Силвия Плат
Стъкленият похлупак (16)

16

Стаята на Джоун, с гардеробче, бюро, масичка, стол и бяло одеяло с голямо „К“ на него, бе точно копие на моята. Изведнъж ми дойде наум, че Джоун, като е научила къде съм, нарочно е наела стая в лудницата, ей така, за шега. Затова е казала на сестрата, че съм й приятелка. Никога не съм била близка с нея, имали сме само хладно, дистанцирано познанство.

— Как попадна тук? — свих се аз върху леглото на Джоун.

— Прочетох за теб — отговори тя.

— Какво?

— Прочетох за теб и избягах.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Джоун се изтегна в болничния фотьойл, облечен в басмен калъф на цветя. — Бях си намерила работа през лятото, работих за духовния глава на някакво братство като масоните, само че не бяха масони, и се чувствах отвратително. Имам болезнени кокалчета на палците на краката си и едва ходех, а през последните дни трябваше да нося гумени ботуши вместо обувки и можеш да си представиш как се отрази това на моя дух…

Помислих, че Джоун или е луда — да ходи с гумени ботуши на работа, — или се опитва да провери дали, ако наистина нещо ми хлопа, ще повярвам на приказките й. Още повече че такива кокалчета имат само старите хора. Реших да се престоря, че я вземам за луда, и да се нагаждам към нея.

— Винаги се чувствам кофти без обувки — подхвърлих с двусмислена усмивка. — Болят ли те много краката?

— Ужасно. А моят шеф току-що беше оставил жена си, но не можеше веднага да го признае и да поиска развод, защото това бе в противоречие с устава на братството. Той ми звънеше всяка секунда и щом се мръднех, краката ме свиваха адски, но в момента, в който седнех зад бюрото, шефът звънваше нетърпеливо да сподели поредното нещо, което му е скимнало…

— Защо не напусна?

— О, аз почти напуснах. Останах вкъщи в отпуск по болест. Никъде не излизах… С никого не се срещах. Напъхах телефона в едно чекмедже и въобще не го вдигах…

После моят лекар ме изпрати на психиатър в тая болница. Имах определен час, в дванайсет, и бях в ужасяващо състояние. Накрая, в дванайсет и половина, момичето от приемната ми съобщи, че докторът отишъл на обяд. И ме попита ще остана ли да чакам. Казах „да“.

— А той върна ли се? — Тая история изглеждаше доста оплетена, за да може Джоун да я съчини, но аз я подведох да видя какво ще излезе накрая.

— О, да! Бях готова да се гръмна, вярвай ми. Казах си: „Ако тоя доктор не направи чудо, това е краят“. Но служителката ме поведе по един дълъг коридор и като стигнахме до вратата, тя се обърна към мен: „Няма да имате нищо против, ако при лекаря има няколко студенти, нали?“ Можех ли да откажа? „А, нищо“, рекох аз. Влязох и видях девет чифта очи, вперени в мен… Девет чифта! Осемнайсет парчета!…

Е, ако служителката ми беше казала, че в стаята ще има девет души, щях моментално да си тръгна. Но бях влязла, късно бе да предприема каквото и да е. Пък и точно в тоя ден носех кожено палто…

— През август?

— О, това бе през ония студени, влажни дни и си мислех, ето първия ми психиатър — нали знаеш. Та тоя психиатър гледаше все в коженото ми палто докато говорех, и долавяше желанието ми да му платя половин такса за прегледа като учаща. Просто виждах банкнотите, изписани в очите му. И му разказах всичко от игла до конец — за кокалчетата, за телефона в чекмеджето и как съм искала да се убия… Тогава той ме накара да почакам навън, докато поговори за случая ми с другите, а когато ме повика вътре, знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— Скръсти ръце, погледна ме и каза: „Мис Гиринг, ние сме на мнение, че групова терапия ще ви подейства благоприятно.“

— Групова терапия? — Стори ми се, че съм прозвучала фалшиво, неестествено като ехо в празна стая, но Джоун не ми обърна никакво внимание.

— Точно така каза. Можеш ли да си представиш, да искам да се самоубия и да седна да си бъбря тъкмо за това с цяла сюрия непознати, повечето от които не са по-малко шантави от мен…

— Това е лудост. — Без да искам, бях започнала да се впрягам. — Това дори не е човешко.

— И аз така си казах. Прибрах се право вкъщи и написах на тоя лекар писмо. Едно хубавичко писъмце за това как човек като него не бива да се тика в работите на болни хора.

— А той отговори ли ти?

