Силвия Плат
Стъкленият похлупак (11)

11

Чакалнята на доктор Гордън беше тиха и бежова.

Стените бяха бежови, килимите бяха бежови, тапицираните столове и дивани — също. Нямаше нито огледала, нито картини, само свидетелства от различни медицински учебни заведения с името на доктор Гордън на латински висяха окачени по стените. Бледозелена виеща се папрат и някакви тъмнозелени растения с островърхи листа изпълваха керамичните саксии върху ъгловата маса, върху масичката за кафе и масичката за списания.

Отначало се зачудих защо стаята изглежда така уютна. После проумях — защото нямаше прозорци.

От климатичната инсталация ме побиха тръпки.

Все още носех блузката на Бетси и нейната пола. Бяха леко увиснали, не бях ги прала в тия три седмици, откакто се върнах вкъщи. Запотеното памучно платно издаваше кисела, добре позната миризма.

И косата си не бях мила през тия три седмици.

Нито бях спала в продължение на седем нощи.

Майка ми казваше, че съм спала; невъзможно беше да не съм спала през всичкото това време, но ако съм спала, трябва да съм спала с широко отворени очи, защото следях с поглед как зелените фосфоресциращи стрелки на секундите, на минутите и часовете от часовника до леглото описваха своите кръгове и полукръгове и това се повтаряше всяка нощ в продължение на седем нощи, без да пропусна ни секунда, ни минута, ни час.

Не бях си мила косата, нито прала дрехите, защото това ми се струваше толкова глупаво.

Виждах пред себе си всички дни на годината, които се простираха като върволица от яркобели кутии, разделяни от черната сянка на съня. Единствено за мен дългата перспектива от сенки, разграничаваща отделните кутии, внезапно се пречупваше и виждах дните един след друг да блестят като бял, широк, безкрайно пуст булевард.

Струваше ми се глупаво да се мия непременно в даден ден, когато ще трябва да свърша същото и на другия ден.

Просто самата мисъл за това ме уморяваше.

Исках да свърша едно нещо, каквото и да е то, веднъж завинаги и повече да не се връщам към него.

 

 

Доктор Гордън въртеше в ръце сребърен молив.

— Майка ви ми каза, че нещо сте разстроена.

Свих се в хлътналия като хралупа кожен стол и загледах доктора, седнал зад широкото, полирано до блясък бюро.

Доктор Гордън изчакваше. Той потупваше с молива си — туп, туп, туп — върху бистро зелената повърхност на своя дневник.

Ресниците му бяха така гъсти и дълги, че приличаха на изкуствени. Черни пластмасови папури, обрамчили два зелени, кристални вира.

Чертите на доктор Гордън бяха така съвършени, че го правеха почти красив.

Намразих го в мига, в който прекрачих прага му.

Бях си представяла любезен, грозноват мъж, но с интуиция, който щеше да вдигне очи и да възкликне „А!“ окуражително, сякаш открива нещо, което аз не мога да съзра, и постепенно щях да намеря думи да му разкажа колко изплашена се чувствах, сякаш бях натъпкана дълбоко, дълбоко в черен чувал без капчица въздух и без никаква надежда да се измъкна.

А после той щеше да се облегне на стола си, да събере пръстите на двете си ръце в колибка и да ми обясни защо не мога да спя, защо не мога да чета, защо не мога да ям, защо всичко, което вършат хората, ми изглежда страшно тъпо, щом накрая всички ще умрат.

И после, мислех си аз, той ще ми помогне, стъпка по стъпка, отново да стана каквато бях.

Но доктор Гордън съвсем не беше такъв. Той бе млад и красив и както забелязах от пръв поглед, надут и високомерен.

На бюрото му стоеше снимка в сребърна рамка, наполовина обърната към него, наполовина — към моето кожено кресло. Това бе семейна снимка, на която се виждаше красива тъмнокоса жена; тя би могла да бъде и негова сестра, усмихната над главичките на две русокоси дечица.

Мисля, че едното дете беше момче, а другото — момиче, но може и двете да са били момчета или и двете момичета, трудно е да се определи, когато децата са толкова малки. Май че имаше и куче на снимката, някъде в дъното — нещо като ердел териер или жълт сетер, а може и да е било някоя шарка от полите на жената.

Не знам каква бе причината, но снимката направо ме вбеси.

Просто не разбирах защо трябваше да бъде полуизвърната към мен, ако доктор Гордън не се стараеше да ми покаже още в самото начало, че е женен за някаква възхитителна жена и да не си правя глупави илюзии.

