Силвия Плат
Стъкленият похлупак (7)

7

Разбира се, Константин бе доста нисичък, но по свой начин красив, със светлокестенява коса, тъмносини очи и живо, предизвикателно изражение. Можеше да мине за американец, имаше и загар, и хубави зъби, но още от пръв поглед почувствах, че не е такъв. Константин притежаваше нещо, което не притежаваше никой американец — интуиция.

Константин моментално отгатна, че не съм никакво протеже на мисис Уилард. От време на време повдигах вежди или леко се изсмивах и твърде скоро започнахме открито да одумваме мисис Уилард, а аз си помислих: „Този Константин няма да има нищо против, че съм толкова дълга, не знам достатъчно езици, не съм ходила в Европа; той ще прозре каква съм всъщност.“

Константин ме закара до ООН в своя стар зелен автомобил с изтърбушени, но удобни седалки от кафява кожа, подвижният покрив, на който бе свален. Каза ми, че е хванал тен от тенис, и както седяхме един до друг и летяхме по улиците под преките слънчеви лъчи, той ми хвана ръката, стисна я и изведнъж се почувствах по-щастлива, отколкото като деветгодишна, когато тичах по горещите бели плажове с баща си през лятото, преди да почине.

Докато седяхме с Константин в една от смълчаните плюшени аудитории на ООН до една млада рускиня без грим, също симултанна преводачка като Константин, помислих си колко странно наистина, но досега не ми бе хрумвало, че истински щастлива съм била само до деветгодишна възраст.

След това — въпреки девическото дружество на скаутите, уроците по пиано, по акварел и по танци, лагера по ветроходство, за които майка ми делеше от залъка си, и въпреки живота в колежа с разходките в омарата преди закуска, танците със сладкиши и малките фойерверки от идеи, блясващи всеки ден, никога не съм се чувствала истински щастлива.

Пронизвах с поглед младата рускиня в двуреден сив костюм, която с лекота превръщаше разните езици на собствения си, неразбираем за мен език — Константин ми обясни, че преводът на руски бил най-труден, защото те нямали същите изрази като нашите, — и с цялото си сърце пожелах да се промъкна вътре в нея и да прекарам остатъка от живота си, като лая от един език на друг. Може би това няма да ме направи по-щастлива, но поне щях да знам, че съм една мъничка капчица полезност, прибавена към други такива капчици.

После Константин, младата рускиня и всички присъстващи — черни, бели и жълти, които спореха зад своите обозначени с надпис микрофони, като че се оттеглиха в далечината. Виждах как мърдат устните си, но без звук, сякаш стояха на палубата на отплаващ параход, а мен ме бяха изхвърлили на пуст бряг сред необятна тишина.

Взех да изброявам наум всички неща, които не можех да върша.

Започнах с готвенето.

Баба ми и майка ми бяха толкова добри готвачки, че оставях всичко на тях. Те често се опитваха да ме научат как се готви едно или друго ястие, но аз поглеждах небрежно и казвах: „Да, да, ясно!“, и рецептите им изтичаха от главата ми като вода, а когато се заемех да сготвя нещо, опропастявах го и никой не желаеше да повтарям опита си.

Спомням си Джоди, моята единствена и най-добра приятелка в колежа през първата година, как веднъж направи у тях бъркани яйца за закуска. Те имаха необикновен вкус и когато я попитах дали не е сложила нещо специално, тя отвърна: сирене и кълцан чесън. Запитах кой я е научил и тя каза — никой, сама си го измислила. Но тя си беше оправно момиче и завърши социология.

Не знаех и стенография.

Това означаваше, че след като завърша колежа, няма да си намеря работа. Майка ми често повтаряше, че никой няма да назначи момиче, завършило само литература. Но момиче с диплома по литература, което знае стенография, е нещо друго. Всеки би го назначил. Ще го търсят всички издигащи се млади хора и то ще транскрибира едно от друго по-вълнуващи писма.

Лошото бе там, че ненавиждах мисълта да служа при мъже, каквито и да са. Исках сама да си диктувам своите вълнуващи писма. Освен това тия стенографски символи, които майка ми показваше, ми се струваха не по-малко отвратителни от t, равно на времето, и s, равно на пътя.

Списъкът постепенно нарастваше.