— Не знам. Това беше в деня, в който прочетох за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, какво — продължи Джоун, — ами как полицията мислела, че си мъртва и така нататък. Даже съм си събрала изрезки.

Тя се надигна и от нея ме лъхна някаква остра конска миризма, от която ноздрите ме засърбяха. Джоун беше шампионка по стийпълчейз на годишните спортни състезания в колежа и се чудех дали не спи в конюшня.

Зарови в отворения си куфар и се върна с шепа изрезки от вестници.

— Ето на, погледни!

На първата изрезка се виждаше голяма, силно увеличена снимка на момиче с тъмни сенки около очите и тъмни устни, разтегнати в усмивка. Не можех да си представя къде е правена тая курвенска снимка, докато накрая забелязах обеците и огърлицата от „Блумингдейл“, сияещи с искристи бели отблясъци като изкуствени звезди.

„ИЗЧЕЗНАЛА СТИПЕНДИАНТКА. МАЙКАТА РАЗТРЕВОЖЕНА“

Текстът под снимката обясняваше как това момиче изчезнало от дома си на 17 август, облечено в зелена пола и бяла блуза, като оставило бележка, че излиза на дълга разходка. Когато мис Грийнуд не се върнала до полунощ, се казваше в съобщението, майка й се обадила в полицията.

На следващата изрезка бе отпечатана снимка на майка ми, брат ми и мен, и тримата усмихнати в задния ни двор. Не можех да се сетя кой беше правил и тази снимка, но после видях, че съм по дънки и бели гуменки и си спомних, че така ходех облечена в онова лято, когато берях спанака, че Додо Конуей се бе изтърсила в един горещ следобед и ни бе направила няколко снимки. Мисис Грийнуд помоли да бъде поместена тази снимка с надеждата, че тя ще събуди желание у дъщеря й да се върне.

„ОПАСЕНИЯ ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА СЪНОТВОРНИ ХАПЧЕТА ЗАЕДНО С МОМИЧЕТО“

Мрачна, среднощна снимка на десетина кръглолики мъже в гора. Онези, които бяха в края на редицата, ми изглеждаха някак странни и необикновено дребнички и чак после проумях, че това не са хора, а кучета. При търсенето на момичето са използвани кучета. Полицейският сержант Бил Хиндли споделя: „Работата не изглежда никак хубава.“

„МОМИЧЕТО НАМЕРЕНО ЖИВО!“

На последната снимка се виждаше полицай, който поднася към задната врата на линейката дълго, отпуснато, навито на руло одеяло, в чийто край виси обезобразена рошава глава. Надолу се разказваше как майка ми била в пералнята в мазето и доловила немощни стенания откъм отдавна неизползваната ниша…

Сложих изрезките върху бялата покривка на леглото.

— Вземи ги — каза Джоун. — Трябва да си ги запазиш в албум.

Сгънах изрезките и ги пъхнах в джоба си.

— Четох за теб — продължи Джоун. — Не само как са те открили, но и всичко преди това, после си събрах парите, взех самолет и дойдох в Ню Йорк.

— Защо в Ню Йорк?

— Просто реших, че ще е по-лесно да се убия в Ню Йорк.

— И какво направи?

Джоун се ухили глуповато и протегна ръце с дланите нагоре. Широки, червеникави бразди се диплеха по кожата на китките й като миниатюрна планинска верига.

— От какво са? — Чак сега почувствах, че с Джоун бихме могли да имаме нещо общо.

— Наръгах си юмруците през джама на съквартирантката ми.

— Каква съквартирантка?

— Старата, от колежа. Тя работи в Ню Йорк, а не можах да измисля къде другаде да отседна, след като бях останала почти без пари, и отидох при нея. Родителите ми ме откриха у нея — тя им писала, че се държа особено, баща ми пристигна и си ме отведе.

— Но сега ти няма нищо — констатирах аз.

Джоун ме изгледа с ясните си кристално сиви очи.

— Надявам се — каза тя. — Ти не си ли?

 

 

Бях заспала след вечерята.

Разбудих се от силен вик. Мисис Банистър, мисис Банистър, мисис Банистър, мисис Банистър. Щом се окопитих от съня, видях, че удрям с юмруци по един от стълбовете на леглото и крещя. Тънката, суха фигура на мисис Банистър, нощната сестра, се появи тичешком.

— Чакай, не искаме да чупиш леглото!

Тя разкопча каишката на часовника ми.

— Какво става? Какво се е случило?

Лицето на мисис Банистър се разкриви в усмивка.

— Ти получи реакция.

— Реакция?

— Да, как се чувстваш сега?

