Силвия Плат
Стъкленият похлупак (8)

8

Мистър Уилард ме откара до Адирондакските планини.

Беше в деня след Коледа, над главите ни бе надвиснало сиво небе, натежало от сняг. Чувствах се преситена, потисната и разочарована, както винаги след Коледа, сякаш каквото и да обещаваха боровите клонки, свещите, завързаните със златни и сребърни панделки подаръци, огънят от брезовите пънове в камината, коледната пуйка, коледните песни и пианото, всичко си оставаше постарому.

На Коледа просто ми се искаше да съм католичка.

Отначало шофираше мистър Уилард, после аз. Не си спомням за какво разговаряхме, но когато полето, заспало под дебела снежна пелена, недружелюбно ни обърна гръб и белите ели, скупчени по склоновете на пепелявите хълмове, слязоха чак до самия път, така наситено зелени, че изглеждаха почти черни, аз взех да ставам все по-мрачна и по-мрачна.

Изкушавах се да предложа на мистър Уилард да продължи сам, а аз да се върна на автостоп.

Но само един поглед към лицето му — към сребристите коси, съвсем младежки подстригани, към ясните сини очи, розовите бузи, напомнящи глазурата на сладък сватбен кейк, с невинно, внушаващо доверие изражение — и разбрах, че не мога да го направя. Трябваше да изтърпя посещението докрай.

По пладне сивотата леко избледня, паркирахме на една заледена отбивка от пътя и хапнахме сандвичи с риба тон, сладкиши с овесени ядки и поделихме термоса черно кафе — всичко, което мисис Уилард ни бе приготвила за път.

Мистър Уилард ме гледаше мило. После се прокашля и изтръска няколко трохички от скута си. Разбрах, че се готви да каже нещо сериозно, но понеже беше много свит, и друг път бях го чувала да кашля така преди важна лекция по икономика.

— Нели и аз винаги сме искали дъщеря.

В един безумен миг повярвах, че мистър Уилард ей сега ще ми съобщи, че мисия Уилард е бременна и очакват момиченце. Но той добави:

— Но не знам дали бихме имали по-хубава дъщеря от теб.

Мистър Уилард сигурно си помисли, че съм се просълзила от радост, задето иска да ми стане баща.

— Хайде, хайде. — Той ме потупа по рамото и един-два пъти се прокашля. — Мисля, че двамата добре се разбираме.

После отвори своята врата и заобиколи колата. Дъхът му описваше лъкатушещи криви в сивия въздух. Аз се прехвърлих на неговата седалка, той включи мотора и потеглихме отново.

Не си спомням как точно съм си представяла санаториума на Бъди.

Струва ми се, че очаквах някаква дървена хижа, кацнала на малък склон, където млади мъже и жени с розови страни — всички много приятни, но с някакъв трескав блясък в очите — лежат на откритите тераси, загърнати в плътни одеяла.

„Да си болен от ТБЦ е все едно да живееш с бомба в гърдите — ми беше писал Бъди в колежа. — Просто лежиш съвсем спокойно с надеждата, че няма да избухне.“

Трудно ми бе да си представя как Бъди лежи спокойно. Цялата му житейска философия бе построена на това всяка секунда да се движи и да върши нещо. Дори когато лятно време ходехме на море, той никога не се изтягаше да дреме на плажа като мен. Тичаше напред-назад, риташе топка или вдигаше стойки, за да убие времето.

Почакахме с мистър Уилард в приемната, докато свърши следобедната лечебна почивка.

В този санаториум цялата цветова гама бе подчинена на червеникавокафявото. Тъмни, лъскави дървени мебели, столове с опушено кафява кожена тапицерия, стени, които може би някога са били бели, но сега, изглежда, бяха отстъпили пред ширещата се зараза на плесен или влага. Пъстър кафяв линолеум покриваше пода.

Върху ниска масичка за кафе с кръгли и полукръгли петна, вдълбани в тъмния фурнир, лежаха няколко овехтели броя на „Тайм“ и „Лайф“. Разтворих по средата най-близкото списание. Лицето на Айзенхауер се ухили насреща ми, плешиво и празно като лице на ембрион под стъклен похлупак.

