Брандън Сандърсън
Зарево (40)

39.

Прекарах следващия ден в стаята си.

Не бях затворен там, не и изрично, обаче излезех ли, погледите, които получавах от Вал, Ексел и Мизи ме връщаха обратно в усамотение.

С Мизи беше най-зле. Веднъж излязох да ида до банята и минах край склада, където тя работеше. Погледна ме и усмивката й помръкна. В очите й виждах гняв и отвращение. Тя отново се залови да опакова провизиите и не ми каза и дума.

И така, времето ми минаваше в лежане. Ту се срамувах, ту се гневях. Дали щяха да ме изхвърлят от Възмездителите? От тази вероятност ми призляваше. Ами Меган? Нещата, които Проф каза… е, не исках да вярвам. Не можех да вярвам. Най-малкото, не исках да мисля за тях.

За нещастие, при мисълта за Проф се гневях. Бях предал отряда, но не можех да не се чувствам още по-предаден от Проф. Нагласено беше да се проваля.

Като настъпи следващата сутрин, аз се събудих от шум. Подготовка. Планът вървеше. Поядосвах се известно време в стаята си, ала накрая не можах да изтърпя повече. Имах нужда от отговори. Измъкнах се от леглото и отидох в коридора. Стегнах се на минаване край склада, но Мизи не беше там. Чух шумове откъм далечния край на коридора зад мен, от помещението с подводницата. Това трябва да бяха Вал и нейният отряд, които се готвеха за мисията.

Не тръгнах нататък. Търсех Проф и Тиа и ги открих в салона със стъклената стена. Вдигнаха очи към мен и после Тиа стрелна Проф с поглед.

— Ще говоря с него — обясни й Проф. — Върви при другите. В тази мисия ще бъдем с човек по-малко и искам ти да ръководиш операцията от подводницата. Базата ни е компрометирана. Няма да се връщаме тук.

Тиа кимна, взе си лаптопа и излезе. Погледна ме, но нищо повече, и затвори вратата. Така в светлината на лампата на нейното бюро останахме само двамата с Проф.

— Отивате на мисия. Ударът срещу Нютън, който трябва да разкрие Регалия.

— Да.

— С човек по-малко — продължих аз. — Значи не ме взимате?

Проф не отговори.

— Остави ме да се упражнявам със спирила. Остави ме да мисля, че съм част от мисията тук. Наистина ли през цялото време служех за стръв?

— Да — тихо отговори Проф.

— Е, има ли нещо повече в този план? — настоях аз. — Нещо, което не си ми казал? Какво всъщност става тук, Проф?

— Не сме ти спестили много — рече той и тихо въздъхна. — Планът на Тиа за намирането на Регалия е уместен и действа. Ако успеем да накараме Регалия да се появи в региона, който Тиа иска, ще имаме само няколко сгради, в които Регалия може да се крие. Аз ще съм примамката, ще изпълня плана срещу Нютън. Ще я преследвам из града, принуждавайки Абигейл да се появи. Ако се появи, ще разберем къде е базата й. Вал, Ексел и Мизи по даден от Тиа знак ще нападнат и ще я убият.

— Така както го казваш, излиза, че можете да ползвате още един човек за примамка — отговорих аз.

— Прекалено късно е за това — рече Проф. — Подозирам, че ще ни трябва време да изградим доверие отново. И на двете страни.

— Ами Разрушение? — попитах аз и пристъпих напред. — Почти не се говори как да се справим с него! Той е бомба — ще разруши целия град.

— Не е нужно да се тревожим за това — отговори Проф. — Понеже вече имаме начин да спрем Разрушение.

— Така ли?

Проф кимна.

Раздрусах мозъка си като куче, което е направило пакост на килима, но нищо не излезе. Как щяхме да спрем Разрушение? Имаше ли нещо, което не ми бяха казали? Погледнах Проф.

И по мрачното му изражение и здраво стиснатите му устни разбрах.

— Силово поле. Затваряш го в силово поле като мехур, когато той отприщи разрушителната сила.

Проф кимна.

— Цялата тази топлина трябва да отиде някъде — продължих аз. — Ти просто ще я затвориш като в бутилка.

— Мога да разширя полето — обясни Проф, — като изнеса топлината вън от града. Правил съм го.

