна по списъка от абсурдната черна работа, която бе вършила, за да се издържа през последните две години: миене на чинии, чистене на конюшни, сервиране в закусвални и евтини ресторанти. Понякога работеше за фотографи, не като модел — подобна идея би била немислима сега — но като общ работник. Нагласяваше прожекторите, занимаваше се с оборудването. Тя неволно бе открила единствената възможна защита срещу него. Какво би могъл да отнеме от човек, който не притежава нищо?

Алексей чу стъпки и бързо плъзна снимките в кожената папка. Когато се увери, че са на сигурно място, отиде до вратата и я отключи.

Косата на Белинда бе разрошена от съня, а гримът й се бе размазал.

— Отново сънувах Фльор — прошепна тя. — Защо не спирам да я сънувам? Защо болката не намалява?

— Защото не спираш да чоплиш раната — рече той. — Не искаш да я оставиш да си отиде.

Белинда обви пръсти около ръката му и вдигна умоляващ поглед към него.

— Ти знаеш къде е тя. Моля те, кажи ми.

— Аз само те защитавам, chérie. — Студените му пръсти се плъзнаха по бузата й. — Не искам да те излагам на омразата на дъщеря ти.

Белинда най-после го остави сам. Той се върна на бюрото и отново прегледа доклада, после заключи папката в сейфа в стената. Засега Фльор не притежаваше нищо ценно, което той би могъл да разруши, но ще дойде време, когато щеше да има. Той беше търпелив мъж, щеше да чака, дори с години, ако се наложи.

 

 

Звънецът над вратата на фотографското студио в Страсбург издрънча тъкмо когато Фльор поставяше последната кутия с филми на лавицата. Неочакваните шумове я плашеха, въпреки че бяха минали две години и половина, откакто бе избягала от Париж. Каза си, че ако Алексей искаше, досега щеше да я открие. Погледна към часовника на стената. Собственикът на студиото цяла седмица бе зает със специална бебешка сесия и тя се надяваше следобедът суматохата да приключи, за да успее за лекцията по икономика. Изтри ръце в джинсите и отметна завесата, разделяща малката приемна от студиото.

От другата страна стоеше Гретхен Казимир.

— Мили боже! — възкликна посетителката.

Фльор тутакси се напрегна, сякаш някой бе стиснал гърдите й с менгеме.

— Мили боже! — повтори Гретхен.

Фльор си каза, че беше неизбежно. Рано или късно, все някой щеше да я открие — би трябвало да е благодарна, че бе отнело толкова дълго време — ала не изпитваше благодарност. Чувстваше се като уловена в капан и обзета от дива паника. Не биваше да остава толкова дълго в Страсбург. Четири месеца бяха огромен срок.

Гретхен свали слънчевите очила. Погледът й се плъзна по фигурата на Фльор.

— Приличаш на балон. Не мога да те използвам в този вид.

Косата й бе по-дълга, отколкото Фльор я помнеше, а кестенявият цвят бе по-светъл. Обувките й от алигаторска кожа навярно бяха дело на прочутия италиански дизайнер Марио от Флоренция, бежовият ленен костюм определено беше на американския дизайнер Пери Елис, а шалът — „Ермес“. Фльор почти бе забравила как изглеждат подобни скъпи дрехи. Можеше да живее шест месеца с това, което Гретхен носеше на гърба си.

— Сигурно си наддала поне двайсетина килограма. И тази коса! Не бих могла да те продам дори на риболовното списание „Поля и потоци“!

Фльор направи усилие да измъкне от нафталина старата си непукистка усмивка, но не се получи.

— Никой не те и моли — процеди сковано.

— Бягството ти ми струва цяло състояние — заяви Гретхен. — Нарушени договори. Съдебни дела.

Фльор се опита да пъхне ръка в джоба на джинсите, но платът бе толкова опънат, че успя да промуши само палец. Не я бе грижа. Ако тежеше предишните петдесет и девет килограма, щеше да изгуби дори мимолетното чувство на безопасност.

— Изпрати сметката на Алексей — рече тя. — Той държи моите два милиона долара, които би трябвало да я покрият. Но мисля, че ти вече го знаеш.

Алексей знаеше къде е. Той бе изпратил Гретхен тук. Стори й се, че стените на стаята се прихлупват отгоре й.

