Брандън Сандърсън
Зарево (37)

36.

Разрушение продължаваше да се мъдри на същото място, въпреки че сега светеше по-силно; нощно време бе тъй ярък, че беше трудно да различиш чертите му. Покривът беше достатъчно висок, за да предостави поглед към него, но бе доста отдалечен — само мощното увеличение на прицела ми позволяваше добър поглед. Трябваше да се приближа още, за да поставя камерата. Намалих с една степен и открих, че една от табличките отстрани на холоприцела ми е светлометър.

— Приемаш ли това, Тиа? — попитах я аз по мобилния.

Меган седеше мълчаливо до мен, понеже сега бях във връзка с Възмездителите. Единственият видеозапис се извършваше от моя прицел, тъй че предположих, че ще сме в безопасност.

— Мога да го видя — потвърди Тиа. — Съответства на очакванията ми — ако следва предишния модел, разполагаме с още няколко дни до детонацията.

— Чудесно тогава — продължих аз. — Ще поставя камерата и ще се върна до базата.

— Внимавай — отбеляза Тиа. — Камерата ще трябва да бъде доста близка, за да има ефект от нея. Трябва ли ти помощ?

— Не — отвърнах аз. — Ще се обадя, ако имам нужда от нещо.

— Окей тогава — рече Тиа, макар и да звучеше колебливо. Затворих телефона, деактивирах безжичната връзка с прицела си и прибрах мобилния. Вдигнах вежда към Меган.

— Мястото е охранявано — спокойно обясни тя. — Всички мостове са отрязани и Нютън често пуска патрули. Регалия не иска никой да се размотава наблизо.

— Нищо от това не е непреодолимо за нас — заключих аз.

— Не съм казала, че е непреодолимо — продължи Меган. — Просто съм притеснена от импровизациите ти.

— Предполагах, че всичките ти оплаквания от моите импровизации в Нюкаго са били, задето ти не искаше да убием Стоманеното сърце.

— Отчасти — съгласи се тя. — Но все още не ми харесва начинът, по който постоянно откачаш.

Изпъшках.

— Трябва да говорим за Стоманеното сърце, между другото — добави Меган. — Не трябваше да правите каквото направихте.

— Той беше тиранин — възразих аз, проверих с прицела сградите близо до Разрушение и взех да търся добро място за камерата. Спрях се на зиналото водно пространство там, където постройката изгоря изцяло. Овъглени греди и парчетии от други отломки стърчаха от океана като строшените зъби на гигантски потопен във водата боксьор — отворил уста и отметнал глава назад.

Меган не ми отвърна и затова я погледнах.

— Изпитвам съжаление към тях, Дейвид — тихо започна тя. — Знам какво е усещането; Възмездителите биха могли да екзекутират мен. Стоманеното сърце беше тиранин, но поне управляваше един приличен град. Вземем ли всички неща предвид, той не беше тъй лош, разбираш ли?

— Той уби баща ми — отговорих аз. — На човек не му се дава разрешение да убива, защото не е толкова зъл, колкото би могъл да бъде.

— Предполагам.

— Имаш ли такива притеснения по отношение на Регалия?

Меган поклати глава.

— Съчувствам й, но тя планира да позволи на Разрушение да изпари града. Трябва да бъде спряна.

Изсумтях съгласието си. Просто ми се щеше да мога да се отърся от усещането, че Регалия е един ход пред нас. Подадох пушката на Меган:

— Пазиш ли ме? — попитах я; тя кимна и я взе.

— Ще трябва да отида до сградата точно след изгорената от тях. Достатъчно висока е, тъй че ако поставя камерата на ръба веднага под покрива, тя ще има чиста линия на наблюдение.

Извадих връченото ми от Тиа кашонче — водоустойчива кутия с малката камера вътре. Поставих си слушалката, после настроих мобилния на частна честота, съвпадаща с тази на Меган, за да можем да разговаряме, без да ползваме общата честота на Възмездителите.

— Дейвид — рече Меган, извади своя P226 от кобура на хълбока си и ми го предложи. — За късмет. Само не го изпускай в океана.

Усмихнах се, взех оръжието, после скочих върху зданието.

В спирила определено имаше нещо освобождаващо. Водните струи ме забавиха, докато не кацнах меко в морето. Не исках да привличам внимание и оттам си послужих с двигателите под водата, за да ме прекарат през улиците.

Около две улици по-нататък установих, че дименсионалното ми облекло — човече, това звучеше яко — е изчезнало. Явно силите на Меган работеха само на много близко разстояние. Това съответстваше на откритото от мен преди години, когато бях съобразил, че при всяко виждане на „Зарево“ в Нюкаго наблизо винаги се намира някаква смътна фигура. На Меган й се беше налагало да е наблизо, за да поддържа комбинацията.

