Брандън Сандърсън
Зарево (41)

40.

Прекарах следващия час или там някъде отпуснат на бюрото на Тиа в заседателната зала. Грамадният прозорец беше надвиснал над мен като съквартирант, който току-що ме е чул да отпечатвам опаковка карамели. Станах и закрачих, ала движението само ми напомни какво прави отрядът навън. Тичат, борят се за живота си. Опитват да спасят града.

А ето ме мен. Затворник.

Погледнах силовото поле на Проф. Не можех да не чувствам, че той определено иска да съм вън от тази операция, а това, че ме хванаха с Меган, е само оправдание, не причина.

Меган. Искри! Меган. Той нямаше наистина да я убие, нали? Мислите ми се връщаха към нея отново и отново, като пингвин, който отказва да бъде убеден, че гумените риби не са истински. Тя ми се беше доверила. Разкрила ми беше слабостта си. Сега Проф можеше да я убие заради това.

Не бях изяснил напълно чувствата си към нея.

Но бях сигурен, че не искам тя да пострада.

Отправих се обратно към бюрото и седнах. Мъчех се да не поглеждам властните тъмни води. Почнах да тършувам из чекмеджетата за нещо, което да ме разсее. Открих пистолет — едва деветмилиметров, но поне щях да съм въоръжен, ако някога успея да изляза от глупавата стая, и патрони. В друго чекмедже намерих таблет. Нямаше връзка с мрежата на Фабриката, но съдържаше копие на бележките на Тиа за местоположението на Регалия.

Картата ми разкри пътя, по който Възмездителите щяха да заложат днешната клопка. Щяха да последват Нютън в обиколките й, после да я нападнат на точно определено място в опит да накарат Регалия да се появи. Намерих малко кръстче на картата на сражението, придружено от смътно посочване на мястото на Проф в спешен случай. И сега си дадох сметка, че това е указание къде Проф ще чака, за да спре Разрушение при необходимост. Но какво предвиждаха да направят с Меган?

Мобилният ми е у Проф, замислих се аз. Дори няма да му се наложи да се потруди, за да й подготви клопка. Ще трябва само да й пише с молба за среща и да я нападне. А загинеше ли от огън, тя нямаше да се превъплъти.

С нарастваща тревога продължих да ровя в таблета, макар да не знаех какво търся. Може би Тиа беше записала нещо за план срещу Меган.

Ето. Файл „Зарево“. Отворих го.

Оказа се видео.

За секунди го познах. Мъж, запъхтян от усилие, се движеше през една от приличните на джунгла стаи във вавиларски небостъргач. Записът беше от негова гледна точка, вероятно заснет от слушалка, от онези, които Възмездителите често ползваха. Мъжът си проправяше път през лианите и край плодовете с дълбоко сияние отвътре. Погледна през рамо, покатери се по един паднал ствол и надзърна в съседна стая.

— Сам. — Това беше гласът на Вал. — Не се предполагаше да влизаш в бой.

— Да, да. Обаче го направих. И сега какво?

— Изнасяй се.

— Работя по въпроса.

Сам припряно мина през тази стая, движейки се покрай стената. Прекрачи една машина за кафе, от която никнеха филизи, избърза през кухненски бокс и най-сетне намери стена с прозорци. Погледна навън, където трябваше да пада от четири етажа, и обратно към джунглата.

— Тръгвай — каза Вал.

— Чух нещо.

— Тогава върви по-бързо!

Сам остана с ръка на прозоречния перваз. На светлината на плодовете видях ръкавиците му. Той носеше спирила.

— Само наблюдаваме, Вал — прошепна той. — Не затова се присъединих към Възмездителите.

— Сам…

— Добре — измърмори той. После изби с лакът малко от стъклото по рамката и се покатери. Насочи поточния лъч към водата, но се поколеба. В стаята нещо прошумоля. Сам се завъртя, камерата се разтърси и се чу приглушено дращене, когато някакъв ластар мина през слушалката му.

Меган стоеше зад него в сенките на надвисналите листа. Облечена беше в джинси и тясна тениска. Изглеждаше изненадана да го види. Не беше извадила оръжие.