— Ще те отведа в Ню Йорк — отсече Гретхен — и ще те изпратя в център за отслабване. Ще са нужни месеци, докато си възвърнеш формата. Тази ужасна коса направо те е обезобразила и не си въобразявай, че ще мога да ти осигуря старите хонорари. Дори не си и помисляй, че Паркър ще ти уреди веднага участие в друг филм.

— Няма да се върна в Ню Йорк — отсече Фльор решително.

Чувстваше се странно да говори отново на английски.

— Разбира се, че ще се върнеш. Я погледни това място. Не мога да повярвам, че наистина работиш тук. Господи, след като излезе „Затъмнение в неделя сутрин“, някои от най-големите режисьори в Холивуд искаха да те снимат. — Тя пъхна дръжката на очилата в малкото джобче на сакото, така че да провиснат надолу. — Тази глупава разправия с Белинда стигна твърде далеч. Майки и дъщери постоянно имат проблеми. Няма защо да се раздухват толкова.

— Това не е твоя работа.

— Порасни, Фльор. Това е двайсети век и нито един мъж не струва толкова, че две жени, които се обичат, да се разделят.

Значи така мислеха всички — че двете с Белинда се бяха скарали заради Джейк. Тя вече почти не се сещаше за него. От време на време зърваше снимката му в някое списание, обикновено свъсил вежди срещу фотографа, нахлул в личното му пространство. Понякога беше с красива жена и стомахът й винаги се присвиваше неприятно. Все едно да се спънеш неочаквано в мъртва котка или птица. Трупът е безобиден, но те кара да подскочиш.

Кариерата на Джейк бе във възход, но въпреки че „Затъмнение в неделя сутрин“ му бе спечелил „Оскар“ за най-добър сценарий, той бе спрял да пише. Никой не знаеше защо, а Фльор не се интересуваше.

Гретхен не направи усилие да скрие презрението си.

— Я се погледни. Ти си на двайсет и две години, а си се свряла в някаква дупка и живееш като просякиня. Лицето е единственото, което имаш, а ти си положила всички сили да го унищожиш. Ако не ме послушаш, една сутрин ще се събудиш стара и сама, задоволяваща се с трохите, които ти подхвърлят. Това ли искаш? Толкова ли си изпълнена с желанието да се саморазрушиш?

„Това ли искаше наистина?“, запита се Фльор. По-голяма част от болката си бе отишла. Когато във вестника случайно попаднеше на снимка на Белинда и Алексей, в нея нищо не трепваше. Разбира се, майка й се бе върнала при него. Алексей беше един от най-влиятелните мъже във Франция, а Белинда се нуждаеше от светлините на прожекторите, както другите хора от кислород. Понякога Фльор се замисляше дали да не се върне в Ню Йорк, но тъй като никога повече не би могла да бъде модел, какво щеше да прави там? Тлъстината й осигуряваше безопасност и беше много по-лесно да се носи по течението на настоящето, отколкото да се впусне в преследване на несигурното бъдеще. По-лесно да забрави момичето, което копнееше всички да го обичат. Вече не се нуждаеше от обичта на другите хора. Нямаше нужда от никого, освен от себе си.

— Остави ме на мира — каза на Гретхен. — Няма да се върна.

— А аз нямам намерение да си тръгна, докато…

— Махай се.

— Не можеш да продължиш…

— Изчезвай!

Гретхен огледа грозната мъжка риза над джинсите, пукащи се по шевовете. Претегли я, прецени я и Фльор долови точния миг, когато Гретхен Казимир реши, че тя повече не си струва усилията.

— Ти си неудачница — сви презрително устни жената. — Ти си жалка нещастница, чийто живот е задънена улица. Без Белинда ти си нищо.

Думите й бяха пропити с отрова, но бяха верни. Фльор нямаше амбиция, планове, нито гордост от постигнатото — нямаше нищо, освен някакъв пасивен рефлекс за оцеляване.

Час по-късно тя излезе от фотографското студио и хвана следващия влак, заминаващ от Страсбург.

 

 

Двайсет и третият рожден ден на Фльор дойде и отмина.