Щом стигнах зданието, погледнах нагоре. Трябваше да се издигна десетина етажа нагоре, за да заема позиция, при която камерата да може да вижда Разрушение. Спирилът можеше да ме издигне дотам, но сега бях достатъчно близо до Епичния и ако се понесях толкова нависоко, някой със сигурност щеше да ме забележи.

Поех дъх, оставих спирила да ме издигне на един етаж, а после влязох в сградата през счупен прозорец.

— Ще се кача през постройката — тихо казах аз на Меган. — Да си забелязала някого от наблюдателите на Регалия?

— Не — отвърна тя. — Вероятно и те са в сградите. Търся прозорци.

Свалих ръкавиците на спирила, закачих ги за колана и влязох във влажната и обрасла вътрешност на зданието. Успях да се измъкна от овощната градина през коренищата, намерих коридор и тръгнах по него. Подминах стара асансьорна шахта, където вратите бяха разбити от клоните на дърветата, и продължих да вървя, докато не намерих стълбището. Отворих със сила вратата и намерих вити стълби, обрасли с корени и лиани. Сякаш растенията пускаха пипала в такива шахти в търсене на водата надолу.

Включих светлината на мобилния и се стараех да я държа слаба. Не исках някой да забележи движеща се светлина през някой от прозорците, но сметнах, че щом листакът закрива гледката, ще си бъда съвсем наред на стълбището. Започнах да изкачвам стъпалата и взех първите без трудности.

— Това е хубаво оръжие — произнесе Меган в ухото ми, когато започнах втория ред. — Светлинни индикатори, изстрелване със сгъстен въздух… Активно инфрачервено и термално прицелване? Контрол за стрелба от дистанция? О, граватоници за намаляване на отката! Мога ли да го задържа?

— Мислех, че предпочиташ пистолетите — обадих се аз от участък разбити стъпала. Вдигнах поглед, подскочих, сграбчих някакъв корен и го изкачих с известна трудност.

— Едно момиче трябва да бъде гъвкаво — отвърна Меган. — Стилът ми е отблизо и в лице, но понякога се налага някой да бъде застрелян от разстояние.

Тя прекъсна.

— Мисля, че току-що забелязах удобна позиция в съседната на теб сграда. Не мога да я видя добре. Ще сменя положението си.

— Някакви птици? — изсумтях аз, докато се катерех. — Птици?

— Имам едно подозрение. Преди да тръгнеш, огледай се за гълъби на близките покриви.

— Окей…

Успях да изкача коренищата до следващата площадка, после се залюлях и се приземих на стъпалата. Следващият ред беше лесен.

— Хм — каза Меган. — Виж сега. На онзи покрив има гълъб, сам-самичък, посред нощ.

— Един от хората на Нютън — казах аз. — Нокс, Епичен със силата да си променя облика.

— Нокс? Познавам го. Не е Епичен.

— И ние не го мислехме за такъв — обясних аз. — Показа уменията си за пръв път преди няколко дни.

— Искри! Мислиш, че…?

— Може би — отговорих. — В записките ми е отбелязано, че способността за телепортиране на Разрушение има нужда от време, но той явно вече няма това ограничение. Сега пък този Нокс. Нещо става, дори и да е само някакъв странен заговор, при който Регалия се преструва, че притежава сили, каквито няма.

— Да — съгласи се Меган. — Ти вече там ли си?

— Работя по въпроса — отговорих аз, докато вземах още един ред стъпала. — Това май е доста работа.

— Мрън-мрън — обади се Меган.

— Казва жената, която наблюдава удобно от…

— Чакай! Дейвид, Проф е тук.

Замръзнах на стълбата до избледняла цифра 15 на бетонната стена.

— Какво?

— Оглеждах прозорците — обясни Меган. — Дейвид, в един от тях седи Проф. Сега го гледам през мерника.

— Искри.

Добре де, беше казал, че ще дойде в града тази вечер.

— Какво прави?

— Наблюдава Разрушение — тихо каза Меган, а напрежението струеше от гласа й. — Не е тук за нас. Не изглежда да ме е забелязал.

— Проверява Разрушение — съгласих се аз. — Знаеш ли за сградата, която рухна тук?

— Да.

Меган прозвуча отвратено.

— Не можех да го спра, Дейвид. Аз…

— Не е имало нужда. Проф спаси хората.

— Със силите си?

— Да.

Меган замълча известно време по линията.

— Той е могъщ, нали?

— Много — въодушевено отговорих аз. — Две отбранителни способности, всяка от които би го определила като Висш Епичен. Знаеш ли колко необичайно е това? Дори Стоманеното сърце имаше само една защитна способност — непробиваемата си кожа. Трябваше да видиш Проф, когато ни спаси в Нюкаго.

— В тунелите? — попита Меган. — Когато аз…?

— Да.

