Брандън Сандърсън
Зарево (7)

6.

Все още поддържахме тайна база, скрита в дълбините на Нюкаго. Макар да посещавах всекидневно един апартамент горе, за да взимам душ, спях тук долу, като останалите. Проф не искаше хората да знаят къде да ни намерят. Понеже последните Епични, които дойдоха, определено опитаха да ни убият, това решение ми се струваше добро.

Двамата с Ейбрахам крачехме през дългия скрит пасаж, изсечен право в металната земя. Стените на тунела притежаваха характерната гладкост, придадена от тензорите. Когато някой от нас владееше разрушителните сили на Проф, можеше да превръща плътен метал, скала или дърво в прах. Това придаваше на тунела усещане за нещо изваяно, като че стоманата беше глина, която бяхме издълбали с ръцете си.

Коуди пазеше входа на скривалището. Винаги поставяхме страж след операция. Проф непрестанно очакваше някой от Епичните, които се появяваха, да е двойник — някой, когото да убием, докато по-могъщ Епичен наблюдава и опитва да открие как да ни последва. Беше напълно възможно.

Какво ще правим, ако група Епични реши да превземе града?, мислех си с трепет, когато двамата с Ейбрахам влязохме в скривалището.

Осветено от жълти крушки, завити направо в стените, скривалището представляваше среден по размери комплекс стоманени помещения. Тиа седеше зад бюро в далечния край; червенокоса и на средна възраст, тя носеше очила, бяла блуза и джинси. Писалището, което тя разположи преди няколко седмици, беше пищно, дървено. Това ми се бе сторило странен знак, символ на постоянство.

Ейбрахам отиде при нея и пусна цветчетата на бюрото. Тиа вдигна вежди при вида им.

— Къде? — попита тя.

— В джоба на Електричната — отговорих.

Тиа събра венчелистчетата.

— Това е третият поред Епичен, който е дошъл тук и е опитал да ни унищожи — казах аз. — И всеки има някаква връзка с Възродения Вавилон. Тиа, какво става?

— Не съм сигурна.

— Проф като че ли знае — рекох. — Това ми каза по-рано, но не ми обясни.

— Тогава нека ти каже, щом е готов — отговори Тиа. — Засега, тук на бюрото има една папка за теб. Онова, за което попита.

Опитваше да ме разсее. Пуснах раницата си — отгоре стърчаха парчетата от пушката ми — и скръстих ръце, обаче установих, че поглеждам към масата, където лежеше папка, надписана с моето име отгоре.

Тиа се изниза, влезе в стаята на Проф и остави двама ни с Ейбрахам сами в главното помещение. Ейбрахам седна до работния тезгях и с тупване остави оръжието си отгоре. В задната част на оръжието граватониците светеха в зелено, ала явно единият се беше напукал. Ейбрахам откачи разни инструменти от стената и се залови да разглобява оръжието си.

— Какво не ни казват? — попитах аз и взех папката от бюрото на Тиа.

— Много неща — отвърна Ейбрахам. Заради лекия френски акцент звучеше дълбокомислено. — Така е правилно. Ако някой от нас бъде заловен, не може да разкрие какво знаем.

Изсумтях и се облегнах на стоманената стена до Ейбрахам.

— Вавилар… Възродения Вавилон. Бил ли си там?

— Не.

— Дори и преди? — попитах аз, докато прелиствах страниците, оставени ми от Тиа. — Когато се наричаше Манхатън?

— Никога не съм го посещавал — отвърна Ейбрахам. — Съжалявам.

Хвърлих поглед към бюрото на Тиа. Купчина от папките там ми се видя позната. Старите ми досиета за Епичните, онези, които бях направил за всеки известен ми Епичен. Приведох се и отворих една.

Регалия, гласеше заглавието на първото досие. Бивша Абигейл Рийд. Епичната, която сега управляваше Вавилар. Измъкнах снимка на възрастна, достолепна на вид афроамериканка. Изглеждаше позната. Не беше ли съдийка някога, много отдавна? Да… И после участваше в собствено реалити шоу по телевизията. Съдия Регалия. Разлистих и опресних паметта си.

— Дейвид… — предупреди ме Ейбрахам, когато отгърнах страница.

— Това са моите бележки — казах.

— На бюрото на Тиа. — Той продължи да работи по оръжието си, без да ме поглежда.

