Брандън Сандърсън
Зарево (8)

7.

Да замина. От Нюкаго.

Никога не бих… Искам да кажа…

Да замина.

Току-що бях казал, че намерението ми е да тръгна. Беше в миг на разпаленост. Когато Тиа и Проф излязоха от стаята, аз останах на прага и осъзнах какво съм направил току-що.

Никога не бях напускал града. Никога не бях и помислял да напусна града. В града имаше Епични, ала вън беше хаос.

Познавах единствено Нюкаго. А сега щях да замина. За да намеря Меган, помислих си аз, сподавих тревогата и последвах Тиа и Проф в основното помещение. Ще бъде само за кратко.

Тиа отиде при бюрото си и почна да събира бележките — очевидно щом Проф щеше да ходи във Вавилар, тръгваше и тя. Проф взе да дава нареждания на Коуди и Ейбрахам. Искаше те да останат в Нюкаго и да наглеждат града.

— Аха — казах аз. — Да си събера нещата. Да замина от Нюкаго. Разбира се. Точно такива бяха намеренията ми. Звучи забавно.

Никой не ми обърна внимание. Затова, пламнал, отидох да си събера багажа. Нямах много. Тетрадките ми, които Тиа беше копирала за разкош. Два ката дрехи. Якето ми. Пушката ми… Пушката ми. Оставих раницата на пода и измъкнах счупената пушка. После отидох при Ейбрахам и му я подадох, все едно нося ранено дете на лекаря.

Той я провери и вдигна поглед към мен.

— Ще ти донеса една от моите резервни.

— Ама…

Ейбрахам положи ръка на рамото ми.

— Старо оръжие е и ти служеше добре. Но не мислиш ли, че би трябвало да го подновиш, Дейвид?

Сведох очи към счупената пушка. P31 беше страхотно оръжие, на основата на старата M14, една от най-добрите пушки въобще. Това бяха солидни оръжия, измислени преди нещата да станат модерни, готини и стерилни. Когато бях момче, правехме P31 в оръжейната фабрика на Стоманеното сърце; пушките бяха здрави и надеждни. Но Стоманеното сърце не въоръжаваше своите войници с тях; P31 се правеше, за да се продава на други. Стоманеното сърце не искаше да снабдява потенциалните си врагове с модерно оръжие.

— Аха — отговорих аз. — Добре.

Оставих пушката. Така де, не е като да бях привързан към нея. Тя беше просто инструмент. Наистина.

Ейбрахам съчувствено стисна рамото ми, сетне ме отведе в оръжейницата, където почна да тършува из сандъците.

— Ще искаш нещо със среден обсег. 5,56 става ли?

— Май да.

— AR-15?

— Ъх. AR-15? Не ми се ще пушката ми да се троши през седмица. — Пък и напоследък всичко живо имаше версия на M16 или M4.

— G7.

— Не е достатъчно точна.

— FAL?

— 7,62? Може — отвърнах аз. — Обаче не мога да понасям спусъка им.

— Придирчив си като жена по отношение на обувките — промърмори Ейбрахам.

— Ей — възразих аз. — Обиждаш.

Познавах сума ти жени, които бяха по-придирчиви към оръжията, отколкото към обувките си.

Ейбрахам порови в един сандък и извади пушка.

— Ето. Какво ще кажеш за тази?

— Готшалк? — скептично попитах аз.

— Точно така. Много е модерна.

— Немска е.

— Немците правят много добри оръжия — каза Ейбрахам. — Тази разполага с всичко, което ти трябва. Настройка за автоматична, залпова и полуавтоматична стрелба, дистанционно, електронно-компресиран сгъваем прицел, огромни пълнители. Може да изстрелва трасиращи и модерни куршуми. Много точна, с добър прицел, солиден спусък, нито твърде мек, нито прекалено твърд.

Взех пушката неохотно. Беше просто твърде… черна. Харесвах оръжия с малко дърво по тях, такива, които изглеждаха естествено. Все едно можеш да ходиш на лов с тях, а не само да убиваш хора. Тази пушка беше само от пластмаса и черен метал. Беше като оръжията на онези от Правоприлагането.

Ейбрахам ме плесна по рамото, все едно решението беше взето, и отиде да приказва с Проф. Вдигнах пушката за приклада. Всичко казано от Ейбрахам беше вярно. Знаех си пушките, а Готшалк беше отлично оръжие.

— Ти — рекох й аз — си на изпитателен срок. Гледай да ме впечатлиш.

Няма що. Вече говорех на пушките. Въздъхнах и я преметнах през рамо. Излязох от оръжейницата и огледах малката раница с притежанията си. Не беше отнело много време да събера целия си живот.

— Отрядът на Девин от Сейнт Луис вече е на път — обясняваше Проф на Ейбрахам и Коуди. — Ще ви помагат да удържите Нюкаго. Не допускайте никой да разбере, че ме няма, и не влизайте в бой с Епични, докато не пристигне новият отряд. Дръжте връзка с Тиа и я осведомявайте за всичко, което става тук.

Ейбрахам и Коуди кимнаха. Бяха свикнали отрядите да се делят и да пътуват. Все още не знаех колко общо са Възмездителите. Членовете на отряда понякога говореха така, все едно това е единственият екип, но знаех, че това се прави за заблуда, ако някой шпионира групата.