Всичко застина.

Усетих, че се надигам от стола, а в устата ми се оформят думи. Исках да изкрещя на екрана, макар това да беше просто запис.

— Отивай си — казах аз. Умолявах.

— Сам, не — обади се Вал.

Сам се пресегна за пистолета в кобура.

Меган беше по-бърза.

Всичко свърши за по-малко от секунда. Чух изстрела и камерата отново се люшна. Когато спря, показа съседната стена. Чух трудното дишане на Сам, но той не помръдна. Над него надвисна сянка, чух шумолене и предположих, че Меган — винаги нащрек за оръжията — взема пистолета на Сам и проверява дали той не се преструва на ранен.

Вал шепнеше нещо отново и отново. Името на Сам.

Усетих, че се потя.

Сянката на Меган се оттегли. Дишането на Сам се влошаваше все повече. Вал опита да му говори, каза му, че Ексел отива при него, ала Сам не откликна.

Не видях края на живота му. Но го чух. Откъслечни дихания, после… нищо.

Потънах в стола, видеото свърши, а гласът на Вал пресекна посред вика й към Ексел да побърза. Имах чувството, че съм видял нещо интимно, нещо, което не е трябвало да виждам.

Тя наистина го уби, казах си аз. Беше един вид самозащита, нали? Меган проверяваше шума, който Сам вдигна. Той извади оръжие…

Разбира се, когато я убиеха, Меган се превъплъщаваше. А Сам — не. Вцепенено оставих таблета. Не можех да виня Меган, че се отбранява, но в същото време се разкъсвах при мисълта за станалото. Толкова лесно можеше да се избегне.

На колко от думите на Меган можех да се доверя? В крайна сметка, Проф ме беше шпионирал. А сега се оказа, че Меган наистина е убила Сам. За нещастие, осъзнах, че дълбоко в себе си не съм изненадан. На Меган явно й стана неудобно при споменаването на Сам и тя не обясни нито какво е правила, нито какво е станало. Не й бях дал тази възможност.

Не бях поискал да знам.

На кого можех да вярвам? Чувствата ми бяха пълна бъркотия, вряща смес от объркване, безсилен гняв и световъртеж. Вече нищо нямаше смисъл. Не и както би трябвало.

Ще се бориш за въздух, ми беше казала Регалия.

Вкопчих се в една мисъл, нещо различно, нещо, което да ме измъкне от тресавището на чувствата ми към Меган, Проф и Възмездителите. В деня, когато за пръв път се упражнявах със спирила, Регалия се появи. Говори как един ден ще умра в самота. Ще се бориш за въздух в една от джунглите в тези сгради, на една стъпка от свободата, каза тя тогава. Последното, което ще видиш, ще бъде гола стена, върху която някой е плиснал кафе. Окаян, жалък край.

Макар да ми беше противно да гледам отново, пуснах видеото до последното нещо, което Сам беше видял — камерата му беше насочена към стената. Тази стена беше изцапана като от нещо разлято.

Регалия беше гледала този запис.

О, искри. Колко знаеше тя? Отново ме връхлетя тревогата за цялата тази мисия. Не знаехме и половината неща, които мислехме, че знаем. Сигурен бях в това.

Поколебах се за миг, после сметох от бюрото на Тиа всичко с изключение на таблета.

Имах нужда да помисля. За Епичните, за Регалия и за това какво всъщност знаех. За момента заключих чувствата си и оставих настрани всичко, което мислехме, че знаем. Махнах дори бележките, които бях събрал, преди да се присъединя към Възмездителите.

Силите на Разрушение доказваха, че знанията ми могат да са подчертано погрешни.

И така, какво всъщност знаех за Регалия?

Един факт ми се натрапваше. Тя държеше Възмездителите в ръцете си и беше решила да не ни убива. Защо? Проф беше сигурен, че желанието й е той да я убие. Не бях готов на такъв скок. Какви други причини можеше да има?

Първата нощ тя се изправи пред нас с очакването да намери Проф, казах си аз. Тя със сигурност можеше да изтреби повечето от нас без да се замисля. Но не и Джонатан Федрус.

