Силвия Плат
Стъкленият похлупак (12)

12

Частната клиника на доктор Гордън бе кацнала на върха на затревено хълмче, в края на дълга, уединена автомобилна алея, постлана с черупки на морски охлювчета. Жълтите облицовани дъски на обширната сграда и опасващата я веранда блестяха на слънцето, но никакви хора не се разхождаха по зеления купол на моравата.

Когато аз и майка ми се приближихме, лятната жега връхлетя върху нас, а зад гърба ни, от сърцевината на червенолист бук, като косачка запя жътвар. Песента му подсили угнетяващата тишина.

 

 

Една сестра ни посрещна на входа.

— Бихте ли почакали в дневната, ако обичате. Доктор Гордън ще дойде след миг.

Смущаваше ме това, че всичко в къщата изглежда нормално, макар да знаех, че е претъпкана с луди. Не видях решетки на прозорците, не чух свирепи и тревожни викове. Слънчевите лъчи образуваха продълговати фигури върху износените, но меки червени килими и ароматът на прясно окосена трева сладнеше във въздуха.

На вратата на всекидневната се спрях.

За миг тя ми се стори пълно копие на салона в един хотел на малко островче по крайбрежието на щата Мейн, където веднъж бях отседнала. Стъклените врати отразяваха блясъка на бяла светлина, огромно пиано изпълваше далечния ъгъл на стаята и хора в летни дрехи седяха край масичките за карти в разкривени плетени шезлонги, каквито често се срещат в западналите хотелчета край морето.

Чак тогава осъзнах, че никой от хората не помръдва.

Загледах се по-изпитателно, мъчейки се да изкопча някакъв отговор от техните застинали пози. Различих мъже и жени, момчета и момичета, които трябва да бяха на моя възраст, но лицата на всички имаха еднакъв израз, сякаш дълго са лежали на слънце, а върху им се е сипел белезникав ситен прах.

После открих, че някои от хората се движат, но деликатно, като птици, та затова не го бях забелязала в самото начало.

Човек със сивкаво лице броеше картите в колода — една, две, три, четири… Струваше ми се, че би трябвало тутакси да разбере дали колодата е пълна, а той, щом свърши да брои, започна отново. До него една пълна жена си играеше с наниз дървени мъниста. Изтегляше ги всички в единия край на връвчицата и после — чук, чук, чук — ги пускаше да се плъзгат едно след друго.

На пианото младо момиче прелистваше ноти, но когато усети, че го гледам, сърдито наведе глава и разкъса на две нотните листове.

Майка ми ме докосна по ръката и аз я последвах навътре в стаята.

Седнахме, без да проговорим, на един изтърбушен диван, който скърцаше при всяко помръдване.

Тогава погледът ми се плъзна над хората към сиянието от зеленина отвъд прозрачните завеси и аз се почувствах пред витрината на грамаден универсален магазин. Фигурите около мен не бяха живи, а манекени, боядисани с цвят на кожа, за да наподобяват хора, и подпрени в пози, имитиращи живота.

 

 

Следвах нагоре по стълбите гърба на доктор Гордън, облечен в тъмен костюм.

Долу в хола направих опит да го попитам какво представлява шоковата терапия, но когато отворих уста, не можах да изрека ни дума, само очите ми се разшириха и вторачиха в усмихнатото, познато лице, което плуваше пред мен като купа, пълна с обещания.

В края на стълбището червеният килим свършваше. Вместо него се виждаше обикновен, прикован за пода кафяв линолеум, който продължаваше по цял един коридор, от двете страни със затворени бели врати. Докато следвах доктор Гордън, някаква врата в далечината се отвори и чух женски викове.

В същия миг иззад ъгъла пред нас изскокна една сестра, която водеше жена в сива хавлия с разчорлена, дълга до кръста коса. Доктор Гордън отстъпи встрани, а аз се залепих до стената.

Докато я влачеха, жената размахваше ръце, мъчеше се да се откопчи от сестрата и крещеше: „Ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца, ще скоча през прозореца!“

Тантуреста и мускулеста, с омърляна отпред престилка, кривогледата сестра носеше толкова дебели очила, че сякаш два чифта очи се устремиха към мен иззад еднаквите кръгли стъкла. Помъчих се да отгатна кои очи са истински и кои отразени, кое око е кривогледо и кое не, но тя доближи лице до моето и с широка съзаклятническа усмивка просъска, може би, за да ме окуражи:

— Мисли си, че ще скочи през прозореца, но не може, защото има решетки!