Седмица преди Коледа тя нахвърли малко дрехи и вещи в един сак, взе своя европас и напусна Лил, за да се качи на влака за Виена. Франция беше единственото място в Европа, където можеше да работи легално, но трябваше да се махне за няколко дни, за да се поразсее. Вече не си спомняше какво бе усещането да е слаба и силна или да не се тревожи дали ще успее да плати наема за запусната стая с ръждясал умивалник и петна от мухъл по тавана.

Хрумна й да избере Виена, след като прочете книгата „Светът през очите на Гарп“ на американския писател Джон Ървинг. Искаше да погледа мечките, които карат велосипеди с едно колело, и мъжете, ходещи на ръце. Откри евтина стая в стар виенски пансион, чийто асансьор приличаше на позлатена птича клетка, който по думите на портиера бил счупен от германците по време на войната. След като довлече сака до шестия етаж, отвори вратата на миниатюрна стая с толкова очукани и овехтели мебели, че Фльор се запита коя война е имал предвид портиерът. Свали дрехите си, пъхна се под протритата завивка и докато стъклата на прозорците дрънчаха от вятъра, а асансьорът проскърцваше, тя се унесе в сън.

На следващата сутрин се разходи из двореца „Шьонбрун“ и обядва скромно в малко кафене до музея на Леополд, близо до площад „Рузвелт“. Сервитьорът постави пред нея чиния с миниатюрен десерт, наречен „Нокерлн“ или „Залцбургски хълмове“. Беше невероятно вкусен, но тя го преглътна с усилие. Във Виена нямаше мечки на велосипеди с едно колело, нито мъже, които се разхождат на ръце; само старите проблеми, които никакво бягство не можеше да разреши. Тя никога не е била най-смелата, най-бързата, нито най-силната. Всичко е било само една илюзия.

Шлифер „Бърбъри“ и куфарче „Луи Вюитон“ докоснаха пътьом края на масата, после се върнаха.

— Фльор? Фльор Савагар?

Бяха й нужни няколко секунди, за да познае в мъжа, стоящ пред нея, Паркър Дейтън — бившия й агент. Той беше над четиридесетте, а лицето му сякаш бе изваяно от божествен скулптор, който малко преди глината да изсъхне, го е ударил, разваляйки творението си. Дори грижливо оформената брада в ръждивокафяв цвят, която си бе пуснал, след като го бе видяла за последен път, не можеше внесе хармония между безволевата брадичка и сплескания нос.

Тя никога не бе харесвала Паркър. Белинда го бе избрала, за да се грижи за филмовата й кариера по настояване на Гретхен, но впоследствие се бе оказало, че е любовник на Гретхен, а не представител на висшия ешелон на нюйоркските агенти. Въпреки това, съдейки по куфарчето „Луи Вюитон“ и обувките „Гучи“, бизнесът му явно процъфтяваше.

— Изглеждаш ужасно — обяви той и без да дочака покана, се настани на стола насреща й, като остави куфарчето на пода. Впери поглед в нея. Тя на свой ред насочи своя в него. Мъжът поклати глава. — Гретхен похарчи цяло състояние, за да уреди проблемите с всички договори, които наруши.

Почука с пръсти по масата и Фльор доби усещането, че здравата го сърби да извади калкулатор и да пресметне точната сума.

— Не съм струвала и пукната пара на Гретхен — заяви тя. — Сигурна съм, че Алексей е платил сметките от моите пари, а аз можех да си го позволя.

Той сви рамене.

— Това е една от причините понастоящем да се придържам само към музиката. — Паркър запали цигара. — Мениджър съм на „Неон Линкс“. — Затършува из джобовете и най-после извади един билет. — Заповядай на концерта довечера като мой гост. Всички билети са продадени от седмици.

Тя бе видяла афишите, разлепени из целия град. Тази вечер бе първият концерт от първото им европейско турне. Взе билета и пресметна наум колко би могла да вземе за него, ако го продаде на черно.

— Трудно ми е да си те представя като рокаджийски мениджър.

