Брандън Сандърсън
Зарево (52)

51.

— Зора? — започнах аз и разтърсих задрямалата фигура в другия креват.

Той не помръдна. Кома. Точно.

— От още малко помощ не бих се отказал — заговорих го аз, но — разбира се — не получих отговор.

Искри! Проф идваше. Изхвърчах като луд от стаята покрай лекарката, която безмълвно стана от стола си до вратата и се втурна навътре, вероятно за да си събере нещата и да се измъкне бързо.

Умно.

Проф… уби Вал и Ексел без да се замисля. Същото щеше да направи и с мен. Забързах се през сградата и търсех изхода към улицата. Какъв беше ниският, тътнещ звук, който дочух в далечината?

Ще напусна сградата и ще намеря скривалище. Но… можех ли наистина да се скрия от Джонатан Федрус? Нямах нито ресурси, нито връзки. Ако се скриех, той щеше да ме намери. Избягах ли, щях да прекарам остатъка от живота си — вероятно кратък живот — в бягство.

Щом дойде тук, можеше съвсем спокойно да убие Зора и по този начин да унищожи Вавилар. Вече няма да има храна. Нито светлина. Спрях се задъхан във всекидневната. Бягството не решаваше нищо.

Най-накрая трябваше да се изправя срещу Проф.

Щях да го направя сега.

И тъй, въпреки опяванията на всички инстинкти да се крия, аз се обърнах и взех да търся път към покрива. Мястото представляваше крайградски дом, удивително добре поддържан. Какво е станало със семейството на Зора? Бяха ли някъде навън, разтревожени за спящия си син?

Най-накрая намерих стълбите и се изкачих до третия етаж. Оттам през някакъв прозорец се озовах на покрива.

За разлика от повечето къщи във Вавилар, тази беше с остър покрив и аз внимателно се изкатерих до върха. Слънцето, все още неизгряло, бе докарало червенина на хоризонта. На тази светлина видях източника на дочутия по-рано тътен — водата се оттегляше от Вавилар.

Отстъпваше като внезапен прилив и оголи покритите с ракообразни небостъргачи. Искри. Основите трябва да са невероятно отслабени заради твърде дългото стоене под водата. Водата можеше да разруши града и да убие всички, за чието спасение се бе пожертвал Проф. Моето небрежно замахване с меча можеше да струва хиляди животи.

Е, засега никакви сгради не рухваха, а и аз не можех да направя нищо за тях, ако това станеше.

Тъй че приседнах.

Присядането в последния тъмен момент на нощта ми даде известен поглед върху нещата. Замислих се за своята роля във всичко и дали не съм подтиквал твърде много Проф да стане герой. Каква част от това беше моя грешка? Имаше ли значение?

Регалия вероятно би успяла с всичко, ако не бях досаждал на Проф. Най-притеснителното в цялата работа бе, че го е постигнала, играейки върху вродената почтеност на Проф. Сигурен бях в едно нещо. Каквото и да е станало с Проф, то не беше негова вина. По същия начин не би имал вина човек, дрогиран до безпаметство като жестока шега, ако вземе хората около себе си за демони и започне да ги избива. Регалия беше убила Ексел и Вал, а не Проф. Разбира се, може би и тя не можеше да бъде обвинявана. И тя беше в хватката на силата.

Ако не тя, то кой тогава? Отвърнах поглед от хоризонта към сияещата червена точка. Висеше на небето срещуположно на слънцето.

— Ти стоиш зад това — прошепнах аз на Злочестие. — Кой си ти в действителност?

Злочестие не отговори, докато то — или той? — потъваше зад хоризонта. Обърнах се отново към Вавилар. В крайна сметка можеше и да не съм виновен за станалото с Проф, но това не значеше, че съм невинен. От идването си във Вавилар минавах от криза в криза и рядко следвах плана.

Безразсъден героизъм. Проф имаше право.

Какво правя сега?, попитах се аз. Проф, истинският Проф би настоял да изляза с план.

Нищо не ме осени. Разбира се, не сега беше времето за планиране. Времето за планиране бе преди всичко да тръгне наопаки, преди наставникът ти да бъде предаден и развален, преди любимото ти момиче да бъде застреляно. Преди приятелите ти да са умрели.

В далечината се появи нещо и се понесе над водите; аз поизправих гръб, за да виждам по-добре. Малък диск — схванах, че е силово поле — със застанала върху него фигура в черно. Ставаше по-голям с придвижването си по въздуха.

Значи Проф може да използва полетата, за да лети. Неговият набор от сили беше смайващ. Изправих се, запазих равновесие на върха на покрива и стиснах верижката от Ейбрахам; тя се поклащаше в юмрука ми.