След малко долових шум от капки, потайно прокраднал се до слуха ми. За миг си помислих, че стените започват да се отърсват от прогизващата влага, но после забелязах, че звукът иде от малко фонтанче в ъгъла на стаята.

То пращаше струйки вода на няколко инча във въздуха, изхвърляше ги от проста тръба, разпръсваше ги на всички страни, после пръските падаха и потъваха с нестройно бълбукане в каменното басейнче, пълно с жълтеникава вода. Басейнът бе постлан с бели шестоъгълни плочки, каквито се срещат в обществените тоалетни.

Иззвъня звънец. Нейде в далечината се разтваряха и затваряха врати. После влезе Бъди.

— Здравей, татко.

Бъди прегърна баща си и моментално, със страхотна пъргавина пристъпи към мен и ми протегна ръка. Аз я поех и я разтърсих. Стори ми се влажна и охранена.

Двамата с мистър Уилард седяхме на коженото канапе. Бъди кацна отсреща на ръба на хлъзгав фотьойл. Непрекъснато се хилеше, сякаш краищата на устните му бяха опънати с невидима връв.

Всичко друго очаквах, но не и да видя Бъди затлъстял. През цялото време, докато си мислех за него в санаториума, си го представях с дълбоки сенки, врязали се в страните му, и с очи, които горят в дъното на безплътни кухини.

Но всяка предишна вдлъбнатина у него се бе превърнала в издутина. Кръгло коремче се надигаше под отеснялата бяла найлонова риза, бузите му бяха червендалести и топчести като захаросан плод. Дори смехът му звучеше закръглен.

Погледите ни се срещнаха.

— Всичко е от храната — обясни той. — Тук ни тъпчат всеки ден и ни карат само да лежим. Но вече ми разрешават да се разхождам, така че не се тревожи, ще поотслабна след няколко седмици. — Той подскокна, засмян като радостен домакин. — Искате ли да видите стаята ми?

Тръгнах след Бъди, мистър Уилард закрачи след мен, минахме през летящи врати с матирани стъкла и влязохме в мрачен, червеникавокафяв коридор, който лъхаше на подово масло, лизол и някаква друга неопределена миризма — така мирише смачкана гардения.

Бъди отвори една кафява врата и ние се вмъкнахме в тясната стаичка.

По-голямата част от пространството в нея се заемаше от неравно легло, покрито с тънка бяла покривка на сини ивици, широки колкото молив. До него имаше нощно шкафче с кана и водна чаша; сребърната пръчица на термометър се подаваше от някакъв стъклен съд с розова дезинфекционна течност. Една масичка — отрупана с книги, хартии и глинени съдове в безпорядък, печени и изрисувани, но не и гледжосани — едва се побираше между леглото и вратата на гардеробчето.

— Хм — пое си дъх мистър Уилард, — изглежда доста уютно.

Бъди се изсмя.

— Това какво е? — попитах и взех в ръце един глинен пепелник с форма на лист от водна лилия, чиито жилки бяха грижливо очертани с жълто върху мътно зелен фон. Бъди не пушеше.

— Пепелник — отвърна Бъди. — За теб.

Аз го поставих обратно на масата.

— Аз не пуша.

— Знам — каза Бъди. — Но все пак си мислех, че може да ти хареса.

— Ами… — мистър Уилард хапеше побледнелите си като лист устни. — Аз мисля вече да тръгвам. По-добре да ви оставя вас, младите…

— Добре, татко, ти тръгвай.

Бях изумена. Очаквах мистър Уилард да пренощува и на другия ден да ме върне.

— А аз да дойда ли?

— Не, не — мистър Уилард измъкна няколко банкноти от портфейла си и ги подаде на Бъди. — Погрижи се Естър да се настани удобно във влака. Тя може би ще поостане ден-два.

Бъди изпрати баща си до вратата.