— Ако рок бандата пробие и парчетата й станат хитове, все едно си получил лиценз да печаташ пари. Когато ги открих, „Линкс“ свиреха в треторазреден клуб по крайбрежието на Джърси. Веднага разбрах, че в тях има хляб, но нямаха опаковка. Липсваше им стил, сещаш се какво имам предвид, нали? Можех да им намеря подходящ мениджър, но тогава бизнесът ми беше в застой, затова реших, защо пък, по дяволите, да не се заема лично? Направих някои промени и ги направих известни. Да ти кажа честно, очаквах, че ще имат успех, но не чак толкова голям. В последните два града, където бяхме на турне, избухнаха безредици. Няма да повярваш…

Той махна на някого зад нея и към тях се присъедини още един мъж. Беше малко над трийсетте, с буйна коса и дълги, извити надолу мустаци а ла Фу Манчу^[1].

— Фльор, да ти представя Стю Каплан, тур мениджърът на „Неон Линкс“.

За облекчение на Фльор, новодошлият, изглежда, не я позна. Мъжете поръчаха кафе, сетне Паркър се извърна към Стю.

— Разреши ли проблема?

Стю подръпна мустака си.

— Прекарах половин час на телефона с чиновниците от проклетата агенция за човешки ресурси, преди да намерят някого, който говори английски. После ми казаха, че може би след седмица ще намерят подходящо момиче. Исусе, следващата седмица ще сме в шибаната Германия.

Паркър се намръщи.

— Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю. Ти си този, който ще работи без секретарка.

Двамата поговориха още няколко минути. Паркър се извини и отиде до мъжката тоалетна, а Стю се извърна към Фльор.

— Приятел ли ти е?

— По-скоро стар познат.

— Шибан диктатор. „Проблемът е твой, аз нямам намерение да се намесвам, Стю.“ По дяволите, да не би аз да съм виновен, че тя е надула корема.

— Твоята тур секретарка?

Мъжът кимна и се втренчи унило в чашата с кафе, а мустакът му съвсем провисна.

— Казах й, че ще й платим за аборта и всичко останало, но тя заяви, че се връща в Щатите, за да е сигурна, че всичко ще е както трябва. — Стю вдигна глава и се втренчи обвинително във Фльор. — За бога, това е Виена. Фройд е от тук, нали? Трябва да имат свестни лекари във Виена.

Хрумнаха й няколко неща, които би могла да му отговори, но реши да премълчи.

Стю изпъшка.

— Искам да кажа, че щеше да е зле, ако се бе случило в Питсбърг или някъде другаде, но във Виена…

— Какво точно прави тур секретарката?

Думите сами изскочиха от устата й. Просто се бе отплеснала, както винаги.

Стю Каплан я погледна и в очите му за пръв път блесна искрен интерес.

— Работата е много лека — да отговаряш на телефоните обаждания, да проверяваш ангажиментите, малко помощ за бандата. Нищо тежко. — Отпи от кафето. — Ти… ъъ… говориш ли немски?

Фльор също отпи от кафето.

— Малко. Също и италиански, и испански.

Стю се облегна назад.

— Заплатата е две стотачки на седмица, плюс стая и храна. Интересуваш ли се?

Тя имаше работа като сервитьорка в Лил. Посещаваше лекции в университета, беше се устроила в евтина стая и вече не вършеше нищо импулсивно. Но тази работа й се струваше безопасна. Различна. Би могла да опита за месец или два. Не разполагаше с нищо по-добро.

— Приемам.

Стю измъкна ловко визитна картичка от джоба.

— Събери си вещите и след час и половина ще се срещнем във фоайето на „Интерконтинентал“. — Надраска нещо върху картичката и се изправи. — Това е номерът на апартамента. Кажи на Паркър, че ще се видим там.

Паркър се върна на масата и Фльор му каза какво бе станало в негово отсъствие. Той се засмя.

— Не можеш да се справиш с работата.

— Защо не?

— Няма да издържиш. Не зная какво ти е казал Стю, но да си тур секретарка на която и да е банда е тежка работа, а на „Неон Линкс“ е направо кошмар.

Това беше открит намек, че без Белинда тя не струва нищо. Трябваше да си тръгне и да забрави за цялата работа, но това, което беше просто един импулс, внезапно се превърна в нещо важно.

— Работила съм доста тежки работи.

Паркър я потупа покровителствено по ръката.