С въздишка затворих папката. Вместо нея почнах да чета досието, което Тиа беше оставила за мен. Вътре имаше само една страница; беше адресирана до Тиа от един от контактите й, лорист — възмездителска дума за човек, който изучава Епичните.

Често е трудно да задълбаем в това какви са били Епичните преди превръщането си, особено ранните — пишеше в досието. — Стоманеното сърце е отличен пример за това. Не само загубихме много от записаното по-рано в интернет, но и той активно работи да смаже всеки, който го познаваше отпреди Злочестие. Вече знаем неговата слабост — благодарение на вашия млад приятел — и можем да заключим, че той искаше да премахне всеки, който го е познавал по-рано, да не би някой да не се бои от него.

Все пак съумях да възстановя малко сведения.

С истинско име Пол Джаксън, Стоманеното сърце бил атлет, звезда в местната гимназия. Освен това имал репутацията на бияч, дотолкова, че въпреки спортните му успехи, не му били предложени никакви значителни стипендии. Имало инциденти. Не мога да намеря подробности, но ми се струва, че може би е оставил някои от съотборниците си със счупени кости.

След гимназията получил работа като нощен пазач във фабрика. Дните си прекарвал в писане в разни форуми за теории на конспирацията и размишлявал върху приближаващия крах на страната. Не мисля, че това е било някакво предварително познание — той е бил само един от голяма група ексцентрици, недоволни от начина, по който се управляваха Съединените щати. Често казвал, че не вярва, че обикновените хора са способни да гласуват в свой интерес.

Това е. Ще призная обаче, че съм любопитен защо искаш да знаеш миналото на мъртъв Епичен. Какво проучваш, Тиа?

Отдолу с почерка на Тиа бяха надраскани думите: Да, Дейвид, аз също съм любопитна за какво ровиш. Ела да си поговорим.

Оставих листа и отидох до стаята на Проф. В скривалището не използвахме врати, само завеси от плат. Можех да чуя гласовете вътре.

— Дейвид… — обади се Ейбрахам.

— В тези бележки тя пише да ида да си поприказваме.

— Съмнявам се да е имала предвид веднага.

Поколебах се пред вратата.

— … тези цветя са явен знак, че Абигейл е намесена — говореше тихо Тиа в стаята. Едва смогвах да я чуя.

— Възможно е — отговори Проф. — Но самите цветчета са твърде очевидни. Това ме кара да се чудя дали някой съперник от Епичните не се опитва да насочи вниманието ни към нея, или…

— Или какво?

— Или тя самата опитва да ни примами да идем. Не мога да не го приема като хвърлена ръкавица, Тиа. Абигейл иска да ида и да се изправя лице в лице с нея. И ще продължи да праща хора, които да опитват да убият моя отряд, докато не ида. Това е единствената причина тя да наеме точно Зарево, която мога да измисля.

Зарево.

Меган.

Влязох в стаята, без да обръщам внимание на примирената въздишка на Ейбрахам.

— Меган? — настоях аз. — Какво за Меган?

Тиа и Проф стояха лице в лице. И двамата се обърнаха към мен, все едно бях сопол, изкихан на предното стъкло на колата. Вирнах брадичка и ги изгледах. Бях пълноправен член на този отбор; бих могъл да съм част от…

Искри. Тези двамата наистина умееха да гледат. Открих, че се потя.

— Меган — повторих аз. — Вие, ъъ, сте я намерили?

— Убила е един член на Възмездителите във Вавилар — отговори Проф.

Думите му ми подействаха като юмрук в стомаха.

— Не е била тя — реших аз. — Каквото и да смятате, че се е случило, не разполагате с всички факти. Меган не е такава.

— Името й е Зарево. Онази, която наричаш Меган, беше просто лъжа, създадена за наша заблуда.

— Не — възразих аз. — Това беше истинската. Видях го в нея; познавам я. Проф, тя…

— Дейвид — сопна се нервно Проф. — Тя е една от тях.

— И ти си такъв! — креснах му аз. — Мислиш, че можем да продължаваме като досега? А какво става, ако някой Епичен като Трошача на гърбове или Разрушението дойде? Някой, който може просто да изпари целия град, за да се добере до нас?

— Затова никога не стигахме толкова далеч! — извика ми Проф в отговор. — Затова държахме Възмездителите в тайна, бяхме тихи и никога не нападахме твърде могъщи Епични! Ако този град бъде разрушен, това ще е по твоя вина, Дейвид Чарлстън. Смъртта на десетки хиляди ще е на твоята глава!