Мистър Уилард ме изостави. Реших, че през целия път е обмислял точно така да постъпи, но Бъди отрече, каза, че баща му просто не можел да понася болести, особено пък болестта на собствения му син, защото смятал, че всяка болест е болест на волята. Мистър Уилард никога в живота си не бил боледувал.

Седнах върху леглото на Бъди. Просто нямаше къде другаде да седна.

Бъди зарови из книжата си с делови вид. После ми подаде тъничко сивкаво списание.

— Отвори на единайсета страница.

Списанието, издадено някъде в щата Мейн, бе пълно с шаблонни стихотворенийца и описателни пасажи, отделени със звездички. На единадесета страница имаше стихотворение, озаглавено „Зора във Флорида“. Погледът ми скачаше от образ на образ — яркочервени светлини като сърцевина на диня, костенурковозелени палми и вити раковини като останки от гръцка архитектура.

— Не е лошо. — Но според мен то бе отвратително.

— Кой го е писал? — запита Бъди с необяснима, измамна усмивка.

Погледът ми падна в долния десен ъгъл на страницата. Б. С. Уилард.

— Не знам. — И после добавих: — Знам, разбира се. Ти, Бъди.

Бъди пристъпи към мен.

Аз отстъпих. Не знам почти нищо за туберкулозата, но ми се струва страшно злокобно заболяване, особено както незабележимо се развива. Представих си Бъди, окръжен в ореол от смъртоносни туберкулозни бацили.

— Не бой се — засмя се Бъди, — не съм положителен!

— Положителен ли?

— Значи, че не съм заразен.

Бъди спря да си поеме дъх, както спираме, когато изкачваме стръмен склон.

— Искам да те попитам нещо. — Беше придобил тревожния нов навик да дълбае с поглед очите ми, сякаш се готви да ми пробие главата, за да анализира какво става вътре в нея. — Мислех си да те попитам в писмо.

В съзнанието ми се стрелна споменът за бледосиния плик с емблемата на „Йейл“ от задната страна.

— Но после реших, че е по-добре да почакам, докато дойдеш, за да те попитам лично. — Той се спря. — Искаш ли да знаеш за какво се отнася?

— За какво? — запитах с тих, неуверен глас.

Бъди седна до мен. Прегърна ме с една ръка през кръста, отметна кичура, паднал върху ухото ми. Аз не помръднах. После го чух да шепне:

— Би ли искала да станеш мисис Бъди Уилард?

Напуши ме смях.

Представих си как би ме развълнувал същият този въпрос преди, в кой да е миг от моя пет — шестгодишен период на преклонение пред Бъди Уилард от разстояние.

Бъди забеляза колебанието ми.

— Е, знам, че сега не съм във форма — бързо продължи той. — Все още съм на сериозно лечение. Нищо чудно да загубя едно-две ребра, но ще се върна в института си идващата есен. Най-много година след тая пролет…

— Искам да ти кажа нещо, Бъди.

— Да, знам — твърдо рече той. — Срещнала си някой друг.

— Не, не е това.

— Какво тогава?

— Аз никога няма да се омъжа.

— Ти си луда! — Лицето му светна. — Ще те разубедя.

— Не. Твърдо съм решила.

Но Бъди продължи да сияе.

— Спомняш ли си, когато заедно се връщахме в колежа на автостоп след сатиричната вечер?

— Спомням си.

— Помниш ли, че ме пита къде бих желала повече да живея, в полето или в града?

— И ти каза…

— И ти казах, че желая да живея и в полето, и в града.

Бъди кимна.

— А ти — продължих с внезапна сила — се изсмя и каза, че притежавам абсолютната нагласа на неврастеничка и че зададеният въпрос фигурирал във въпросника от часовете ти по психология миналата седмица.

Усмивката на Бъди помръкна.

— Да, прав беше. Аз съм неврастеничка. Никога няма да мога да се установя на едно място — нито в града, нита в полето.

— Можеш да живееш и тук, и там — подхвърли Бъди с надеждата да ми помогне. — Понякога ще оставаш в града, понякога извън него.