Танцувах ужасно. Не можех да спазвам такта. Нямах чувство за равновесие и когато в часовете по гимнастика трябваше да ходим по тясна греда с разперени ръце и книга на главата, аз винаги падах. Не можех да яздя, не можех да карам ски — две неща, за които много мечтаех, сигурно защото струваха скъпо. Не можех да говоря немски, да чета иврит или да пиша на китайски. Не знаех дори къде се падат на картата повечето от далечните страни, чиито представители в ООН бяха тия хора пред очите ми.

За първи път в живота си, застанала в звукоизолираното сърце в сградата на ООН между Константин, който можеше да играе тенис и да превежда симултанно, и младата рускиня, която знаеше толкова много езици, аз се почувствах страхотно неспособна. Бедата е, че винаги съм си била такава, само че не съм се сещала да го открия.

Единствено ме биваше да печеля стипендии и награди, но и тази ера вече отминаваше.

Чувствах се като състезателен кон в свят, където няма състезателни писти, или като колежански футболен ас, внезапно изправил се на Уолстрийт в спортен костюм, а за дните на славата му единствено напомня малката златна купа върху камината, с гравирана върху нея дата като върху надгробна плоча.

Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа.

От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга — бъдеще на велика поетеса, трета — блестяща преподавателска кариера, четвърта — И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа.

Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

 

 

Ресторантът, в който ме заведе Константин, миришеше на подправки и лимонов крем. Откакто бях в Ню Йорк, нито веднъж не бях стъпвала в такъв ресторант. Все попадах в ония закусвални, където сервират гигантски хамбургери, някаква супа и четири вида кексове върху много чист тезгях, обърнат към правоъгълни искрящи огледала.

За този ресторант се слизаше по седем мъгляво осветени стъпала в нещо като изба.

Пътнически реклами покриваха тъмните опушени стени като множество цветни прозорци, откриващи гледки към швейцарски езера, към японски планини и африкански степи, а дебелите, прашни свещи, които сякаш векове наред са ронели сълзи от своя цветен восък — сплитайки червено, зелено и синьо в изящни дантелени плетеници, — хвърляха кръг от светлина на всяка маса, където лицата на хората плуваха, грейнали и зачервени като в огън.

Не знам какво ядох, но се почувствах неизмеримо по-добре след първата хапка. Изведнъж ми хрумна, че моите видения за смокиновото дърво и всички едри смокини, които увяхват и падат в краката ми, са породени от абсолютно празния ми, гладен стомах.

Константин пълнеше чашите ни с ароматно гръцко вино, което лъхаше на борова кора, и изведнъж се усетих как му разказвам, че ще науча немски и ще замина за Европа да стана военна кореспондентка като Мати Хигинс.

Чувствах се така приятно отпусната, докато дойде време за киселото мляко и ягодовото желе, че реших да позволя на Константин да ме прелъсти.

Откакто Бъди Уилард ми разказа за неговата келнерка, непрекъснато си мислех, че трябва и аз да преспя с някого. Не ставаше дума да легна с Бъди, разбира се, защото той винаги щеше да е с един човек пред мен, затова трябваше да избера някой друг.

Единственото момче, с което всъщност разисквах въпроса за леглото, бе един намусен южняк от „Йейл“ с ястребов нос, който дойде веднъж в нашия колеж при приятелката си, но откри, че тя е забягнала предния ден с един таксиметров шофьор. Тъй като с момичето живеехме в един дом и аз бях останала единствената там точно оная вечер, на мен се падна задачата да го разтуша.

В местното кафене, прегърбени в изолирано сепаре на столчета с високи облегала, където стотици имена бяха издълбани върху дървото, ние пиехме чаша след чаша черно кафе и откровено разговаряхме за секса.

Това момче — казваше се Ерик — говореше, че се отвращава от начина, по който всички момичета от моя колеж стоят преди един часа — вечерния час — под светлините на верандите или в храстите на открито и лудо се целуват така, че всеки, който минава, да може да ги види. Един милион години еволюция, казваше Ерик, и какво сме всъщност? Животни.

После Ерик ми разказа как бе спал с първото си момиче.

Посещавал училище в южните щати, което всестранно подготвяло момчета, кандидати за университета, и където съществувало неписаното правило: преди да завършиш, да познаеш жената. В библейския смисъл, поясни Ерик.