И докато доктор Гордън ме водеше към една гола стая в дъното на клиниката, видях, че прозорците в тази част са наистина с решетки и че на вратите на стаите, на шкафа, на чекмеджетата и бюрото, с една дума на всичко, което можеше да се отваря и затваря, бяха монтирани ключалки, та да се заключват.

Проснах се на леглото.

Кривогледата сестра се завърна. Разкопча часовника ми и го пусна в джоба си. После започна да изтегля фибите от косата ми.

Доктор Гордън отключваше килера. Измъкна масичка на колелца с някаква машина върху нея и я изтъркаля до леглото зад главата ми. Сестрата намокри слепоочията ми с миризлива мазна течност.

Като се надвеси да достигне тая страна от главата ми, която бе до стената, гърдите й запушиха устата ми, сякаш бяха облак или мека възглавница. Лека, неприятна миризма на лекарства се излъчваше от тялото й.

— Не се бой — ухили се сестрата. — Първия път всички умират от страх.

Опитах да се усмихна, но кожата ми се беше вкоравила като пергамент.

Доктор Гордън нагласи две метални пластинки от двете страни на главата ми. Съедини ги с ремък, който се впиваше в челото ми, и ми подаде да лапна някаква жица.

Затворих очи.

Последва кратка пауза, колкото да си поемеш дъх.

След това нещо се надвеси, сграбчи ме и ме разтърси, сякаш настъпваше краят на света. Фиууу, пищеше то, въздухът се раздираше от сини светкавици и след всяка нова мълния настъпваше страхотно раздрусване — струваше ми се, че костите ми се трошат и соковете ми изтичат като на прекършено цвете.

Питах се какво чудовищно зло съм извършила.

 

 

Седях в един от плетените столове и държах малка коктейлна чаша с доматен сок. Часовникът бе отново на китката ми, но ми изглеждаше странен. Чак после осъзнах, че е закопчан наопаки. Усетих необичайното положение на фибите в косата си.

— Как се чувстваш?

В съзнанието ми изплува стар метален лампион, една от малкото реликви от бащиния ми кабинет. В горната му част се намираше медна камбана, която държеше крушката, оръфан жълто-червен шнур се спускаше по металната стойка и стигаше до контакта в стената.

Един ден реших да преместя лампиона от леглото на майка ми и да го поставя до бюрото си в другия край на стаята. Шнурът беше достатъчно дълъг, затова не го изключих. Обхванах с две ръце стойката заедно с мъхестия шнур и ги стиснах здраво.

Изведнъж нещо изскокна от лампата със син пламък и ме разтърси така, че зъбите ми затракаха, опитах се да откопча ръце, но те бяха така залепени, аз се разкрещях или по-точно крясък се изтръгна от гърлото ми, защото не разбрах, че е мой, само го чух да се извисява и да трепти във въздуха като отчайващо безплътен дух.

После ръцете ми отскокнаха свободни встрани и аз се стоварих назад върху леглото на майка ми. Мъничка дупчица, сякаш начернена с върха на молив, бе издълбана сред дясната ми длан.

— Как се чувстваш?

— Добре.

Но не беше вярно. Чувствах се ужасно.

— Кой колеж каза, че си посещавала?

Отговорих.

— Аха! — Лицето на доктор Гордън се озари от бавна, почти тропическа усмивка. — Там по време на войната имаше ЖАК, нали?

 

 

Кокалчетата по ръцете на майка ми бяха станали восъчнобели през този час на чакане, сякаш кожата по тях се бе износила. Погледът й се отмести от мен към доктор Гордън и той навярно бе кимнал или се бе усмихнал, защото лицето й се успокои.

— Още няколко шокови сеанса, мисис Грийнуд — чух го да казва, — и вярвам, че ще констатирате чудесно подобрение.

Момичето все още седеше на столчето до пианото и разкъсаните нотни листове се бяха проснали в краката му като мъртви птици. То ме погледна, погледнах го и аз. Очите му се свиха. То ми се изплези.

Майка ми тръгна с доктор Гордън към изхода. Аз се позабавих отзад и когато бяха с гръб към мен, извърнах се към момичето, подпрях уши с палци и направих гримаса. То прибра езика си и лицето му се вкамени като на мумия.

Излязох навън на слънцето.

Петниста като пантера от шарената сянка на дърветата, черната многоместна кола фургон на Додо Конуей чакаше отпред.

Колата била първоначално поръчана от някаква богата дама с обществени ангажименти, цялата черна, без нито точица хром, с черна кожена тапицерия, но когато пристигнала, на дамата й се сторила потискаща. Пълно копие на катафалка, казала тя, и всички били на същото мнение, никой не искал да я купи; така семейство Конуей се сдобило с колата на намалена цена и спестило някой и друг долар.