— Е, добре, какво тогава бе неврастеничното в отговора ми?

Бъди замълча.

— Е? — сопнах се аз, като си мислех: „Не бива да разглезваме тия болни хора, това е най-страшното за тях, ще ги развалим напълно.“

— Нищо — промълви Бъди с равен, безизразен глас.

— Неврастеничка, а! — изсмях се презрително. — Ако неврастениците желаят две взаимно изключващи се неща в едно и също време, аз съм първа неврастеничка. И до края на живота си безспирно ще летя напред-назад между взаимно изключващите се неща.

Бъди взе ръката ми в своята.

— Позволи ми да летим заедно.

* * *

Стоях в горния край на ски пистата на връх Пизга и гледах надолу. Тук нямах никаква работа. Никога през живота си не бях карала ски. И все пак реших да се полюбувам на изгледа, щом имам тая възможност.

Вляво от мен ски влекът изкачваше скиор след скиор до белия връх, където снежната покривка, отъпкана от ските и леко размекната от обедното слънце, бе станала гладка и хлъзгава като стъкло. Студеният въздух режеше дробовете и синусите ми с осезаема острота.

Край мен скиори със сини, червени и бели якета се спускаха по ослепително блестящия склон като разпалени късчета от американското знаме. От дървената колибка в подножието на пистата звучаха популярни песни в надвисналата тишина.

„Поглед хвърля ли към Юнгфрау

от нашта къщичка за двама…“

Живият ритъм и екотът на песните се носеха край мен като невидима рекичка сред снежна пустиня. Само един излишен, невнимателен жест и щях да полетя по склона, към малкото зеленикаво петно встрани от пистите, сред зяпачите, където беше Бъди Уилард.

Цяла сутрин Бъди ме учи да карам ски.

Първо той взе назаем ски и щеки от един свой приятел в селото, обувки от съпругата на един доктор, чиито крака бяха само с един номер по-големи, и червено спортно яке от курсистка в сестринско училище. Отчаяното му упорство беше изумително.

После си припомних, че в медицинския институт Бъди бе спечелил награда, задето успяваше да убеди роднините на повечето покойници да предоставят труповете за дисекция независимо дали им бяха нужни или не, ей така, в името на науката. Забравила съм каква беше наградата, но и сега виждам Бъди в бяла престилка със стетоскоп, който се подава от джоба му, като част от неговата анатомия, усмихнат, кланящ се и увещаващ ония вцепенени, онемели роднини да подпишат, че са съгласни.

После Бъди взе назаем колата на лекуващия го лекар, който също прекарал туберкулоза, проявяваше истинско разбиране, и потеглихме веднага щом звънецът за часа за разходка проехтя по мрачните коридори на санаториума.

Бъди също не бе карал ски, но казваше, че основните правила са твърде прости и тъй като редовно наблюдавал ски инструкторите и техните ученици, ще ми покаже всичко, което е нужно.

Първия половин час аз покорно се изкачвах с „рало“ по един малък наклон, оттласквах се с щеките и спирах право долу. Бъди бе доволен от напредъка ми.

— Чудесно, Естър — отбеляза той, когато преодолях наклона за двадесети път. — Хайде сега да опитаме на влека.

Заковах на място, задъхана и зачервена.

— Но, Бъди, още не мога да се спускам слалом. Всички тия хора го владеят.

— Качи се само до средата на пистата. Така няма да набереш много скорост надолу.

Бъди ме придружи до влека, показа ми как да пропускам въжето през ръцете си, после каза да го стисна с пръсти и да тръгвам.

Въобще не ми хрумна да му откажа.

Сграбчих грубото, жулещо, хлъзгаво като змия въже, което бягаше от пръстите ми, и потеглих нагоре.

Но въжето ме влачеше толкова бързо, че като залитах и очаквах всеки миг да падна, не можах да се отделя по средата на пътя. Пред мен имаше скиор, зад мен също и в мига, в който се пуснех, те щяха да ме повалят и прегазят със ски и щеки, пък и не исках да създавам безредие и продължих кротичко нагоре.