Леле. От друга страна, наистина ли това беше повече от нещата, които Проф направи, за да ме спаси от взрива, убил Стоманеното сърце? Прав беше. Имахме как поне да забавим Разрушение. Топлината навярно нямаше да го погуби — изглежда, той беше неуязвим за собствените си сили — но щеше да го забави. И кой знае, може би един добре прицелен и съгласуван удар, отразен към него, наистина щеше да е в състояние да го унищожи.

Тръгнах напред и приближих Проф, който още седеше зад бюрото на Тиа пред стената с тъмната вода. Отвън нещо я докосна, нещо влажно и хлъзгаво, но го загубих от поглед в чернотата. Потреперих и пак погледнах Проф.

— Можеш да го направиш, нали? — попитах аз. — Да го удържиш? Не просто експлозията, а… други неща?

— Ще се наложи. — Проф стана, отиде пред стъклената стена и се загледа навън в тъмните води. — Тиа ми казва, че много Епични като Разрушение имат миг на слабост, след като са изразходвали огромно количество енергия. Той може да е уязвим. Ако преживее топлината на своя удар, може да успея да го поразя веднага след това, докато силите му са изчерпани. А ако не, поне мога да го забавя достатъчно дълго, та това да има значение. И останалите от отряда да се справят с Регалия.

— А Меган?

Той не отговори.

— Проф, преди да я убиеш, поне провери онова, което тя казва. Запали огън. Виж дали той унищожава създадените от нея образи. Ще имаш доказателство, че тя ми е казала истината.

Проф се пресегна и докосна стъклото. Оставил беше лабораторната си престилка на облегалката на стола. Носеше панталони и риза в особения старомоден стил, който предпочиташе. Почти можех да си го представя как проучва древни руини в джунглата с мачете и карта в ръка.

— Ти можеш да контролираш мрака вътре — казах му аз. — И щом ти можеш, значи и Меган може. Това…

— Спри — прошепна Проф.

— Чуй ме, аз…

— Спри! — кресна Проф и рязко се обърна към мен. Ръката му мръдна толкова бързо, че едва я видях преди да ме сграбчи за гърлото. Вдигна ме във въздуха, обърна ме и ме стовари върху грамадния прозорец.

Издадох гъргорене. Единственото осветление в стаята идваше от лампата на бюрото. Тя светеше в гърба на Проф, а лицето му оставаше в сенките. Почнах да се боря, да се давя, да се мъча да отлепя пръстите му от гърлото си. С другата ръка Проф ме хвана под мишницата и ме вдигна, което донякъде облекчи натиска върху гърлото ми. Успях за кратко да поема дъх със свистене.

Проф се приведе към мен и така още въздух излетя от дробовете ми. Той заговори бавно:

— Опитах се да бъда търпелив с теб. Опитах се да си внуша, че предателството ти не е лично, че си бил съблазнен от една професионална илюзионистка и измамница. Проклятие, синко, ти правиш всичко това много трудно. Макар да знаех какво се каниш да направиш, аз се надявах на нещо по-добро. Мислех, че точно ти разбираш. Не можем да им се доверим!

Борех се да продумам нещо и той ме освободи малко.

— Моля те… остави ме… — казах аз.

Проф ме огледа изучаващо в приглушената светлина, после направи крачка назад и ме пусна на пода. Дишах с усилие. Надигнах се до стената, а от ъгълчетата на очите ми се затъркаляха сълзи.

— Трябваше да дойдеш при мен — настоя Проф. — Само ако беше дошъл при мен, вместо да криеш всичко…

С труд се изправих на крака. Искри! Ама че хватка имаше Проф. Дали наборът на силите му включваше и увеличени физически качества? Може би трябваше да променя целия набор, под който го бях класифицирал.

— Проф — подзех аз, докато си разтривах врата. — В този град нещо е много, много сбъркано. А ние сме слепи! Да, планът ти за Разрушение е добър, но какво става, ако това е заговор на Регалия? Кой е Зората? Нямах възможността да ти кажа. Вчера той отново се свърза с мен. Явно е на наша страна, обаче при него има нещо странно. Той спомена… операция на Разрушение? Какво планира Регалия? Тя трябва да знае, че ще опитаме да убием някой от нейните питомни Епични. И като че ли насърчава това. Защо?