Седнала отпред между Додо и майка ми, аз се чувствах скована и изтерзана. Колкото пъти се опитах да се съсредоточа, съзнанието ми се изплъзваше като кънкьор в безкрайно празно пространство и правеше там унесено своите пируети.

— Край вече с този доктор Гордън — казах, след като оставихме Додо и черната кола зад боровете. — Можеш да му се обадиш и да му кажеш, че няма да стъпя следващата седмица.

Майка ми се усмихна:

— Знаех, че момиченцето ми не е такова.

Аз я изгледах.

— Какво разбираш под „такова“?

— Като онези ужасни хора. Ужасните мъртъвци в тази болница. — Тя замълча. — Знам, че си готова да се излекуваш.

 

 

„КИНОЗВЕЗДА НЕ ИЗДЪРЖА СЛЕД 68-ЧАСОВА КОМА“

Рових из чантичката си сред листчетата хартия, козметичния комплект, черупките от фъстъци, дребните монети и синята кутийка с деветнайсет ножчета за бръснене „Жилет“, докато измъкнах снимката, която си бях направила същия следобед в брезентовата палатка на оранжеви и бели ивици.

Поставих я до мътната снимка на умрялото момиче. Приличахме си и в устата, и в носовете. Единствената разлика бе в очите. Очите на моменталната снимка гледаха, очите на снимката във вестника бяха затворени. Но знаех, че дори очите на мъртвото момиче да бяха широко отворени, те щяха да ме гледат със същия мъртвешки, черен, празен поглед както тези от моменталната снимка.

Напъхах отново снимката си в чантичката.

„Ще остана на слънце на пейката още пет минути по часовника на оная сграда отсреща — казах си аз — и после ще отида някъде и ще го направя.“

Призовах своя малък хор от гласове.

Не изпитваш ли удоволствие от работата си, Естър?

Знаеш ли, Естър, притежаваш абсолютна нагласа на неврастеничка.

Така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш, така ти доникъде няма да стигнеш!

Веднъж, в една гореща лятна вечер, останах цял час да се целувам с един студент по право от „Йейл“, космат, с маймунска мутра, защото изпитвах състрадание към него, той беше толкова грозен, същински орангутан. Когато свършихме, той ми каза:

— Аз те разбрах, миличка. И на четирийсет години пак ще се правиш на скромна!

— „Притворно!“ — бе писал учителят ми по творческа композиция отстрани на моя разказ, озаглавен „Големият уикенд“.

Не знаех какво значи точно тази дума, затова я потърсих в речника.

Притворно — изкуствено, фалшиво.

Така доникъде няма да стигнеш.

Не бях спала цели двайсет и една нощи.

Мислех си, че най-красивото нещо на света е сянката, милионите й движещи се очертания и дълбини. Сенки имаше в чекмеджетата, в шкафовете, в куфарите, сенки имаше край къщите, дърветата и камъните, сенки има зад човешките очи и усмивки, сенки има — хиляди километри от сенки — и върху тъмната половина на Земята.

Загледах се в двете ивици лейкопласт с телесен цвят, които се кръстосваха върху десния ми прасец.

Тази сутрин поставих началото.

Затворих се в банята, напълних ваната с гореща вода и извадих ножче от кутийката „Жилет“.

Веднъж попитали някакъв стар римски или друг такъв философ как иска да умре и той отвърнал, че би разрязал вените си в топла вана. Струваше ми се лесно да си лежа във ваната и да гледам как от китката ми се разпуква алено цвете, струйка след струйка в чистата вода, докато потъна в сън под покривало, ярко като букет от макове.

Но когато пристъпих към действие, китката ми се стори толкова бяла и безпомощна, че не посмях да го извърша. Сякаш това, което исках да убия, не бе под кожата, в тънките сини вени, които пулсираха под палеца ми, а нейде другаде, на по-дълбоко, на по-скришно място, където бе безкрайно трудно да се добера.

Трябваше да извърша две движения. Едната китка, после другата. Или три движения, ако се смята смяната на ножчето от една ръка в друга. После трябваше да стъпя във ваната и да се излегна.

Застанах пред аптечката. Мога да се гледам в огледалото, докато го правя, все едно че наблюдавам някой друг в книга или в пиеса.

Но лицето в огледалото бе парализирано и неспособно да предприеме нищо.

После сметнах, че сигурно трябва да пролея малко кръв за опит, затова седнах на ръба на ваната и прехвърлих левия си глезен над дясното коляно. Вдигнах бръснача в дясната си ръка и го пуснах да падне сам върху прасеца ми като гилотина.