На върха обаче поразмислих.

Бъди ме откри сред тълпата, видя ме как се суетя в червеното си яке. Ръцете му запориха въздуха като вятърна мелница с крила от плат каки. После разбрах, че ми показва да се спусна по един коридор, разкрил се между лъкатушещите скиори. Но както стоях, притеснена, с пресъхнало гърло, гладката бяла пътека между мен и Бъди изведнъж изгуби очертанията си.

Един скиор я пресече отляво, друг — отдясно, а ръцете на Бъди продължаваха едва-едва да потрепват във въздуха като антени отвъд бялото поле, гъмжащо от дребни, микроскопични животинки, забързани в безредие като микроби или като разкривени, ярки удивителни знаци.

Огледах от този кипящ амфитеатър картината, която се откриваше пред мен.

Огромното сиво око на небето ми отвръщаше с поглед, а забуленото в мъгла слънце светеше над белите и безмълвни далечини, които се стелеха в четирите посоки на компаса, хълм след хълм, и ги събираше в краката ми.

Вътрешният глас, скрит от нискораслите борове по склона, който ми крещеше да не ставам глупачка — да си спася кожата, да сваля ските и сляза пеша, — отлетя като неутешим комар. Мисълта, че мога да загина, изникна в съзнанието ми полека като растение.

Прецених на око разстоянието до Бъди.

Той стоеше със скръстени ръце, като част от счупената ограда зад него — неподвижен, кафяв и незначителен.

Запътих се към края на възвишението, забих щеките в снега и се оттласнах надолу, като знаех, че не бих могла да спра летежа си с маневра или със закъснял прилив на воля.

Насочих се право надолу.

Остър вятър, който се беше спотайвал досега, ме блъсна право в лицето и развя косите ми. Аз се спусках, но бялото слънце не се издигаше. То стоеше над вълнистата верига хълмове и наблюдаваше безстрастно — център, без който светът не би могъл да съществува.

Някаква мъничка отзивчива точка от собственото ми тяло полетя към него. Почувствах как дробовете ми се издуват и в тях нахлува цялата природа наоколо — въздух, планини, дървета, хора. Помислих си: „Ето какво му трябва на човек, за да бъде щастлив.“

Летях стремглаво покрай слаломиращите скиори, покрай начеващи и опитни, прекосих всички години на двойственост, усмивки и компромиси от миналото.

Хора и дървета се оттегляха встрани като тъмни стени на тунел, когато профучавах между тях, устремена към неподвижната светла точка на края, камъчето в дъното на кладенец, бялото бебе, сгушено в утробата на майка си.

Зъбите ми заскърцаха, устата ми се напълни с пясък, в гърлото ми се изсипа ледена вода.

Лицето на Бъди се надвеси над мен, близко и огромно като отклонила се планета. Зад него се показваха и други лица. А още по-назад гъмжаха черни точици върху равна белота. Малко по малко, сякаш с магическа пръчица, всичко в стария свят започна да заема местата си.

— Чудесно напредваше — познат глас съобщи в ухото ми, — докато оня човек не ти пресече пътя.

Хора освободиха кандахарите, прибраха щеките, щръкнали накриво към небето в различни снежни преспи. Оградата на колибката опираше в гърба ми.

Бъди се наведе да ми събуе обувките и няколкото чифта чорапи, които ги запълваха. Закръглената му ръка обхвана лявото стъпало, после бавно се плъзна към глезена ми, застиска и заопипва мястото, сякаш търсеше някакво скрито оръжие.

Безстрастно бяло слънце грееше от небесните висини. Исках да се стопя под неговите лъчи, да се превърна в светица, да стана тънка и необходима като острие на нож.

— Ще се кача отново — казах аз. — Пак ще се спусна.

— Не, няма да може.

Странно изражение на задоволство се изписа на лицето на Бъди.

— Няма да може — повтори той със заключителна усмивка. — Кракът ти е счупен на две места. Ще лежиш в гипс цели месеци.