— Заради това, което казвам през цялото време! — възкликна Проф и рязко вдигна ръце. — Тя се надява ние да успеем да я спрем. Доколкото знам, довела е тук Разрушение, за да можем да го убием.

— Ако това е вярно, то говори за някаква вътрешна съпротива в нея — казах аз и пристъпих напред. — Означава, че тя се бори. Проф, толкова ли е пресилено да вярваме, че тя може би се надява ти да й помогнеш? Не да я убиеш, а да я направиш пак каквато е била?

В тъмнината Проф стоеше като изгърбен силует. Искри, когато поискаше, можеше да е толкова заплашителен. С мощни гърди и ъгловати черти — почти нечовешки в пропорциите си. Лесно беше да се забрави колко е едър, да се мисли за него като за мениджър, водач на отбора. Не като за фигура от линии и мускули, изсечени от чернота и сянка.

— Осъзнаваш ли колко са опасни думите ти? — тихо попита той. — За мен?

— Моля?

— Твоите приказки за добри Епични. Проникват в ума ми като разяждащи плътта червеи, проправят си път към сърцевината ми. Преди много време аз реших — за да запазя разсъдъка си, за доброто на целия свят — че не мога да използвам силите си.

Изстинах.

— А сега, ето те тебе. Говориш за Зарево и как тя с месеци живяла сред нас, като използвала силите си само при нужда. Това ме кара да се чудя. И аз мога да го направя, нали? Не съм ли силен? Не го ли владея? Когато ме остави вчера сам в стаята ми, аз отново почнах да правя силови полета. Малки. В които да затварям химикали, за да ми светят. Все си намирам извинения да ги използвам и сега планирам да използвам силите си, за да спра Разрушение — да създам щит, по-голям от всичко, което от години съм правил.

Приближи се и хвана предницата на ризата ми. Примъкна ме.

— Не се получава — изсъска той. — Съсипва ме стъпка по стъпка. Ти ме съсипваш, Дейвид.

— Аз…

Облизах устни.

— Да — прошепна Проф и ме пусна. — Навремето опитахме. Аз. Абигейл. Линкълн. Амала. Отбор, също като по филмите, нали знаеш?

— … И?

Той ме погледна в тъмнината.

— Линкълн стана лош. Напоследък го наричате Мъркууд. Наистина обичаше онези проклети книги. Наложи ми се да убия Амала.

Преглътнах.

— Не се получава, Дейвид — каза Проф. — Не може. Разрушава ме. И… — той пое дълбоко дъх. — Вече е разрушило Меган. Тя писа тази сутрин. Иска да се срещне отново с теб. Значи от цялата работа ще излезе поне едно добро.

— Не! — възкликнах аз. — Ти няма…

— Ще правим каквото правим, Дейвид — тихо отговори той. — Ще има разплата.

Ужасът ми растеше. Пазех образа на Електричната, безсилна под пороя Куул-ейд, бореща се с вратата на банята, гледаща ме с молба. Само че в мислите ми тя имаше лицето на Меган.

Натиснат спусък.

Червеното се смесва с червено.

— Моля те — трескаво казах аз и приближих към Проф. — Недей. Можем да измислим нещо друго. Чу за кошмарите. Случва ли ти се такова нещо? Кажи ми, Проф. Права ли беше Меган? Те имат ли нещо общо със слабостта?

Той ме взе за ръката и ме отблъсна.

— Прощавам ти — рече и тръгна към вратата.

— Проф — настоях аз и го последвах. — Не! Това…

Проф разсеяно вдигна ръка и на прага се появи силово поле, което ни раздели. Притиснах длани в него и загледах как той върви по коридора.

— Проф! Джон Федрус! — виках аз и напразно блъсках по полето.

Той спря и ме погледна. В този момент, когато лицето му беше в сенките, аз не видях Проф водача и дори човека Проф.

Видях един Висш Епичен, който е бил предизвикан.

Той се обърна и продължи по коридора, докато изчезна от погледа ми. Силовото поле остана. Ако можеше да се съди по якетата на Възмездителите, това поле щеше да остане на място, докато е необходимо, и Проф можеше да стигне много далеч, преди то да изчезне.

Скоро в огромния прозорец видях подводницата, която се носеше в тъмната вода. Оставиха ме без мобилния, без спирила и без начин да се измъкна.

Бях сам.