Брандън Сандърсън
Зарево (5)

4.

Отключих вратата и се измъкнах от банята. От мен капеше фалшив плодов сок. В стаята стояха група войници с извадени оръжия. Свалиха ги, щом ме видяха. Посочих през рамо и Рой — капитан на отряда от Правоприлагането — прати двама офицери да проверят трупа.

Бях изцеден и разтреперан, та ми трябваха два опита, за да прибера пистолета на Меган в кобура. Когато на излизане няколко войници ми отдадоха чест, не казах нищо. Отнасяха се към мен със смесица от страхопочитание и уважение, а един прошепна „Убиецът на Стоманеното сърце“. За по-малко от година при Възмездителите бях убил почти дузина Епични.

Какво ли щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че дължа репутацията си главно на силите на друг Епичен? Силовото поле, което ме пазеше от нараняване, и изцелението, което почти ме върна от мъртвите… и двете бяха част от набора сили на Проф, неща, които той маскираше като технология. Той беше от онези Епични, които наричахме даряващи, способен бе да дава изключителните си таланти на други. По някаква причина така оставаше неразвален от тях — други можеха да използват силите му вместо него, ала ако ги ползваше сам, имаше опасност да се съсипе.

Едва шепа хора знаеха тайната на Проф. Сред тях не влизаха обикновените хора от Нюкаго. Голяма група от нюкагци се бяха насъбрали пред сградата. Също като войниците, и те ме гледаха с уважение и вълнение. За тях бях знаменитост.

Сведох глава и с неудобство си проправих път сред тях. Възмездителите поначало бяха сенчеста група и аз не се бях присъединил към тях заради славата. За нещастие, трябваше да ни виждат, за да могат гражданите да знаят, че някой се бори, и с надеждата те също да се борят. Трудно се спазваше тази граница; аз определено не исках да ме боготворят.

Зад зяпачите зърнах позната фигура. Тъмнокож и мускулест, Ейбрахам беше облечен в сиво-черна военна униформа — камуфлаж за града от стомана. Дрехите бяха опърпани и охлузени; знаех достатъчно да разбера, че даденото му от Проф защитно поле е било разтегнато до краен предел. Ейбрахам ме поздрави с вдигнати палци, после кимна по посока на някаква сграда наблизо.

Отправих се нататък, а зад мен Рой и отрядът му изнесоха тялото на мъртвата Епична, за да го покажат. Важно беше хората да виждат, че Епичните са смъртни, ала аз не се величаех в смъртта. Не и както бих го сторил навремето.

Накрая изглеждаше толкова ужасена, помислих си аз. Тя можеше да е Меган, или Проф, или Едмънд… просто един нормален човек, заловен насред всичко това. Принудена да върши ужасни неща от сили, за които не е молила.

Понеже знаех, че силите буквално развалят Епичните, гледната ми точка към всичко това се беше променила. Много.

Влязох в сградата и се качих по стъпалата. Накрая се озовах в една стая на втория етаж, осветена от самотна лампа в ъгъла. Както и очаквах, там открих Проф, който гледаше през прозореца със скръстени ръце. Носеше тънка черна лабораторна престилка, която падаше до прасците му, а в джоба му бяха пъхнати чифт очила. В другия край на тъмната стая чакаше Коуди, длъгнест силует с бархетна риза с отрязани ръкави и преметната през рамо снайперска пушка.

Проф, известен още като Джонатан Федрус, основател на Възмездителите. Ние се сражавахме с Епичните. Убивахме ги. И при все това ни оглавяваше един Епичен. Трудно ми беше да се примиря с тези неща, когато ги открих за пръв път. Отраснах практически обожавайки Възмездителите и презирайки Епичните. Да открия, че Проф е и двете… беше като да открия, че Дядо Коледа е таен нацист. Превъзмогнал го бях. Навремето идеята на татко, че ще дойдат добри Епични, ми се струваше смехотворна. Сега, след срещата ми не с един, а с трима добри Епични… е, светът беше различен. Или пък си беше същото място, а просто аз го виждах малко по-точно.