— Предавателят ми не го е записал — продължи тя. — Само как ти говориш.

— Беше невероятно, повярвай ми — настоях аз, все още въодушевен. — Никога не съм чел за Епичен като Проф и умението му да изпарява твърди вещества. Освен това, силовите му полета — те със сигурност са клас A. Той направи огромен тунел под водата и…

— Дейвид — прекъсна ме Меган. — Колкото по-могъщ е Епичният, толкова по-трудно е за него да се съпротивлява на… промените.

— И точно затова това е толкова вълнуващо — обясних аз. — Не виждаш ли, Меган? Ако някой като Проф може да остане добър, това означава извънредно много. Това е символ, може би дори по-голям от убийството на Стоманеното сърце! Това доказва, че Регалия и останалите също могат да го преодолеят.

— Предполагам — колебливо каза Меган. — Просто не ми харесва, че е тук. Ако ме види…

— Ти не си ни предала — възразих аз, докато се катерех по грамадно коренище. — Не и в действителност.

— Аз… го направих — рече Меган. — А дори и да не съм, има други проблеми.

— Искаш да кажеш Сам? — попитах аз. — Обясних, че не си го убила ти. Смятам, че почти ги убедих. Както и да е, почти на върха съм. Къде е гълъбът?

— Насочил се е право на юг от теб. Докато кротуваш, ще бъдеш в безопасност.

— Добре. — Поех дъх, щом стигнах осемнадесетия етаж. Бях започнал на десетия, а в сградата имаше двадесет. Още два, щях да мога да поставя камерата и да се махам.

— Дейвид — продължи Меган. — Ти наистина вярваш в това, нали? Че можем да му се противопоставяме?

— Да — потвърдих аз.

— Огън — тихичко произнесе Меган.

Спрях се на стълбите.

— По какво? — попитах аз.

— Той е моята слабост.

Изстинах.

— Зарево — продължи тя — е моята противоположност. Той е мъж, аз съм жена. В онази вселена всичко е наобратно. Там огънят е моята сила. Използването му като прикритие беше страхотно; никой не би използвал огън, за да опита да ме убие, щом се смята, че моите сили са основани на огъня, нали така? Само че на светлината на естествен огън сенките, които призовавам, се разпадат и изчезват. По някакъв начин знам, че ако загина в огън, няма да се превъплътя.

— Ние изгорихме тялото ти — прошепнах аз. — В Нюкаго.

— О, искри, не ми казвай такива неща.

Стори ми се, че долових потреперване в гласа й.

— Вече бях мъртва. Тялото беше просто черупка. Винаги нареждах на хората на Стоманеното сърце да погребват телата ми след смъртта ми, но никога не съм могла да го гледам. Да виждаш собствения си труп е лошо, разбираш ли?

Чаках на стълбите. Тук висяха няколко плода и леко осветяваха стълбището.

— А защо Зарево не изчезва? — попитах аз. — Той е направен от огън, което би блокирало силите ти и той би изчезнал.

— Той е просто сянка — отвърна Меган. — Не е истински огън. Това успях да разбера. Това или…

— Или?

— Или когато превеждам сянката му, той носи със себе си някои от законите на своята вселена. Имала съм… изживявания, които ме подтикват да търся отговор. Не знам как действа това, Дейвид. Която и да е част от него. Понякога то ме ужасява. Но огънят е моята слабост.

Тя се спря.

— Исках да знаеш какво е. В случай… знаеш. В случай, че за мен трябва да бъде направено нещо.

— Не казвай такива неща.

— Трябва — прошепна Меган. — Дейвид, трябва да го знаеш. Къщата ни изгоря, когато бях дете. Почти загинах. Пълзях през огъня, стиснала плюшеното си коте, а около мен всичко гореше. Намериха ме на моравата, цялата покрита в сажди. Имам кошмари за онзи ден. Постоянно. Непрекъснато. Ако успееш да говориш с други Епични, Дейвид… питай ги за какво са кошмарите им.

Кимнах, а после се почувствах глупаво, понеже тя не можеше да го види. Заставих се да започна отново изкачването.

— Благодаря ти, Меган — прошепнах аз по линията. Искаше се много смелост да ми каже това.

Тя въздъхна.

— Да, ти никога не искаш просто да оставиш нещата такива, каквито са. Трябва да намериш отговорите. Е… може би ще намериш този.

Стигнах до следващия ред стъпала и завих, за да продължа нагоре. Докато го правех, кракът ми настъпи нещо, което изхрущя.

Потреперих и погледнах надолу. Още една бисквитка с късметче. Изкуших се просто да я оставя — последните бяха много странни. Никой в базата не успя да разбере нищо от тях. Знаех обаче, че не мога просто да я оставя. Коленичих — притеснен, че вдигам твърде много шум — и подържах хартийката на светлината на някакъв плод.