После се замислих как въобще би могъл да ми помогне този доктор Гордън, с тая красива жена, красиви деца и красиво куче, заобиколили го като ореол от ангели на коледна картичка.

— Хайде, помъчете се да ми разкажете какво според вас не е в ред.

Подозрително запрехвърлях думите в съзнанието си, сякаш бяха заоблени, изгладени от морето камъчета, иззад които внезапно можеше да се покаже нокът на някой звяр или пък да се превърнат в нещо съвършено друго.

Какво според мен не било в ред?

Това прозвуча, сякаш в действителност всичко си беше наред, а само според мен нещо куца.

Със сух и равен глас — за да покажа, че не съм се подлъгала от неговата красива външност и семейна фотография — аз му разказах за своето безсъние, липса на апетит и неспособност да чета. Не му доверих обаче за неспособността си да пиша, която ме смущаваше повече от всичко.

Същата сутрин се бях опитала да напиша писмо на Дорийн в Западна Вирджиния, да я запитам не мога ли да отида да поживея при нея, като си намеря евентуално някаква работа в нейния колеж — сервитьорка или какво да е.

Но щом хванах писалката, ръката ми започна да изписва едри, ъгловати букви като на дете, а редовете взеха да се свличат от ляво на дясно по страницата почти в диагонал, сякаш бяха примки от конци, легнали върху хартията, и някой ги бе духнал косо.

Естествено, не можех да изпратя такова писмо, затова го накъсах на ситни парченца и ги изсипах в чантичката си до комплекта козметични принадлежности, в случай че психиатърът би пожелал да ги види.

Но, разбира се, доктор Гордън не поиска да ги види, понеже въобще не споменах за тях, и дори започнах да се лаская от своята прозорливост. Смятах, че трябва да му кажа само това, което аз пожелая, и че мога да контролирам впечатлението, което си изгражда за мен, като скривам едни неща, а разкривам други, пък нека той се мисли за страшно умен.

Докато говорех, доктор Гордън стоеше с наведена глава, сякаш се молеше, и освен моя сух и равен глас в стаята отекваше и равномерното почукване на молива му на едно и също място върху зеления дневник, като потропване на някакъв бастун.

Щом млъкнах, доктор Гордън повдигна глава.

— Кой колеж казахте, че сте посещавали?

Смутена, отговорих. Не разбирах какво общо има тук колежът.

— Аха! — Доктор Гордън отново се облегна назад и усмихнато зарея поглед в пространството зад раменете ми, потънал в спомени.

Помислих си, че ей сега ще определи диагнозата, вероятно го бях оценила твърде прибързано и твърде неприязнено. Но той само промълви:

— Добре си спомням вашия колеж. И аз бях там — през войната. Те имаха ЖАК^[1], нали? Или пък беше нещо друго?

Отвърнах, че не зная.

— Да, ЖАК, сега си спомням. Бях лекар там, преди да ме прехвърлят отвъд океана. Божичко, какви хубави момичета имаше!

Доктор Гордън се засмя.

После с плавно движение се изправи, заобиколи бюрото и се упъти към мен. Нямах представа какво се готви да прави, затова също станах.

Доктор Гордън се протегна към ръката, която висеше от дясната ми страна, разтърси я и каза:

— Ще се видим отново следващата седмица.

Пищните клонести брястове образуваха сенчест тунел пред жълтите и червените тухлени фасади по Комънуелт авеню, а трамваят, на път за Бостън, се плъзгаше по своите тънки сребърни релси. Изчаках го да отмине, после пресякох към сивия „Шевролет“, спрял до отсрещния бордюр.

Виждах лицето на майка ми, разтревожено и посърнало като парченце изстискан лимон, вторачено в мен зад прозореца на колата.

— Е, какво каза докторът?

Хлопнах вратата зад себе си. Не се затвори. Отворих я и я придърпах отново с глух трясък.

— Каза да дойда отново другата седмица.

Майка ми въздъхна.

Доктор Гордън струваше двайсет и пет долара на час.

 

 

— Хей ти, как се казваш?

— Ели Хигинботъм.

Морякът влезе в крак с мен и аз се усмихнах.

Струваше ми се, че в това предградие има толкова моряци, колкото и гълъби. Те сякаш се изсипваха от далечната, мрачна и сивкава сграда за набиране на новобранци, където синьо-бели плакати „Запишете се във флота“ облепяха всички вътрешни стени и висяха по дъските за обяви наоколо.