Застанах до Проф на прозореца. Проф беше висок, с прошарени коси и ъгловати черти. Изправен там със сключени зад гърба ръце, той изглеждаше толкова солиден. Беше нещо стабилно, непоклатимо като самите сгради. Когато отидох при него, той вдигна ръка, стисна ме за рамото и кимна. Кимна с уважение и одобрение.

— Добра работа — рече.

Аз се ухилих.

— Обаче изглеждаш адски — отбеляза Проф.

— Съмнявам се, че в ада има толкова много Куул-ейд — отвърнах аз.

Той изсумтя и пак загледа през прозореца. Насъбрали се бяха още хора и някои надаваха победни викове.

— Не си давах сметка — тихо каза Проф — колко бащинско ще стане отношението ми към тези хора. Да се задържа на едно място, да защитавам града. За мен беше много добре да си напомня защо правим това. Благодаря ти, че ни насърчи. Направил си нещо голямо тук.

— Но…? — попитах аз, разпознал уловката в тона му.

— Но сега трябва да изпълним онова, което обещахме на тези хора. Безопасност. Хубав живот. — Той се обърна към мен. — Първо Митоза, после Инстабам, сега Електричната. В техните атаки има някакъв модел и усещам, че някой опитва да привлече вниманието ми. Някой, който знае какъв съм и праща Епични, които се целят в моя отряд вместо в мен.

— Кой? — кой би могъл да знае какъв е Проф? Дори мнозинството Възмездители не знаеха. Само отрядът тук, в Нюкаго, беше посветен в неговата тайна.

— Имам някои подозрения — каза Проф. — Но сега не е времето да говорим за това.

Кимнах — знаех, че ако сега го притисна по този въпрос, няма да стигна по-далеч. Затова погледнах долу, към тълпата и мъртвата Епична.

— Електричната те хвана в капан, Проф. Как се случи?

Той поклати глава.

— Хвана ме с това нещо с електрическия балон. Ти знаеше ли, че може да го направи?

Поклатих глава. Не бях имал и представа.

Проф изръмжа.

— Наложи се да използвам силите си, за да се освободя.

— О… Хмм… Може би трябва да ги използваш. Може би можем да се упражняваме и да видим дали има начин да си Епичен, без да… разбираш, нали. Искам да кажа, можеш да даряваш сили, без да последва развала, така че е възможно да има някакъв секрет да ги ползваш сам. Меган…

— Меган не ти е приятелка, синко — прекъсна ме Проф тихо, ала твърдо. — Тя е една от тях. Винаги е била.

— Ама…

— Не. — Проф стисна рамото ми. — Трябва да го разбереш, Дейвид. Когато един Епичен остави силите му да го развалят, той избира да стане враг. Така трябва да го мислим. Всеки друг начин води до лудост.

— Но ти използва своите сили — казах аз, — за да ме спасиш. Да се бориш със Стоманеното сърце.

— И в двата случая това почти ме съсипа. Трябва да съм твърд със себе си, да съм по-внимателен. Не мога да допусна изключенията да станат реалност.

Преглътнах и кимнах.

— Знам, че при теб всичко това поначало е за отмъщение — продължи Проф. — Това е силен мотив и се радвам, че си го канализирал, синко. Ала аз не ги убивам за отмъщение, вече не. Това, което ние правим… за мен е като да убиеш бясно куче. Това е милост.

Призля ми от начина, по който го изрече. Не защото не му вярвах или не одобрявах казаното — искри — мотивите му навярно бяха по-алтруистични от моите. Просто знаех, че той мисли за Меган. Чувстваше се предаден от нея и, честно казано, сигурно имаше пълно основание да се чувства така.

Но Меган не беше предател. Не знаех каква е, обаче възнамерявах да открия.

Долу край тълпата спря една кола. Проф я погледна.

— Върви да се оправиш с тях — рече той. — Ще се срещнем в скривалището.

Обърнах се, когато от колата слезе кметицата с неколцина от членовете на градската управа.

Страхотно, помислих си.

Честно казано, бих предпочел да се изправя пред още един Епичен.