Когато слънцето най-после се показа над хоризонта и ме окъпа в светлина, то блесна ярко. Въобразявах ли си, или светлината бе по-силна от нормалното?

Проф се приближи на летящия си диск; зад него се вееше лабораторната му престилка. Кацна от другата страна на островърхия покрив, срещу мен, и ме загледа с особен интерес. Отново бях поразен колко различен изглежда. Този човек беше студен. Същият, но с неправилните чувства.

— Не бива да правиш това, Проф — казах му аз. Той се усмихна и вдигна ръка. Светлината на слънцето заля нашия покрив.

— Вярвам в героите! — викнах аз и вдигнах медальона. — Вярвам, че ще дойдат, както вярваше баща ми. Няма да свърши така! Проф, вярвам. В теб.

Около мен се появи кълбо от силово поле, разби керемидите под краката ми и ме затвори отвсякъде. Точно като кълбото, убило Вал.

— Вярвам — прошепнах аз.

Проф затвори ръката си.

Сферата се сви… но внезапно, въпреки че бях в нея преди миг, вече не бях там. Можех да я видя пред себе си, свила се до големината на баскетболна топка.

Какво?

Проф се намръщи. Слънчевата светлина ставаше все по-ярка, по-ярка и…

И между мен и Проф избухна фигура от чисто бяла светлина. Тя блесна като слънцето — женска фигура, сияйна и мощна; златната й коса беше развяна назад и светеше като слънчевата корона.

Меган беше дошла.

Проф извика друго силово поле около мен. Фигурата от светлина протегна ръка към него и внезапно кълбото се оказа около самия Проф. Меган променяше реалността и превръщаше възможностите в действителност.

Този път Проф изглеждаше още по-изненадан. Той отпрати кълбото и призова друго около фигурата от светлина, но щом започна да се свива, то отново мигом се озова около него, затвори го и заплашваше да го смаже.

Той го премахна и аз видях в очите му нещо, което не бях виждал преди. Страх.

Всички те се страхуват, помислих си аз. Дълбоко в себе си. Нютън бягаше от мен. Стоманеното сърце убиваше всеки, който би могъл да знае нещо за него. Движи ги страхът.

Това не беше познатият ми Проф, а беше Висшият Епичен Федрус. Изправен срещу човек, който манипулира силите му по неразбираем за него начин, той се ужаси. Препъна се и отстъпи с ококорени очи.

За един кратък миг бяхме някъде другаде.

Аз и сияещата фигура. Една сграда по-нагоре, в стая с прозорец, от който можех да видя Проф на покрива. Самичък.

Ярката фигура до мен въздъхна, после блясъкът й изчезна и тя се превърна в Меган, съвършено гола. Падна, а аз успях да я хвана. От другата страна на прозореца, върху съседната сграда Проф изруга, скочи на диска си и изчезна. Искри. Как щях да се оправям с него?

Отговорът беше в ръцете ми. Погледнах Меган — съвършеното лице и красивите устни. Прав съм бил да вярвам в Епичните. Просто бях избрал не когото трябва.

Очите й се отвориха и тя ме видя.

— Не ми иде да те убия — прошепна тя.

— По-прекрасни думи не съм чувал — отвърнах аз.

Тя ме погледна, после простена и отново затвори очи.

— О, по дяволите. Тайната е в силата на любовта. Ще ми призлее.

— Всъщност смятам, че е нещо друго — възразих аз.

Тя ме погледна. Изведнъж схванах, че е много, много гола, а и аз бях почти съвсем гол. Меган проследи погледа ми и сви рамене. Изчервих се, оставих я и отидох да й намеря някакви дрехи. Както си стоях обаче, върху нея се появиха дрехи — стандартните джинси и риза, сенки на облекло от друго измерение. Стори ми се, че засега върши работа.

— Каква е тайната тогава? — попита тя, седна и прокара ръка през косата си. — При всяко предишно превъплъщаване съм била зла при първото си завръщане. Не можех да си спомням за себе си, бях буйна и разрушителна. Този път… нищо не изпитвам. Какво се е променило?

Погледнах я в очите.

— Сградата гореше ли вече, когато ти влезе в нея?

Меган присви устни.

— Да — призна тя. — Беше глупаво. Няма нужда да ми го казваш. Знам, че вероятно не си бил там — не и в действителност. Помислих си обаче — може би си там, а не можех да рискувам ти да…

И тя видимо потрепери.

— Колко се страхуваше от огъня?

— Повече, отколкото би могъл да си представиш — прошепна тя.

Аз се усмихнах.