— Странно. Някак по-лека и въздушна.

Мисис Банистър ми помогна да седна в леглото.

— Ще се почувстваш още по-добре. След мъничко. Искаш ли чаша топло мляко?

— Да.

Когато мисис Банистър поднесе чашата към устните ми, разбърках горещото мляко с езика си и го опитах с наслада, както бебето опитва зърното на майка си.

— Мисис Банистър ми каза, че си получила реакция. — Доктор Нолан седна във фотьойла до прозореца и извади мъничка кутийка кибрит. Кутийката беше същата като онази, която бях скрила в подгъва на халата си. Дори за миг се почудих дали сестрата не я е намерила там и тихомълком я е върнала на доктор Нолан.

Доктор Нолан драсна клечица кибрит. Лумна топъл жълт пламък и тя го всмукна в цигарата си.

— Мисис Б. казва, че се чувстваш по-добре.

— Чувствах се наистина за известно време. Сега съм както преди.

— Имам новина за теб.

Зачаках. Всеки ден напоследък, не знам точно колко, прекарвах сутрин, следобед и вечер върху шезлонга в нишата, загърната в бялото си одеяло, и се преструвах, че чета. Имах мъглявото предчувствие, че доктор Нолан ми отпуска известен брой дни, след което ще каже също като доктор Гордън: „Жалко, не показваш никакво подобрение; според мен най-добре да преминем към шокова терапия…“

— Е, не искаш ли да я чуеш?

— Кое? — отвърнах глухо и се стегнах.

— Няма да допускаме при теб посетители известно време.

Зяпнах доктор Нолан с удивление.

— Това е чудесно.

— Предполагах, че ще останеш доволна. — Тя се усмихна.

После отместих очи към кошчето за отпадъци до бюрото ми. Доктор Нолан също погледна натам. От него стърчаха кървавочервените пъпки на десетина рози с дълги дръжки.

Тоя следобед майка ми бе идвала да ме види.

Тя бе само една брънка от дългата върволица посетители — бившия ми началник, дамата богословка, с която се разходихме в градината и тя ми говори за мъглата, дето в Библията се вдига от земята, че мъглата е грешка и бедите ми идват оттам, че вярвам в нея, но щом престана, тя ще се разпръсне и аз ще осъзная, че винаги съм била добре; учителят ми по английски от гимназията, който дойде и се опита да ме научи да играя на анаграми, понеже вярваше, че това ще съживи моя интерес към думите; и накрая самата Филомена Гини, която изрази недоволство от лечението, което ми прилагат, и непрекъснато втълпяваше това на персонала.

Ненавиждах тези посещения.

Седях си в къта за почивка или в стаята, а усмихнатата сестра се появяваше и обявяваше посетителите един след друг. Веднъж дори доведоха пастора на Унитарианската църква, когото никога не съм понасяла. Той през цялото време бе ужасно нервен и аз съзнавах, че ме мисли за безнадеждно откачена, защото му казах, че вярвам в пъкъла и че някои хора като мен например трябва да живеят в ада, преди да умрат, та да наваксат, тъй като ще го пропуснат след смъртта си, понеже не вярват в задгробния живот, и че всичко, в което вярва човек, се сбъдва след смъртта му.

Ненавиждах тези посещения — създаваха ми чувството, че гостите сравняват вида ми с мазна, щръкнала коса с предишния ми облик и с това, което те искаха да съм. Знаех, че си тръгват напълно смутени.

Бях сигурна, че ако ме оставят на мира, ще си поотдъхна.

Най-противна от всички бе майка ми. Тя никога не ме кореше, а непрекъснато ме умоляваше с печално изражение да й кажа какво лошо е сторила. Била сигурна, че докторите я мислели донякъде за виновна, защото й задавали разни въпроси относно хигиенното ми възпитание, а тя ме била възпитала съвършено още от дете и досега не съм й била създавала никакви грижи.

Днес следобед тя ми бе донесла розите.

— Запази ги за погребението ми — бях й казала.

Лицето й се сбърчи и тя едва не се разплака.

— Но, Естър, не си ли спомняш какъв ден е днес?

— Не.

Помислих си, че може би е Празникът на любовта.

— Твоят рожден ден.

Тогава именно скокнах и напъхах розите в кошчето.

— Глупаво беше от нейна страна — казах на доктор Нолан.

Тя кимна. Изглежда, разбираше какво имам предвид.

— Мразя я — казах и изчаках ударът да отзвучи.

Но доктор Нолан само се усмихна, сякаш нещо много, много я зарадва, и каза:

— Така и предполагах.