— От къде си, Ели?

— От Чикаго.

Никога не бях ходила в Чикаго, но познавах едно-две момчета, които следваха в Чикагския университет, и това ми се струваше градът с най-шарения свят, откъдето можеха да се появят всякакви необикновени хора.

— Наистина си доста далеч от дома.

Морякът обви с ръка кръста ми и дълго се разхождахме така по зелената мера на предградието, морякът галеше бедрото ми през зелената пола, а аз се усмихвах тайнствено и се стараех да не изтърся нещо, което да ме издаде, че съм от Бостън, и да не се натъкна в някой миг на мисис Уилард или на някоя от приятелките на майка ми, като се връщат от чай в Бийкън Хил или от пазаруване в подземния магазин на „Файлийн“.

Реших, че ако въобще ми се удаде случай да отида в Чикаго, завинаги ще променя името си на Ели Хигинботъм. Така никой няма да знае, че съм се отказала от стипендия в голям девически колеж в източните щати, че съм се шляла цял месец из Ню Йорк, че съм отхвърлила за съпруг един напълно благонадежден студент по медицина, който някой ден ще стане член на Националната медицинска академия и ще изкарва купища пари.

В Чикаго хората щяха да ме приемат за това, което съм.

Щях да бъда просто Ели Хигинботъм сирачето. Хората щяха да ме обичат заради моята блага и кротка натура. Нямаше да ме дебнат дали чета или пиша дълги студии върху близнаците в творчеството на Джеймс Джойс. А един ден просто ще се омъжа за някой як, но нежен автомобилен монтьор и ще си имам голямо, породисто семейство като това на Додо Конуей.

Дали щях някога истински да пожелая това?

— Какво мислиш да направиш, като напуснеш флота? — неочаквано попитах моряка.

Това бе най-дългото ми изречение и той като че ли се стресна. Килна на една страна бялата си, дънеста барета и се почеса по главата.

— Ами, не знам, Ели — отговори той. — Може да постъпя в колеж със стипендия на армията.

Замълчах. После запитах подвеждащо:

— А мислил ли си някога да отваряш гараж?

— Не — отвърна морякът. — Никога.

Стрелнах го с крайчеца на окото си. Не ми изглеждаше нито с ден повече от шестнайсет.

— Знаеш ли на колко съм години? — попитах с укор.

Морякът се ухили насреща ми:

— Не знам. Но ми е все едно.

Изведнъж реших, че този моряк е изумително красив. Беше скандинавски тип и изглеждаше девствен. Внуших си, че откакто не съм в ред с главата, привличам чисти и хубави хора.

— Аз съм на трийсет — подхвърлих и зачаках.

— Айде бе, Ели, не ти личи. — И морякът ми стисна бедрото. После бързо се огледа от ляво на дясно. — Слушай, Ели, ако заобиколим до ония стъпала, ей там, под паметника, мога да те целуна.

В тоя миг забелязах кафява фигура с големи плоски кафяви обувки, която крачеше през мерата точно към нас. Отдалече не можех да различа чертите на дребничкото личице, но бях сигурна, че това е мисис Уилард.

— Ще ми кажете ли, моля ви, пътя до метрото? — обърнах се към моряка на висок глас.

— Ъ?

— Метрото, което върви до затвора на Еленовия остров?

Когато мисис Уилард приближи, щях да се престоря, че питам моряка да ме упъти и въобще не го познавам.

— Свали си ръцете от мен — процедих през зъби.

— Ели, какво ти става?

Жената приближи и отмина, без да погледне и без да кимне, и естествено съвсем не беше мисис Уилард. Мисис Уилард се намираше в своята вила в Адирондакските планини.

Изгледах отдалечаващия се гръб на жената с отмъстителни очи.

— Кажи, Ели…

— Припознах се в тая жена — рекох аз. — Взех я за една проклетница от сиропиталището в Чикаго.

Морякът отново ме прегърна.

— Значи си нямаш никого, ни майка, ни татко, а, Ели?

— Нямам. — Пуснах една сълза, която чакаше, готова да капне. Тя се търкулна и остави топла диря по бузата ми.

— Е, Ели, недей да плачеш. А тая жена лошо ли се отнасяше с теб?

— Тя беше… Тя беше отвратителна!

Сълзите ми рукнаха неудържимо и докато морякът ме прегръщаше и ги попиваше с голяма, чиста, бяла ленена кърпа в сянката на един американски бряст, аз си мислех колко отвратителна бе тая жена с кафявия костюм и как, независимо дали го съзнава или не, тя бе виновна да се отклоня тук-там от правия път, тя бе виновна за всички злини в живота ми.