И така, една събота Ерик и неколцина негови съученици взели автобуса до близкия град и посетили прословут публичен дом. Проститутката на Ерик дори не се разсъблякла. Била дебела, на средна възраст, с боядисани червени коси, подозрително дебели устни, сивкава като на плъх кожа и отказала да угаси светлината, така че той я обладал под нацвъканата от мухи двайсет и петватова крушка. Цялата работа съвсем не била такава, както я описвали. Било толкова досадно, все едно че отиваш до тоалетната.

Възразих, че ако обичаш една жена, вероятно няма да е толкова досадно, но Ерик каза, че всичко се проваля от мисълта, че и тая жена е животно като останалите, затова, ако той обича някоя жена, никога не би легнал с нея. Би отишъл при курва, ако има нужда, но би държал любимата жена далеч от тая мръсна работа.

Мина ми през ума, че Ерик е подходящо момче за леглото, защото вече беше спал с момиче и за разлика от останалите момчета не беше циник или глупак, когато се говореше за секса. Но Ерик ми написа писмо, в което признаваше, че би могъл наистина да се влюби в мен, че макар да съм твърде интелигентна и цинична, имам все пак миловидно лице и удивително напомням по-голямата му сестра. Така разбрах, че всичко е безсмислено — бях типът жена, с която той никога нямаше да легне, и му писах, че за съжаление ще се омъжа за свое гадже от детинство.

 

 

Колкото повече мислех, толкова повече ме пленяваше идеята да бъда съблазнена от симултанен преводач в Ню Йорк Сити. Константин изглеждаше зрял и разумен във всяко отношение. Нямахме общи познати, пред които би се похвалил, както момчетата от колежа се фукаха пред съученици или съотборници от бейзболния тим как са спали с момичета на задната седалка на колите си. И на всичкото отгоре — каква приятна ирония да спя с мъжа, на когото мисис Уилард ме е представила; по този начин, макар и непряко, тя излизаше виновница.

Когато Константин ме попита бих ли желала да отидем в апартамента му да послушаме плочи с балалайка, аз се усмихнах вътрешно. Майка ми винаги бе повтаряла: никога, при каквито и да е обстоятелства, да не отивам в квартирата на момче, след като сме прекарали някъде вечерта заедно, защото поканата му означава едно-единствено нещо.

— Много обичам балалайка — отвърнах аз.

Стаята на Константин имаше балкон, който гледаше към реката, и чувахме сирените на влекачите в нощта. Бях развълнувана, разнежена и напълно сигурна в това, което се готвех да извърша.

Знаех, че може да стане някое бебе, но тази мисъл бе смътна и далечна, без въобще да ме тревожи. Не съществува стопроцентова сигурност да се избегне зачеването, се казваше в една статия, която майка ми бе изрязала от „Рийдърс Дайджест“ и ми бе изпратила в колежа. Статията бе от една омъжена юристка с деца и бе озаглавена „В защита на целомъдрието“.

Тя изтъкваше всички основания защо едно момиче не бива да спи с кой да е, освен с мъжа си, и то след като се оженят.

Основният аргумент на статията бе този, че светът на мъжа е съвършено различен от света на жената и чувствата на мъжа са различни от чувствата на жената; единствено бракът може да събере в подходяща хармония двата свята и двата вида чувства. Майка ми казваше, че това са неща, които момичето узнава обикновено когато стане твърде късно, затова то трябва да се вслушва в съвета на хора с опит, като една омъжена жена например.

Тази юристка обясняваше, че най-свестните мъже искали да се запазят целомъдрени за съпругите си, а ако вече не са такива, държали те да въведат жена си в секса. Разбира се, опитват да убедят някое момиче да се люби с тях, като му обещават да се оженят за него, но веднъж отдаде ли им се, те губят всичкото си уважение към момичето, започват да му натякват, че щом е легнало с тях, то ще го направи с всеки друг мъж, и накрая го изоставят и опропастяват живота му.

Статията завършваше с думите „по-добре се запази, вместо да се разкайваш“, а освен това не е сигурно дали няма да цъфнеш с някое бебе, тогава вече загазваш с двата крака.

Единственото нещо обаче, което тази статия не вземаше предвид, бе как се чувства момичето.