— Нека ти обясня нещо. Една от причините „Неон Линкс“ да останат на върха е, защото са разглезени, арогантни копелета. Това е техният имидж и откровено казано, аз ги окуражавам. Арогантността им е голяма част от това, което ги прави толкова велики, когато са на сцената. Но в същото време превръща работата с тях в истински ад. А да си тур секретарка не е особено престижна работа. Нека си го кажем честно. Ти си свикнала да раздаваш заповеди, а не да ги изпълняваш.

Какво ли знаеше Паркър Дейтън! Тя се вкопчи в твърдоглавието, което бе забравила, че притежава.

— Мога да се справя.

Мъжът, който не притежаваше никакво чувство за хумор, избухна в смях.

— Няма да издържиш и час. Не зная какво се случи с теб преди три години, но ти здравата се прецака. Ще ти дам един безплатен съвет. Зачеркни от менюто си хляба и пастите, после се обади на Гретхен и се върни пред камерата.

Фльор стана.

— Стю ме нае за негова тур секретарка, ясно ли е?

— При нормални обстоятелства, но…

— Добре тогава. Той ми предложи работа и аз я приех.

Фльор се изнесе от ресторанта, преди Паркър да успее да каже нещо повече, но когато измина улицата до половината, се наложи да се облегне на стената на една сграда, за да си поеме дъх. Какви ги вършеше? Каза си, че това беше безопасно. Нищо повече от секретарска работа, но сърцето й продължаваше да бие като побесняло.

 

 

Когато час по-късно Фльор влезе в апартамента в „Интерконтинентал“ имаше чувството, че се е озовала в истинска лудница. Група репортери обстрелваха с въпроси Паркър и двама екстравагантно облечени двама мъже, които тя предположи, че са членове на бандата. Сервитьори внесоха колички с подноси с храна, а три телефона звъннаха едновременно. Фльор тутакси осъзна цялото безумие на импулсивното си решение. Трябваше час по-скоро да се махне от тук, но Стю вече държеше в ръце две от слушалките и й сочеше третата.

Фльор я вдигна и се обади с треперещ глас. Насреща беше управителят на хотела в Мюнхен, където групата щеше да отседне на следващата вечер. Той й каза, че е чул слуховете за погромите в двата хотелски апартамента в Лондон, и с прискърбие я уведоми, че „Неон Линкс“ не са желани гости в неговия хотел. Тя закри слушалката с ръка и преразказа съдържанието на разговора на Стю.

Само след секунди Фльор разбра, че приятният Стю Каплан от кафенето не е същият мъж, застанал сега пред нея.

— Кажи им, че това е бил Род Стюарт, за бога! Използвай шибания си мозък и не ме притеснявай с подобни говна. — Хвърли й клипборда, който ожули кокалчетата на ръцете й. — Провери отново ангажиментите, докато говориш с него по телефона. Проверявай два пъти всичко и после още веднъж.

Стомахът й се сви на топка. Нямаше да се справи с това. Не можеше да работи с някого, който й крещи и очаква тя да знае неща, които никой не й бе обяснил. Паркър Дейтън й хвърли самодоволна усмивка „казах ли ти аз“. Докато се извръщаше от него, Фльор зърна отражението си в другия край на стаята. Огледалото, което висеше над дивана, беше със същия размер като огромните снимки, които Белинда бе накачила по стените на апартамента им в Ню Йорк. Онези увеличени красиви лица, които сякаш нямаха нищо общо с нея. Както и бледото, напрегнато лице, което сега я гледаше от огледалото.

Потните й длани стиснаха по-силно слушалката.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не можете да обвинявате „Неон Линкс“ за повреди, които те не са причинили.

Гласът й прозвуча пискливо заради липсата на въздух. Тя пое дълбоко дъх и се впусна в детайлно очерняне на характера на Род Стюарт. Когато приключи с ритуалното му убийство, се зае с точната проверка по списъка на запазените стаи, уточни детайлите, отнасящи се до багажа и храната. Когато управителят започна да отговаря на въпросите й, Фльор осъзна, че го е убедила да промени първоначалното си решение. Заля я вълна на огромна радост, далеч несъответстваща на малката й победа.

Затвори телефона и той звънна отново. Клин от роудитата^[2] бил арестуван за наркотици. Този път тя бе подготвена за крясъците на Стю.