 

 

— Е, Естър, как се чувстваш тая седмица?

Доктор Гордън люлееше молива си като тънък сребърен куршум.

— Все така.

— Все така? — Той сбърчи вежди, сякаш не вярваше на думите ми.

Разказах му отново всичко със същия глух и равен глас, само че този път по-гневно, тъй като той отказваше да проумее, че не съм спала в продължение на четиринайсет нощи и че не мога да чета, да пиша и да преглъщам нормално.

Думите ми сякаш не му направиха никакво впечатление.

Зарових в чантичката си и намерих късчетата от писмото ми до Дорийн. Измъкнах ги и ги хвърлих да се разпилеят върху безукорно чистия зелен дневник на доктор Гордън. Те нападаха отгоре тихо като листенца от маргаритка по тучна лятна ливада.

— А какво — попитах — мислите за това?

Бях сигурна, че доктор Гордън веднага ще забележи колко несвързано съм писала, но той само каза:

— Мисля, че бих желал да поговоря с майка ти. Имаш ли нещо против?

— Не. — Но, разбира се, никак не ми се нравеше идеята доктор Гордън да разговаря с майка ми. Боях се да не й каже, че трябва да ме вържат. Събрах всички късчета от писмото до Дорийн, за да не може да ги съедини и открие плана ми за бягство, и напуснах кабинета, без да кажа дума.

Гледах как фигурата на майка ми постепенно се смалява, докато накрая изчезна във входа на доктор Гордън. А като се връщаше към колата, я гледах как постепенно расте.

— Е? — Познах, че беше плакала.

Майка ми не ме погледна. Включи мотора.

После, докато се плъзгахме под хладната, тъмна като морски дълбини сянка на брястовете, тя заговори:

— Доктор Гордън не мисли, че имаш някакво подобрение. Смята, че се нуждаеш от шокова терапия в частната му клиника в Уолтън.

Жегна ме парещо любопитство, сякаш прочетох сензационно заглавие във вестник, отнасящо се за някой друг.

— Има ли предвид да ме остави да живея там?

— Не — отвърна майка ми и брадичката й затрепери. Помислих, че може и да ме лъже.

— Кажи ми истината — запротестирах, — иначе никога няма да ти проговоря.

— Нима не ти казвам винаги истината? — отвърна тя и избухна в сълзи.

„САМОУБИЕЦ ОТ КОРНИЗА НА 7-ИЯ ЕТАЖ СПАСЕН!

След двучасов престой на тесен корниз седем етажа над бетонен паркинг и над главите на събралите се любопитни, мистър Джордж Полуки бил спасен през близък прозорец от сержант Уил Килмартин, полицай в участъка на Чарлс Стрийт.“

Разчупих един фъстък от торбичката за десет цента, която бях купила, за да храня гълъбите, и го изядох. Имаше вкус на нещо сухо, като кората на старо дърво.

Поднесох вестника близо до очите си, за да разгледам по-ясно лицето на Джордж Полуки, грейнало като почти пълна месечина на мрачния фон на тухлите и черното небе. Чувствах, че този човек има да ми каже нещо важно и каквото и да бе, то трябваше да бъде изписано на лицето му.

Но неговите замазани, грубовати черти се стапяха, щом се вторачех в тях, и се превръщаха в обикновена едра канава от тъмни, светли и средносиви точици.

Мастиленочерното вестникарско съобщение не казваше защо мистър Полуки е бил на корниза, нито какво му е направил сержант Килмартин, когато накрая го е вкарал през прозореца.

Лошото в скачането е това, че ако не избереш точно етажа, от който да се хвърлиш, може да не умреш, когато тупнеш на земята. Реших, че седем етажа не могат да бъдат фатална височина.

Сгънах вестника и го напъхах между летвите на пейката. Беше от тези, които майка ми наричаше скандални, пълен с местни убийства и самоубийства, побоища и кражби и почти на всяка страница имаше по една полугола жена с пищен бюст, който се вълнуваше далеч извън очертанията на деколтето, а за краката й бяха избрани пози, които позволяваха да се видят чак горните краища на чорапите.