Сигурно е хубаво да си непорочна и да се омъжиш за непорочен мъж, но как би се чувствала, ако внезапно след брака той признае, че съвсем не е целомъдрен, както стана с Бъди Уилард? Не можех да се примиря с мисълта, че жената трябва да живее само един целомъдрен живот, а мъжът да може да си води двойствен живот, един целомъдрен и един не.

Затова накрая реших, че ако е толкова трудно да намериш темпераментен, интелигентен мъж, който да е все още девствен до двайсет и една годишната си възраст, мога и аз да забравя, че трябва да пазя своята девственост и да се омъжа за някой не толкова непорочен. А ако започне да трови живота ми, и аз бих могла да отровя неговия.

Когато бях на деветнайсет години, темата за девствеността ме занимаваше най-живо.

Вместо един свят, разделен на католици и протестанти, на републиканци и демократи, на бели и черни или дори на мъже и жени, аз разглеждах света като разделен на хора, които са спали с някого, и такива, които още не са, и това ми се струваше единствената значима разлика между двама души.

Въобразявах си, че някаква драматична промяна ще настъпи в живота ми в деня, когато прекрача разделящата граница.

Представях си, че това ще се равнява на вълнуващо пътешествие до Европа. Като се върна у дома и се вгледам в огледалото, сигурно ще открия малък бял алпийски връх, отразен в очите ми. А сега си мислех, че ако утре се огледам в огледалото, ще открия в очите си един Константин, не по-голям от кукла, който се усмихва.

И така, около час се изтягахме на неговата тераса в два стола с подвижни облегалки, грамофонът свиреше, плочите с балалайка бяха струпани помежду ни. Някакво бледо, млечно сияние се процеждаше от уличните светлини или от непълната луна, от автомобилите или от звездите — не знаех точно, но Константин само държеше ръката ми и не проявяваше желание да ме съблазни.

Попитах го дали е сгоден, или си има приятелка, като мислех, че може би това е причината, но той отговори, че няма, просто ми подсказа, че се държи настрана от подобни връзки.

Накрая ме завладя непреодолима дрямка от ароматното вино, което бях изпила.

— Иска ми се да вляза и да си легна — казах.

Вмъкнах се невъзмутимо в спалнята и се наведох да си изхлузя обувките. Чистото легло се изправи пред очите ми като спасителна лодка. Изтегнах се на него и затворих клепачи. После чух как Константин въздъхна и влезе от балкона. Една след друга обувките му хлопнаха на пода и той легна до мен.

Наблюдавах го тайно през кичура коса, който падаше от челото ми.

Лежеше по гръб, с ръце под главата, загледан в тавана. Белите колосани ръкави, навити до лактите, просветваха загадъчно в полумрака, а загорялото му лице изглеждаше почти черно. Струваше ми се, че той е най-красивият мъж, когото съм срещала.

Помислих си, че ако имам приятни, добре оформени черти, ако умея точно да разговарям за политика или ако съм известна писателка, Константин би проявил по-силен интерес към мен.

После се запитах дали веднага щом ме хареса, няма да изпадне в тривиалност и дали ако се влюби в мен, ще почна да му откривам недостатък след недостатък, както стана с Бъди Уилард и другите преди него.

Едно и също нещо се повтаря непрекъснато.

Ако зърна далеч пред себе си някой безупречен мъж, щом той се приближи, моментално откривам, че изобщо не е съвършен, както съм си мислела.

Това е една от причините да не искам въобще да се женя. Съвсем не желаех безгранична сигурност или пък да се превърна в място, откъдето се изстрелва стрелата. Исках разнообразие и вълнения, исках самата аз да се стрелкам в разни посоки като пъстроцветните огнени пръски от ракетите на Четвърти юли^[1].

 

 

Събудих се от ромона на дъжда.

Беше тъмно като в рог. След миг различих неясните очертания на непознат прозорец. От време на време лъч светлина се прокрадваше отнякъде, пресичаше стената като опипващ призрачен пръст и се изгубваше.

После чух нечие дихание до себе си.

Отначало помислих, че това е моето дишане, че лежа в мрака на своята хотелска стая, след като се отрових. Затаих дъх, но дишането продължи.

На леглото до мен светеше зелено око. Беше разделено на четири като компас. Бавно се протегнах и го закрих с ръка. Повдигнах го. Заедно с него се вдигна и ръка, тежка като на мъртвец, но топла от съня.

Часовникът на Константин показваше три.