Това сън ли е?, питаше хартийката.

Вдишах дълбоко. Даа. Продължава да е зловещо. Какво да направя? Да отговоря?

— Не, не е — произнесох аз.

— Какво? — обади се Меган в ухото ми.

— Нищо.

Стоях, несигурен в това какъв отговор очаквам. Нямаше никакъв. Отново поех по стълбите и си гледах в краката. Разбира се, намерих още бисквитки, израснали от лиана на следващия ред.

Отворих една.

Ама че работа, пишеше там. Понякога се обърквам.

Това отговор ли беше?

— Кой си ти?

— Дейвид? — попита Меган.

— Говоря си с бисквитки с късметчета.

— Ти… ха?

— Ще ти обясня след минута.

Продължих нагоре бавно. Този път успях да хвана накъдрила се надолу лиана; бисквитките излизаха от нея като семена. Изчаках една да порасне напълно пред мен, после извадих книжката.

Наричат ме Зора. Ти опитваш да я спреш, нали?

— Да — прошепнах аз. — Ако имаш предвид Регалия, да. Знаеш ли къде е тя?

Отворих още няколко бисквитки, но на този семенник във всички пишеше едно и също, тъй че се изкачих още малко и намерих друг грозд.

Не знам, приятел, пишеше там. Не мога да я видя. Но гледах оня другия. На операционната маса.

— Разрушение? — попитах аз. — На операционна маса?

Разбира се. Да. Изрязаха нещо от него. Сигурен ли си, че това не е сън?

— Не е.

Харесвам сънищата, пишеше в следващата бисквитка.

Потреперих. Значи Зора със сигурност беше Епичен. И градът беше негов.

— Къде си? — попитах го аз.

Чуй тази музика…

Независимо какъв въпрос зададях, получавах само този отговор.

— Дейвид — продължи Меган по линията, а в гласа й се процеждаше тревога, — в момента ти сериозно ме плашиш.

— Какво знаеш за Зора? — попитах я аз и бавно продължих нагоре, в случай че се появят други бисквитки.

— Не много — обясни Меган. — Когато попитах Регалия, тя заяви, че бил „съюзник“, и намекна, че само това ми трябвало да знам. Ти с него ли говореше?

Погледнах хартийките в ръката си.

— Да. Той си служи с някакъв странен Епичен метод за текстване. После ще ти покажа.

Трябваше да поставя камерата и да продължавам нататък. За щастие, двадесетият етаж беше последният ред стъпала. Натиснах вратата в края на стълбището, но тя не помръдна. С ръмжене натиснах малко по-здраво.

Потръпнах, когато се отвори с високо проскърцване. От другата страна имаше антре — обрамчено с тъмен дървен перваз, с много хубав килим на мраморния под, макар и натрошен от растенията.

— Дейвид, ти какво направи току-що? — попита Меган.

— Може и да съм отворил една врата малко шумничко.

— Така, птицата погледна в твоята посока. Искри! Лети към сградата. Бързай.

Тихичко изругах и минах през стаята възможно най-бързо. Подминах обраслото бюро в приемната и влязох в офиса оттатък. Прозорецът гледаше право към Разрушение.

Качих се на перваза.

— Птицата току-що кацна на прозорец в твоята сграда, един етаж под теб, но от южната страна — съобщи Меган. — Трябва да те е чул, но не е бил сигурен за мястото.

— Добре — прошепнах аз, пресегнах се и поставих камерата от външната страна на зданието. Това беше от изток, тъй че птицата не би трябвало да ме види. Камерата лесно си застана на мястото.

— Разрушение?

— Не гледа към теб — каза Меган. — Не е забелязал. Но ако тази птица наистина е един от Епичните на Нютън…

Ако е…

В главата ми започна да се оформя идея.

— Хммм — произнесох аз, докато почуквах по камерата, за да я активирам.

— Дейвид? — попита Меган. — Какво значи този тон?

— Нищо.

— Ти импровизираш, нали?

— Може би.

Тихо се вмъкнах отново в стаята.

— Кажи ми, Меган. Какъв е единственият най-сигурен начин да разберем дали тоя тип, Нокс, е крил силите си през цялото време, или пък Регалия — чрез измама или други средства — му е предала способностите си?

Тя помълча за миг.

— Искри. Искаш да го отвлечеш, нали?

— Е, Вал няма да се върне поне още час. Мога да направя нещо полезно с времето си.

Спрях.

— Наистина нямам търпение да разбера дали е имал някакви кошмари напоследък.

— Ами ако Проф или Разрушение забележат какво вършиш?

— Няма да се стигне дотам — заявих аз.

— Слонце — отсече Меган.

— Приемам обвинението. Можеш ли да заемеш позиция и да ме покриваш от някой от прозорците?

Меган въздъхна.