— За бога, не можеш ли да се справиш поне с едно нещо? — Той грабна сакото си. — Погрижи се за нещата тук, докато измъкна кучия син от затвора. И отсега ти заявявам… Моли се онези шибани австрийски полицаи да говорят английски. — Тикна друг клипборд в ръката й. — Това е графикът с всички срещи. Подпечатай пропуските за виповете и се обади в Мюнхен, за да се увериш, че са уредили транспорта от летището. Миналия път лимузините не достигнаха. И провери чартъра от Рим. Накарай ги да подсигурят резерва.

Излетя от вратата, продължавайки да сипе нареждания.

Тя проведе още осем разговора и прекара половин час в преговори с летищната управа, преди да забележи, че не си е свалила палтото. Паркър Дейтън подхвърли иронично дали вече не й е омръзнало. Тя скръцна със зъби и се тросна, че си прекарва страхотно, но веднага щом той излезе от апартамента, се свлече в един стол. Паркър след три дни заминаваше за Ню Йорк. Толкова трябваше да издържи. Три дни.

Използва кратката пауза между телефонните обаждания, за да проучи материалите за групата, и когато в апартамента влезе соло китаристът на „Неон Линкс“, тя го разпозна като Питър Забел. Той беше малко над двайсетте, с дребно стегнато тяло и къдрава черна коса, стигаща до раменете. Две обеци красяха дясното му ухо: едната представляваше огромен диамант, а другата — дълго бяло перо. Той я помоли да го свърже с брокера му в Ню Йорк. Тревожеше се за акциите си в медната компания „Анаконда Купър“.

След като приключи разговора, музикантът се пльосна върху дивана и качи върху масичката за кафе обутите си в ботуши крака. Върху почти осемсантиметровите им прозрачни токове от лусит бяха гравирани златни рибки.

— Аз съм единственият от групата, който мисли за бъдещето — заяви той внезапно. — Останалите момчета смятат, че тази фиеста ще продължи вечно, но аз зная, че не става така, затова правя инвестиции в ценни книжа и акции.

— Идеята сигурно е добра.

Тя се пресегна към пропуските и се зае да ги подпечатва.

— Дяволски си права — идеята е много добра. Между другото, как се казваш?

Тя се поколеба.

— Фльор.

— Изглеждаш ми позната. Да не си лесбийка?

— В момента — не.

Фльор удари печат върху един от пропуските за випове. Кого си мислеше, че заблуждава? Три дни бяха цяла вечност.

Питър стана и се запъти към вратата. Внезапно се спря и се извърна.

— Сетих се къде съм те виждал. Ти беше модел или нещо такова. По-малкият ми брат има твой плакат на стената в стаята си. На него си в сцена от онзи филм, който гледах. Фльор… как ти беше фамилията?

— Савагар — смотолеви тя. — Фльор Савагар.

— Да. Точно така. — Не изглеждаше впечатлен. Подръпна бялото перо на ухото си. — Слушай, надявам се, че нямаш нищо против да ти го кажа, но ако навреме се подсигуриш със солидно портфолио, ще имаш какво да си постелеш, когато остарееш и вече не ставаш за нищо.

— Ще го запомня за в бъдеще.

Вратата се затвори зад него и младата жена осъзна, че за пръв път от седмици се усмихва. В такова звездно обкръжение Бляскавото момиче беше вчерашна новина. Имаше чувството, че отново може да диша свободно.

Турнето се откриваше същата вечер в спортен комплекс в северната част на Виена и след като Стю се завърна, придружен от роудито, Фльор нямаше нито минута за размисъл. Първо се оказа, че има объркване с билетите, после един час звъня на всеки един от членове на групата, за да ги предупреди. Трябваше да бъде във фоайето по-рано, за да провери отново транспорта и да се погрижи за бакшишите. Проведе нова серия разговори с членовете на бандата, за да ги уведоми, че лимузините са пристигнали. Стю й крещя за всичко, но той, изглежда, крещеше на всички, освен на музикантите, затова Фльор се стараеше да не му обръща внимание. Доколкото успя да разбере, имаше две основни правила: погрижи се бандата да е щастлива и доволна и проверявай два пъти всичко останало.