Не усетих нищо. После изпитах някаква дълбока, кратка тръпка и яркочервена жичка се надигна в отворчето на раната. Кръвта се събираше бавно, набъбваше като плод, сетне се изтърколи надолу по глезена ми и закапа в една от черните ми лачени обувки.

Реших да вляза в банята, но осъзнах, че е вече късно, бях изгубила в размотаване голяма част от сутринта, а майка ми скоро щеше да се върне и да ме завари, преди да съм издъхнала.

Затова лепнах лейкопласта върху порязаното, прибрах си ножчетата и хванах автобуса в единайсет и трийсет за Бостън.

 

 

— Жалко, маце, но за Затвора на Еленовия остров няма метро, той е на ничия земя.

— Не, не е на остров; бил е някога, но запълниха водата с пръст и сега е свързан със сушата.

— Няма метро.

— Трябва да отида там.

— Хей — дебелият от будката за билети погледна през решетката, — недей да плачеш. Какъв близък имаш там, пиленце, роднина ли?

Хората наоколо се бутаха и блъскаха в осветения мрак, забързани към влаковете, които с грохот пристигаха или потегляха за тесните като черва тунели под Сколи Скуеър. Усещах как сълзите се готвят да бликнат от присвитите ми очи.

— Там е баща ми.

Дебелият погледна към разписанието на стената в будката.

— Слушай сега — обясни той, — взимаш влака ей на оня коловоз и слизаш на Ориент Хайтс, а след това се качваш на автобус с табелка „Стрелката“. — И ми се усмихна. — Той ще те стовари право пред вратите на затвора.

— Ей, ти! — Млад човек със синя униформа ми махна от барачката.

Аз също му махнах и продължих да вървя.

— Ей, ти!

Спрях и се упътих бавно към барачката, която стърчеше като кръгла стаичка върху пустинята от пясъци.

— Хей, по-нататък не можеш да вървиш. Това е владение на затвора, достъпът е забранен.

— Мислех, че човек може да се движи навсякъде по брега — отвърнах аз. — Стига да не отива отвъд ивицата на прилива.

Човекът се позамисли.

— Но не по тоя бряг — отвърна той след малко.

Имаше приятно, ведро лице.

— Много ви е хубаво тук. Като в мъничка къщурка.

Той извърна глава и огледа стаичката с плетената черга и басмени перденца. Усмихна се.

— Имаме си даже кафениче.

— Аз някога живеех по тия места.

— Да не ме будалкаш? Аз самият съм роден и израснал в тоя град.

Погледът ми се плъзна отвъд пясъците към паркинга и решетките на вратата и покрай решетките на вратата към тесния път, ограден от океана, път, който водеше към някогашния остров.

Червените тухлени постройки на затвора ми се сториха дружелюбни, като сгради на крайморски колеж. Вляво, върху издута като гърбица морава, забелязах дребнички бели точици и мъничко по-големи розови точици, които се движеха насам-натам. Попитах пазача какво е това и той отговори:

— А, това са прасенцата и пиленцата.

Мислех си, че ако бях проявила разум да продължа да живея в тоя стар град, може би щях да срещна в училище тоя пазач на затвора, да се омъжа за него и да си народя куп малки дечица. Хубаво щеше да бъде — да живеем край брега с много дечурлига, прасенца и пиленца, деца, облечени с дрехи за пране, както се изразяваше баба ми, а аз, с дебели ръце, щях да седя в някоя кухня с ярък линолеум и да се наливам с кафета.

— Как може да се влезе в тоя затвор?

— Само с пропуск.

— Не, как вкарват човек вътре?

— Ох — пазачът се разсмя, — като откраднеш кола или обереш някой магазин.

— А вътре лежат ли убийци?

— Не. Убийците лежат по големите затвори.

— И какви още хора има тук?

— Ами в първия ден от зимата прибираме старите скитници около Бостън. Хвърлят някоя тухла в някой прозорец и ги прибираме да прекарат зимата на топло, вътре има телевизори, храна и в края на всяка седмица играят баскетбол.

— Това е хубаво.

— Хубаво е, ако ти харесва — отвърна пазачът.

Сбогувах се и понечих да си тръгна, като само веднъж се извърнах и погледнах през рамо. Пазачът все още стоеше на вратата на своята наблюдателница и когато се обърнах, той ми махна с ръка за сбогом.

 

 

Дънерът, на който седях, тежеше като олово и смърдеше на катран. Пясъчният насип се виеше към морето около високия хълм, където стърчеше сивият цилиндър на водната кула. При големи приливи насипът напълно изчезваше под водата.