Лежеше по риза, панталон и чорапи, точно както го бях оставила, преди да заспя, и когато очите ми свикнаха с тъмнината, различих бледите му клепачи, правилния нос и меките, добре изрязани устни, но те изглеждаха безплътни, сякаш откроили се върху мъгла. Надвесих се над него и дълго го изучавах. Никога досега не бях заспивала до мъж.

Опитах се да си представя какво би било, ако Константин е мой съпруг.

Това би означавало да ставам сутрин в седем, за да му приготвям бекон с яйца, препечени филийки и кафе, и след като отиде на работа, да се мотая из къщи по нощница и с ролки на главата, да мия мръсните чинии и оправям леглото, а после, като се върне след трескав и вълнуващ ден, той ще очаква хубава вечеря, а аз ще мия още повече чинии и ще се стоваря в леглото, пребита от умора.

Един досаден и пропилян живот за момиче, което петнайсет години е получавало все отлични бележки, но знаех, че това е семейството, защото и майката на Бъди Уилард от сутрин до вечер готвеше, миеше, чистеше и переше, а бе съпруга на университетски преподавател и самата тя е била учителка.

Когато веднъж отидох на гости у Бъди, видях мисис Уилард да плете черга от вълнени изрезки от стари костюми на мъжа си. Седмици наред прекара над тази черга, а аз се радвах на красивите кафяви, зелени и сини шарки и когато чергата бе готова, вместо да я закачи на стената, както аз бих постъпила, мисис Уилард я сложи на мястото на кухненската си изтривалка и за няколко дни новата черга се измърси, зацапа и не се различаваше от всяка изтривалка, която можеш да си купиш за по-малко от долар в евтин магазин.

Знаех, че независимо от всички рози, целувки и вечери в ресторанти, с които един мъж щедро обсипва жената, преди да се ожени за нея, тайното му желание веднага след сватбената церемония е да види съпругата си просната в нозете му като кухненската изтривалка на мисис Уилард.

Нима майка ми не ми беше разказвала как веднага след като напуснали Рино с баща ми през медения си месец — баща ми бил женен преди това, така че трябвало да се разведе, — той казал: „Пфу, какво облекчение, сега можем да престанем да се преструваме и да бъдем по-искрени!“ От този ден майка ми не видяла нито минутка покой.

Спомням си също как Бъди Уилард зловещо и многозначително подхвърляше, че след като имам деца, ще се променя и няма да желая да пиша стихове. Започнах наистина да вярвам, че след като се ожениш и имаш деца, все едно че съзнанието ти се подлага на обработка и ставаш безмълвен като роб в държава с диктаторски режим.

Докато гледах Константин, сякаш беше някакво светло, недостижимо камъче на дъното на дълбок кладенец, клепачите му се отвориха, той ме погледна, а очите му бяха изпълнени с любов. Наблюдавах го безмълвно и изведнъж унесената нежност в израза му просветля, широките зеници станаха бездънни и искрящи като лак.

Константин седна в леглото и се прозина:

— Колко е часът?

— Три — отвърнах с равен глас. — Трябва да се прибирам. Сутринта съм на работа.

— Ще те откарам.

Обърнахме се с гръб един към друг и както нахлузвахме несръчно обувките си на бодящата очите ярка светлина на нощната лампа, усетих, че Константин се обърна:

— Косите ти винаги ли са такива?

— Какви?

Той не отвърна, само протегна ръка, зарови пръсти в косата ми и после бавно ги прокара като гребен. Слаб ток премина по тялото ми и аз застинах неподвижна. Още от малка обичах някой да си играе с косите ми. Тогава ставах сънлива и покорна.

— А, сега разбирам — каза Константин. — Ти току-що си я измила.

И се наведе да завърже гуменките си.

 

 

След час лежах в хотелското си легло и слушах дъжда. Дори не приличаше на дъжд, по-скоро шуртеше като кран. Болката в костта на левия ми крак се обади отново и изгубих всякаква надежда да заспя до седем часа, когато радио будилникът щеше да ме разсъни със своите енергични звуци на марша от Суса.

Щом валеше, кракът, който бях чупила, се обаждаше с тъпа болка.

Тогава си помислих: „Бъди Уилард стана причина да си счупя крака.“

После си казах: „Не, сама си го счупих. Счупих го нарочно, за да се самонакажа, защото съм такава идиотка.“