Когато членовете на „Неон Линкс“ влязоха във фоайето, Фльор позна всички. С Питър Забел вече се бе срещнала. Кайл Лайт, бас китаристът, трудно можеше да остане незабелязан. Имаше рядка руса коса, мъртвешки очи и изтерзано лице. Франк Лапорт, барабанистът, беше червенокос, с войнствено изражение и кутия „Будвайзер“ в ръка. Саймън Кейл, който свиреше на йониката, беше най-свирепият на вид чернокож, който бе виждала. Бръснатата му глава лъщеше, върху мощните му гърди се стелеха сребърни вериги, а от колана му висеше нещо, което подозрително много приличаше на мачете.

— Къде е онзи шибаняк Бари? — изрева Стю. — Фльор, качи се и се довлечи тук кучия син. И, за бога, постарай се да не го разстроиш с нещо.

Фльор се отправи неохотно към асансьора и луксозния апартамент на последния етаж, където бе настанен фронтменът на групата Бари Ной. В промоционалния проспект го наричаха новия Мик Джагър. Беше на двайсет и четири и на снимките беше с дълга пясъчноруса коса и пълни устни, свити в презрителна усмивка. От откъслечни разговори Фльор бе останала с впечатлението, че Бари е „труден“, но тя се стараеше да не мисли какво точно означава това.

Почука на вратата на апартамента му и когато не последва отговор, натисна дръжката. Не беше заключено.

— Бари?

Той се бе излегнал на дивана, едната му ръка закриваше очите, а пясъчнорусата му коса бе провиснала от възглавниците на дивана и стигаше до килима. Беше облечен със същия сатенен панталон като останалите членове на бандата, но неговият беше яркооранжев и флуоресцентен, а върху чатала блестеше червена звезда, избродирана с пайети.

— Бари? Стю ме изпрати да те взема. Лимузините са тук и всички сме готови за тръгване.

— Тази вечер не мога да свиря и да пея.

— Ъ… И защо?

— Депресиран съм. — Той изпусна дълга въздишка. — Кълна се, че никога досега в шибания си живот не съм бил толкова потиснат. Не мога да пея, когато съм депресиран.

Фльор погледна часовника си — мъжки златен ролекс, който Стю й бе дал назаем същия следобед. Разполагаше с пет минути. Пет минути и два дни и половина.

— И защо си депресиран?

Той я погледна за пръв път.

— Коя си ти?

— Фльор. Новата тур секретарка.

— О, да, Питър ми спомена за теб. Някога си била кинозвезда или нещо подобно. — Той отново закри очите си с ръка. — Казвам ти, животът е пълна гадост. Искам да кажа, че в момента наистина съм много як. Мога да имам всяка жена, която си пожелая, но онази кучка Киси ме върти на малкия си пръст. Кълна ти се, че звъня в Ню Йорк поне сто пъти на ден, но или не мога да се свържа, или тя не вдига телефона.

— Може би е излязла.

— Аха. Сто на сто е излязла. Навън е с някой жребец.

Оставаха й четири минути.

— Наистина ли мислиш, че която и да е жена със здрав разум ще излезе с друг мъж, когато би могла да има теб? — изуми се тя на глас, като в същото време си мислеше, че всяка жена с капка здрав разум по-скоро би излязла с пингвин, отколкото с него. — Хващам се на бас, че нещата не са толкова трагични. Часовата разлика е толкова объркваща. Защо не се опиташ да й звъннеш след концерта? В Ню Йорк ще е рано сутринта. Сигурна съм, че тогава няма начин да не я хванеш.

Бари се размърда, явно проявил интерес.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. — Три минути и половина. Ако се наложи да чакат за асансьора, тя здравата щеше да загази. — Дори мога аз да се обадя.

— Ще дойдеш тук след концерта и ще ми помогнеш да й се обадя?

— Разбира се.

— Хей, това е жестоко! — ухили се той. — Хей, мисля, че ще ми харесаш.

— Хубаво. И аз съм сигурна, че ще те харесам. — На куково лято, загубеняко, додаде наум. Три минути. — Да слизаме.

Между деветия и десетия етаж Бари й предложи да я ощастливи. Когато Фльор му отказа, той се нацупи, но тя заговорнически му довери, че се опасява да не е пипнала венерическа болест. Това, изглежда, го успокои и тя го достави във фоайето с трийсет секунди по-рано от уречения срок.