Брандън Сандърсън
Зарево (36)

35.

Извадих мобилния за карта на района, Меган надникна през рамото ми и посочи на юг.

— Оттук — каза тя. — Имаме да повървим.

— Сигурна ли си, че не искаш… — посочих спирила в краката си.

— Коя част от „шпионирането“ включва това да летиш през града и да привличаш вниманието на всички наоколо?

— Забавната — намусено отвърнах аз. Бях се упражнявал преднамерено. Исках да покажа какво зная.

— Добре — продължи Меган, — може и да няма значение, но предпочитам да кротувам. Да, Регалия искаше да те прелъстя, но аз не искам да се държа показно…

— Я почакай, какво? — спрях се аз.

— О, хм, да — Меган направи гримаса. — Съжалявам. Имах намерение обяснението ми да бъде по-добро.

Тя прокара ръка през косата си.

— Регалия искаше аз да те прелъстя. Не съм сигурна колко знае за миналото ми с Възмездителите и смятам, че сама е измислила идеята за мен и теб. Но не се притеснявай; още преди да дойда реших, че няма да работя активно срещу Възмездителите.

Зяпнах я. Това си беше пускане на голяма бомба върху мен, просто така. Знаех, че е глупаво, но внезапно усетих как поставям под въпрос привързаността, която тя ми демонстрира преди малко. Нямаше просто да ти каже, ако наистина планираше да го направи, натъртено си казах аз. Вече бях решил да вярвам на Меган. Просто трябваше да го направя и по този въпрос.

— Е — казах аз, потеглих и й се усмихнах — това е добре. Дори при положение, че прелъстяването ми от теб звучи като нещо, което ще е забавно.

— Слонце — произнесе Меган, видимо отпусната. Хвана ме за ръката и ме преведе през покрива. — Поне ако ни забележат, смятам, че Регалия ще си каже, че опитвам да следвам нарежданията й.

— А ако нещо не е наред — добавих аз, — можем да използваме илюзиите ти, за да й отвлечем вниманието.

Меган ме стрелна с поглед. Достигнахме тесен въжен мост към съседния покрив. Тя тръгна по него преди мен — показваше чудесен силует.

— Мислех, че не се очаква да използвам силите си — тихо рече тя.

— Ти не ги използваш.

— Усещам едно много голямо но.

— Забавно е, понеже точно пред себе си виждам…

— Внимавай.

— … много привлекателен чифт прасци. Виж, Меган, знам, че ти казах да не използваш силите си. Но това е просто първата стъпка, начин да се пренастроиш и да се овладееш. Няма да действа дълго време.

— Знам — съгласи се тя. — Няма начин да мога да се съпротивлявам.

— Не говоря само за това — рекох аз. — Говоря за нещо по-голямо.

Тя се спря на моста и ме погледна. Полюлявахме се леко над водите долу — в случая около четири етажа. Не се притеснявах от падане — все още носех спирила.

— По-голямо? — попита тя.

— Не можем да се борим с Епичните.

— Но…

— Не и сами — продължих аз. — Приех го. Възмездителите оцеляват само заради Проф и неща като спирила. Прекарал съм години да се убеждавам, че обикновените хора могат да се бият, и все още мисля, че можем. Но имаме нужда от оръжията на нашите неприятели.

Меган ме огледа в тъмнината. Единствената светлина идваше от спрея по въжетата на моста. Най-накрая тя пристъпи и хвана нещо на врата ми. Верижката на Ейбрахам, която носех под костюма. Тя я издърпа.

— Май казваше, че тези хора са малоумни.

— Казвах, че са идеалисти — обясних аз. — И те са. Героите няма да се появят по вълшебен начин и да ни спасят. Но може би, с усилие, ние ще успеем да измислим как… хм… да привлечем някои от тях.

— Казах ли ти защо дойдох във Вавилар? — попита тя, докато все още държеше верижката за малкия S-образен медальон.

Поклатих глава.

— Приказва се — обясни Меган, — че Регалия може да подобрява силите на Епичните. Да ги прави по-мощни и гъвкави.

Кимнах бавно.

— Значи това, което ми е казала оня ден…

— Не си го е измислила тогава. Това е нещо, което тя заявява поне от година пред определени кръгове.

— Което обяснява защо толкова много Висши Епични са дошли във Вавилар — заключих аз. — Митоза, Електричната, Разрушение. Обещала е да увеличи силите им в замяна на това да се върши каквото тя поиска.

— А ако има нещо, което повечето Епични да желаят — съгласи се Меган, — то е повече сила. Няма значение колко силни са вече.

Помръднах и усетих как мостът се люлее под нас.

— Значи ти…

— Дойдох — тихо изрече Меган — понеже съобразих, че ако наистина може да увеличи силата на някой Епичен, може и да е в състояние да отнеме моята. Да ме направи отново нормална.

Тишината увисна между нас като мъртъв вомбат на връв.

— Меган…

— Глупава мечта — завърши тя, пусна верижката и се извърна от мен. — Глупава като твоята. Ти си идеалистичен колкото Ейбрахам, Дейвид.

Тя продължи по моста и ме изостави. Забързах да я настигна.