Знаеше, че той е Епичен. Наясно беше със силите му. Остави ни живи, привидно за да съобщим, че Проф трябва да я убие. Е, не приемах, че тя иска да умре. Ала защо иначе би примамила Проф да дойде във Вавилар?

Регалия знаеше как е умрял Сам, разсъдих аз. В големи подробности. Които надали й бяха обяснени от Меган. Значи, или беше гледала записа, или беше присъствала там в онази нощ.

Възможно ли беше да е дърпала конците и да е режисирала смъртта на Сам? Или аз просто търсех как да оневиня Меган?

Отново се съсредоточих върху първата ни нощ във Вавилар, когато се сблъскахме с Разрушение. Борбата ни беше изтощила, а след като го бяхме пропъдили, Регалия се появи в пълен блясък. Но беше потресена, че Проф го няма. Ами ако тя беше направила всичко това, за да намери как да убие Проф? Той знаеше докъде се простират способностите й и какви пропуски има в тях. Дали Регалия разполагаше със същите сведения за него?

Изведнъж си го представих като сложна клопка в духа на Възмездителите, заложена от Регалия, за да доведе Проф тук и да го елиминира. Кроеж за отстраняването на един от най-могъщите потенциални съперници за властта й. Връзката изглеждаше пресилена. Ала колкото повече обмислях, толкова повече се убеждавах, че Проф е в сериозна опасност.

Можеше ли наистина да се окаже, че тук ние въобще не сме ловци? Не бяхме ли онези, които бяха заловени в капан?

Станах. Трябваше да се измъкна. Навярно Проф беше в опасност. А и да не беше, аз не можех да поема риска той да нападне Меган. Трябваха ми нейните отговори. Трябваше да говоря с нея за Сам, за нейните действия. Трябваше да знам колко от нещата, които ми каза, бяха лъжа.

И… истината беше, че я обичам.

Въпреки всичко — въпреки въпросите и чувството, че съм предаден — аз я обичах. И проклет да съм, ако допусна Проф да я убие.

Отидох до вратата и опитах да махна силовото поле от пътя си. Опитах да бутам, да блъскам — даже грабнах стола от бюрото и го стоварих върху силовото поле. Всичко това, разбира се, нямаше ефект.

От усилията задишах тежко и опитах да разбия дървената рамка около силовото поле. И това не се получи. Нямах лост, а сградата беше много яка. Може би с инструменти за един-два дни щях да пробия стената към съседната стая, но това щеше да отнеме прекалено много време. Нямаше други изходи.

Освен…

Обърнах се и огледах големия прозорец. Беше по-висок от човешки ръст и няколко пъти по-широк. Гледаше към океана. Беше полунощ, тъмно, но в ужасната чернота различавах движещи се фигури.

Всеки път, щом влезех във водата, имах усещането, че тази бездна опитва да ме всмуче. Да ме погълне.

Бавно приближих бюрото на Тиа, бръкнах в долното чекмедже и извадих деветмилиметровия. Валтер, добро оръжие, дори и аз му признавах точността. Заредих и вдигнах очи към прозореца.

Незабавно усетих смазващ ужас. Постигнал бях едно нестабилно споразумение с водите, ала си оставах с усещането, че нямат търпение да нахлуят и да ме смачкат.

Отново се озовах там, в чернотата, с провесена от крака ми верига, която ме влачеше към смъртта. На каква дълбочина се намирахме? Оттук не можех да изплувам, нали?

Ама че глупава идея. Оставих пистолета на бюрото.

Но… ако остана тук, много е вероятно и двамата да загинат. Проф убива Меган. Регалия убива Проф.

Преди близо единадесет години в банката аз се криех страхливо, докато баща ми се бореше. Той загина.

По-добре да се удавя. Събрах всички чувства, които изпитвах докато гледах в дълбините — ужаса, предусещането, първичната паника — и ги взех в ръка. После ги смачках.

Водите нямаше да властват над мен. Целенасочено, преднамерено взех отново пистолета от бюрото на Тиа и го насочих към прозореца.