Не знам защо преди не си бях купувала от тези вестници. Сега те бяха единственото нещо, което можех да чета. Късите текстове между картинките свършваха още преди буквите да започнат да се кривят и завалят. Вкъщи виждах единствено „Крисчън Сайънс Монитор“, който се появяваше на прага в пет часа всеки ден, освен неделя, но той описваше самоубийства, сексуални престъпления и самолетни катастрофи така, сякаш въобще не се бяха случвали.

Един голям бял лебед лодка, претъпкан с дечурлига, се приближи към пейката ми, след това свърна към гористо островче, отрупано с патици, и отново загреба назад към тъмния свод на моста. Всичко, върху което спирах погледа си, изглеждаше ярко и безкрайно дребно.

Сякаш надничайки през ключалката на врата, която не мога да отворя, виждах себе си и по-малкия си брат, в ръст до коляното на възрастен, хванали връвчиците на балончета със заешки уши, да се качваме на борда на лодка лебед, боричкайки се за място от външната страна, откъм осеяната с фъстъкови черупки вода. В устата си усещах вкус на мента и чистота. Когато се държахме послушно при зъболекаря, мама винаги ни възнаграждаваше с разходка в лодка лебед.

Обиколих градската градина — по моста, под синьо-зелените паметници, край цветните лехи, оформени като американското знаме, до входа, където за двайсет и пет цента всеки може да се фотографира в брезентова палатка на бели и оранжеви ивици — и навсякъде четях имената на дърветата.

Любимото ми дърво се наричаше „плачещият учен“. Май че бе пренесено от Япония. В Япония, изглежда, разбират състоянието на духа.

Те например си изтърбушват вътрешностите, когато нещо не върви както трябва.

Опитах се да си представя как го правят. Нужен е, изглежда, страшно остър нож. Или по-скоро два такива ножа. Сигурно сядат с кръстосани крака и с нож във всяка ръка. После кръстосват ръцете си и насочват ножовете към двете страни на корема. Трябва да са голи, иначе ножът би се оплел в дрехите им.

Тогава с един бърз замах, преди да успеят да се опомнят, забиват ножовете и се разпорват — единият нож описва дъга нагоре, другият — надолу, за да направят пълен кръг. Сетне кожата на корема им се отделя като тепсия, вътрешностите им се изсипват и те умират.

Сигурно се иска много смелост, за да умреш по тоя начин. Бедата при мен бе, че не понасям кръв. Помислих си, че мога да остана в парка цялата нощ.

На следната сутрин Додо Конуей щеше да ни откара с майка ми в Уолгън, така че, ако трябваше да бягам, сега беше моментът. Надзърнах в чантичката си, намерих там еднодоларова банкнота и преброих седемдесет и девет цента в разни дребни монети.

Нямах представа колко щеше да ми струва пътят до Чикаго, а не се осмелявах да ида в банката и да изтегля всичките си пари, защото вярвах, че доктор Гордън е предупредил банковите чиновници да ме възпрат, ако предприема такъв очебиен ход.

Хрумна ми да тръгна на автостоп, но нямах представа кой от многото пътища води до Чикаго. Страшно лесно е да се ориентираш по карта, но за ориентация сред самата местност хич ме нямаше. Винаги когато съм се опитвала да определя кое е изток и кое запад, се е оказвало или пладне, или облачно, което напълно те забърква, или нощно време, а освен Голямата мечка и Коларя в разпознаването на звездите бях безнадеждна — недостатък, който винаги бе докарвал Бъди Уилард до отчаяние.

Реших да отида до автогарата и да запитам каква е цената на билет до Чикаго. После можех да отида до банката и да изтегля само необходимата сума, което не би предизвикало особено подозрение.

Бях току-що пристъпила през остъклените врати на автогарата и запрелиствах купчината цветни туристически проспекти и разписания, когато се сетих, че банката в моя град е затворена — следобедът вече преваляше — и ще мога да изтегля пари чак утре.

А в Уолтън трябваше да бъда в десет часа.

Изведнъж отекна високоговорителят и започна да изрежда спирките на автобуса, който се готвеше да отпътува от перона си. Гласът във високоговорителя запращя, така че не можах ни дума да разбера, но въпреки шума долових едно близко име, ясно и отчетливо като „ла“ на пиано сред оркестър, който настройва инструментите си.

Това бе името на спирката на две пресечки от моя дом.

Хукнах в горещия, прашен юлски следобед, запотена и с пресъхнало гърло, сякаш закъснявах за трудно интервю, и се метнах на червения автобус, който вече бръмчеше.

Подадох парите на шофьора и вратата, уплътнена с гума, безшумно се затвори зад гърба ми.