Отстъпих потресен и внезапно осъзнах какво правя. Настина ли спорех с Джон Федрус, предводителя на Възмездителите? С Висш Епичен? Въздухът сякаш се деформираше около него, когато крещеше по мен.

— Джон — обади се Тиа, скръстила ръце. — Това беше несправедливо. Ти се съгласи да нападнем Стоманеното сърце. В случая всички имаме вина.

Проф я погледна и част от гнева изчезна от очите му. Той изръмжа.

— Трябва ни изход от това нещо, Тиа. Ако ще водим тази война, ще имаме нужда от оръжия срещу тях.

— Други Епични — продумах аз, когато отново бях в състояние да говоря.

Проф ме изгледа.

— Може и да е прав — рече Тиа.

Проф отмести гневния си поглед към нея.

— Каквото сме постигнали — продължи тя, — постигнали сме го заради твоите сили. Да, Дейвид свали Стоманеното сърце, обаче никога не би оцелял достатъчно дълго без твоята защита. Може би е време да започнем да си задаваме нови въпроси.

— През всички тези месеци заедно — казах аз — Меган никога не се обърна срещу нас. Видях я да използва силите си и, да, след това стана малко кисела, но си остана добра, Проф. А в битката със Стоманеното сърце тя дойде на себе си, щом ме видя.

Проф поклати глава.

— Тя не използва силите си срещу нас, защото шпионираше за Стоманеното сърце и не искаше да се разкрива — рече той. — Ще призная, че това може и да я е направило по-разумна, по-близка до самата себе си, докато беше с нас. Но тя вече няма причина да избягва използването на силите си; силите вече са я погълнали, Дейвид.

— Но…

— Дейвид — настоя Проф, — тя уби Възмездител.

— Има ли свидетели?

Проф се поколеба.

— Още не разполагам с пълни подробности. Знам, че има поне запис, който е направен, докато тя се е била с един от нашите хора. А после той е намерен мъртъв.

— Не е била тя — казах аз, а после бързо взех решение. — Ще ида във Вавилар и ще я намеря.

— Като едното нищо ще го направиш — отговори Проф.

— Какво друго да правим? — попитах аз и се обърнах да си вървя. — Това е единственият ни план.

— Това не е план — отговори Проф. — Това са хормони.

Спрях на прага, изчервих се и погледнах назад.

Проф ровичкаше цветчетата, които Тиа беше изсипала върху шкафа. Проф я погледна. Тиа още стоеше със скръстени ръце. Тя сви рамене.

— Аз ще отида във Възродения Вавилон — рече Проф най-сетне. — Там имам работа с един стар приятел. Ти можеш да ме придружиш, Дейвид. Но не защото искам да привлечеш Меган на наша страна.

— Защо тогава? — поисках да узная аз.

— Защото си една от най-способните примамки, с които разполагам, и ще ми трябваш. Най-доброто, което можем да сторим за Нюкаго точно сега, е да попречим на Епичните да се фокусират върху него. Ние свалихме един император и така заявихме, че е дошъл краят на Епичните тирани и нито един Епичен, колкото и да е могъщ, не е в безопасност от нас. Трябва да спазим това обещание. Трябва да ги уплашим, Дейвид. Трябва да ги изправим не пред един свободен град, а пред цял въстанал континент.

— Затова сваляме тираните в други градове — отговорих аз и кимнах. — И започваме с тази Регалия.

— Стига да можем — рече Проф. — Стоманеното сърце навярно бе най-могъщият жив Епичен, но те уверявам, че Регалия е най-лукавата. И това я прави точно толкова опасна, ако не и повече.

— Тя праща тук Епични — изтъкнах аз, — за да опитат да убият Възмездителите. Тя се бои от теб.

— Възможно е — каза Проф. — Както и да е, с пращането на Митоза и другите тук, Регалия обяви война. Заради това ти и аз ще я убием, тъкмо както убихме Стоманеното сърце. Тъкмо както ти днес уби Електричната. И както ще направим с всеки Епичен, който се изправи срещу нас.

Той ме погледна в очите.

— Меган не е като другите — рекох. — Ще видиш.

— Може би — отговори той. — Но ако съм прав, синко, искам да си там, за да натиснеш спусъка. Защото наложи ли се някой да я убие, трябва да е приятел.

— Милост — казах аз и устата ми пресъхна.

Той кимна.

— Събери си багажа. Тръгваме по-късно тази вечер.