Добре си спомнях този насип. В извивките си от вътрешната страна той даваше подслон на такива раковини, каквито не можеха да се намерят по цялото крайбрежие.

Раковините бяха плътни, гладки, дебели колкото палец и обикновено бели, макар понякога да се срещаха розово или прасковеножълти. Приличаха всъщност на най-обикновени черупки.

— Мамо, онова момиче още седи там.

Погледнах небрежно и видях малко червенокосо дете; теглеше го настрана от брега кльощава жена с остър, птичи поглед, червени шорти и престилка на бели и червени точки.

Не очаквах, че брегът ще бъде обсаден от летовници. За десетте години на моето отсъствие върху равните пясъци на „Стрелката“ като реколта безвкусни гъби бяха изникнали небесносини, розови и бледозелени барачки, а сребристите аероплани и продълговатите като пури дирижабли бяха отстъпили място на реактивни самолети, които разтърсваха покривите със своите гръмотевични полети над залива.

Бях единственото момиче на плажа с пола и високи токчета и изведнъж реших, че не трябва да се предавам. Бях си свалила лачените обувки, защото мъчително затъваха в пясъка. Доставяше ми наслада да си мисля, че след като умра, те ще останат тук, окачени на сребристия дънер, с носове, обърнати към морето като някакъв своеобразен компас на душата.

Опипах кутийката с ножчетата в джоба си.

И тогава се сетих, че съм адски глупава. Ножчетата бяха у мен, но нямах топла вана.

Намислих да си взема стая под наем. Сигурно има някъде пансиони из тия летни курорти. Но не носех багаж. Ще събудя подозрения. Освен това в пансионите разни хора непрекъснато искат да ползват банята. Едва ще имам време да го сторя и да стъпя във ваната, когато някой ще почне да хлопа на вратата.

Чайките крачеха вдървено на своите кокили по самия ръб на пясъчната ивица и мяукаха като котета. После запляскваха с криле и една по една се извисяваха в своите пепелявосиви одежди, кръжаха над главата ми и плачеха.

 

 

— Чуйте, леличко, по-добре се дръпнете от тук, приливът наближава.

Момченцето клекна на няколко крачки от мен. Вдигна заоблен, виолетов камък и го метна във водата. Морето го погълна със звучен плясък. После взе да рови наоколо си и чувах как сухите камъчета звънтят едно в друго като монети.

Намери някакво плоско камъче, плъзна го по неподвижната зелена повърхност и то подскокна цели седем пъти, преди да се изгуби от погледа.

— Защо не си вървиш вкъщи? — попитах го.

Момченцето запрати друго, по-тежко камъче. То потъна след втория подскок.

— Не искам.

— Майка ти ще те търси.

— Няма. — Стори ми се, че долових в гласчето му тревога.

— Ако си отидеш вкъщи, ще ти дам бонбончета.

Момченцето се примъкна по-близо.

— Какви бонбончета?

Знаех и без да поглеждам в чантичката си, че вътре има само черупки от фъстъци.

— Ще ти дам парички да си купиш бонбони.

— Артър!

Наистина някаква жена идеше откъм пясъчната дига, хлъзгаше се и явно проклинаше нещо, защото устните й мърдаха безшумно между звънките и властни викове:

— Ар-тър!

Тя заслони с ръка очите си, сякаш това би й помогнало да ни съзре в сгъстяващата се крайморска здрачина.

Забелязах, че любопитството у момченцето взе да охладнява, колкото по-осезателно се чувстваше присъствието на майка му. Започна да се преструва, че не ме познава. Изрита няколко камъчета, сякаш търсеше нещо, и се разкара.

Аз потреперих.

Камъните лежаха бодливи и студени под босите ми крака. Сетих се с умиление за черните си обувки на плажа. Една вълна се отдръпна като човешка ръка, после се протегна отново и докосна стъпалото ми.

Водната стихия сякаш се надигаше от самите недра на океана, където слепи бели риби идеха от големия полярен студ, водени от собствената си светлина. Виждах зъби от акула и кости от кит, безредно разпилени по дъното като надгробни плочи.

Чаках, сякаш морето щеше да реши вместо мен.

Втора вълна връхлетя върху краката ми, лизна ме с бяла пяна и студът се вкопчи в глезените ми с нетърпима болка.

Тръпки ме полазиха от ужас пред такава смърт.

Вдигнах чантичката си и закрачих обратно по студените камъни към мястото, където обувките ми бдяха на своя пост във виолетовия здрач.