С Ейбрахам си стиснахме ръцете, после той измъкна нещо от джоба си и го вдигна. Малка сребърна верижка с висулка във формата на стилизирано S. Това беше знакът на Верните — религията, към която принадлежеше Ейбрахам.

— Ейбрахам… — подзех аз.

— Знам, че не вярваш. Ала тъкмо сега ти изживяваш пророчеството, Дейвид. Става както баща ти е казвал. Героите ще дойдат. В известен смисъл те вече са дошли.

Погледнах настрани. Проф остави една издължена торба, която Коуди да носи. Свих юмрук около верижката на Ейбрахам и кимнах. Той и подобните нему вярваха, че злите Епични са изпитание от Бога и ако човешкият род устои, ще дойдат добри Епични. Наивно беше. Да, вече се замислях как добрите Епични като Проф могат да ни помогнат, обаче всичките религиозни дрънканици не ми минаваха. Все пак, Ейбрахам ми беше приятел и дарът му беше от сърце.

— Благодаря.

— Дръж се — отговори той. — Това е истинското изпитание за човека. Кой ще устои, когато останалите се примирят.

Ейбрахам взе багажа на Тиа. И на нея, и на Проф подготовката не отне много повече време, отколкото на мен. Когато е Възмездител, човек се научава да не носи много неща. Откакто бях с Възмездителите, сменихме скривалищата четири пъти.

Преди да тръгнем, надзърнах в стаята на Едмънд, за да се сбогувам. Той седеше и четеше на светлината на лампата. Стара научнофантастична книга с пожълтели страници. Едмънд беше най-странният Епичен, който можех да си представя. Говореше меко, беше слаб и стар… Изправи се с искрена усмивка на устните.

— Да? — попита той.

— Заминавам за известно време — отвърнах аз.

— О! — Не ни беше слушал. Едмънд прекарваше повечето дни в тази стаичка и четеше. Явно приемаше подчиненото си положение за даденост, но и май се радваше на живота такъв, какъвто е. Той беше даряващ, също като Проф. Едмънд даряваше силите си на мъжете и жените от Правоприлагането, а те зареждаха захранващите клетки на града.

— Едмънд? — подзех аз, щом си стиснахме ръцете. — Знаеш ли каква е твоята слабост?

Той вдигна рамене.

— По-рано ви казах, че май нямам.

И ние подозирахме, че лъже. Проф не настояваше по въпроса; Едмънд се съгласяваше с нас за всичко друго.

— Едмънд, може да е важно — тихо казах аз. — За спирането на Епичните. На всички Епични.

Епичните, с които хората действително бяха разговаряли, особено за силите им, бяха толкова малко.

— Съжалявам — отговори Едмънд. — По някое време мислех, че я знам. Но се оказа, че греша. Сега съм не по-малко озадачен от всички останали.

— Е, каква си мислеше, че е твоята слабост?

— Да съм близо до куче — каза той. — Но всъщност не ми действа така, както си мислех.

Умислено си отбелязах на ум да го кажа на Проф. Беше повече, отколкото бяхме получили от него преди.

— Все пак ти благодаря — рекох аз. — И ти благодаря за онова, което правиш за Нюкаго.

Едмънд се върна при стола си и взе книгата.

— Винаги ще ме контролира някой друг Епичен, бил той Стоманеното сърце или Ослепителния. Всъщност няма значение. Без друго нямам нищо против да съм натоварен с това. — Едмънд седна и продължи да чете.

Въздъхнах и се върнах в основното помещение. Там Проф метна една торба през рамо, а аз го последвах навън. Бях последният, който влезе в катакомбите под Нюкаго. Бъбрехме през близо половината час, който ни трябваше да стигнем до един от скритите гаражи, разположен край пътя от подземните улици за града. В гаража Ейбрахам и Коуди натовариха багажа ни в един джип. Бях се надявал да вземем някой от коптерите, но излезе, че това ще е твърде показно.

— Внимавай за пуки, докато пътувате, момко — рече Коуди и разтърси ръката ми. — Може да се преструват на какво ли не там навън.

— Пак ти казвам — обади се Тиа, докато се настаняваше пред мен, — пуките са от ирландската митология, глупчо.

Коуди само ми смигна и ми подхвърли бейзболното си кепе с камуфлажна шарка.

— Всичко ще е наред с вас. — Той ни поздрави с вдигнати палци и двамата с Ейбрахам се оттеглиха в подземните улици.

Значи това беше — не след дълго се озовах седнал в задната част на джипа, вятърът рошеше косата ми, държах в ръце нова пушка и гледах как домът на целия ми деветнадесетгодишен живот се отдалечава назад. Рядко бях виждал тъмния му силует. Дори преди изгрева на Злочестие почти винаги се бях намирал между сградите или под тях.

Кой бях аз вън от Нюкаго? Приличаше на празнотата, която понякога нощем изпитвах, докато се питах какво се предполага да правя с живота си, щом него го няма. Сега, когато бях победил и баща ми беше отмъстен.

Отговорът започваше да се намества върху ми като динозавър в гнездото си. Животът ми вече не беше свързан с един град или с един Епичен. Вече беше свързан с война. С намирането на начин за спиране на Епичните.

Завинаги.