— Може би — казах аз и я хванах за ръката, когато стигнахме отсрещната страна. — А може би не. Нека работим заедно, Меган. Ти и аз. Може би имаш нужда от някакъв клапан за изпускане на напрежението. Използваш по малко силите си тук и там, в контролирана ситуация, за да си начешеш крастата. Това ти позволява да упражняваш овладяването на емоциите. Или може би има друг трик, който ще открием заедно.

Тя понечи да се измъкне, но я хванах здраво.

— Меган — казах аз, заобиколих я и я погледнах в очите. — Нека поне да опитаме.

— Аз…

Тя дълбоко пое дъх.

— Искри, трудно е да не ти обърне внимание човек.

Усмихнах се.

Най-накрая се обърна и ме повлече към изоставена палатка, просто парче плат, окачено за едната страна на побит в покрива прът.

— Ако ще вършим това, трябва да знаеш — меко каза Меган, — че силите ми не са това, което изглеждат.

— Илюзиите?

— Не точно.

Тя приседна в сянката на изоставения навес и аз седнах до нея, без да съм сигурен от какво се крием. Вероятно просто искаше да бъде защитена, докато говори, а не да е толкова на открито. В нея обаче имаше някакво голямо колебание.

— Аз…

Тя прехапа устна.

— Аз не съм Епичен илюзионист.

Намръщих се, но не възразих.

— Не си ли го съобразил? — попита Меган. — Оня път в Нюкаго, в асансьорната шахта, когато ти и аз за малко да бъдем забелязани от охраната. Те насочиха фенерчето право в нас.

— Да. Ти създаде илюзия за мрак, за да ни скриеш.

— А ти видя ли някакъв мрак?

— Е, не — намръщих се аз. — Това нещо общо с дозера ли има?

Това бе устройството — истинска технология, доколкото знаех — което сканираше човека и определяше дали е Епичен или не. Възмездителите тестваха всички в екипа горе-долу редовно.

— Никога не разбрах как го направи. Може и да си създала илюзия на екрана, за да скрие истинския резултат, но…

— Дозерът записва резултатите — довърши Меган вместо мен.

— Да. Ако Тиа или Проф бяха поглеждали паметта му, щяха да забележат положителния резултат за Епичен. Не мога да повярвам, че не са го направили.

Загледах Меган; лицето й бе слабо осветено от греещата под нас боя.

— Какво си ти?

Меган се поколеба, после разпери ръце и изведнъж мокрите й дрехи изсъхнаха. Мигновено се смениха — от яке и прилепнала тениска до яке и зелена блуза, после груба камуфлажна военна униформа. Промените ставаха все по-бързо, по тялото й трепкаха различни облекла, а после и косата й започна да се променя. Различни прически, различни цветове. Скоро и цветът на кожата се запроменя. Беше азиатка, после стана бледа и луничава, имаше и по-тъмна от на Мизи кожа. Използваше силите си. От това косата ми се изправи, въпреки че аз бях този, който я насърчи.

— Със силите си — обясни тя, докато стотици версии на лицето й се сменяха за секунди — аз мога да прониквам в други реалности и да ги докосвам.

— Други реалности?

— Веднъж прочетох книга — продължи Меган; сменящите се черти и дрехи най-после се върнаха към нормалната й личност, мокро яке и тъй нататък, — в която се твърдеше, че съществуват безкрайно много светове и безкрайно много възможности; че всяко решение, взето от кой да е човек в този свят, създава нова реалност.

— Това звучи странно.

— Казва го човекът, който току-що прелетя през града с устройство, зареждано от тялото на мъртъв Епичен.

— Е, от проучвания, направени с мъртъв Епичен — поправих я аз.

— Не — възрази Меган. — Истински труп. „Проучването“ съдържа използване на парченца от мъртви Епични и извличане на способностите им. Какво мислиш, че беше мотиваторът на тази машина?

— Ха.

Мизи ми обясни, че всеки от мотиваторите бил индивидуално за устройството. Толкова… какво, индивидуални, понеже имаха парченце мъртъв Епичен в себе си? Вероятно само митохондриалната ДНК, помислих си аз. Възмездителите я събираха от мъртви Епични и я използваха като валута… Това караше мотиватора да работи. Имаше смисъл. Някакъв плашещ смисъл.

— Както и да е — продължи Меган — сега не говорим за мотиватори. Говорим за мен.

— Това се оказва една от любимите ми теми — отвърнах й аз, макар и да се почувствах доста раздразнен. Ако силите на Меган представляваха това, което твърдеше тя, то означаваше, че съм бъркал. В продължение на години бях уверен, че знам какво е Зарево, че съм проумял недостъпна на останалите тайна. Толкова по въпроса.

— Най-добре мога да го обясня така — продължи Меган. — Донасям някое от другите места, тези не-места на никога недостигната възможност — в нашия свят, и за известно време отклонявам онази реалност към тази. Онази нощ, в асансьорната шахта, ние не бяхме там.

— Но…

— И бяхме — допълни Меган. — За хората, които ни търсеха, шахтата бе празна. В инспектираната от тях реалност ти и аз въобще не се бяхме изкачвали там. На тях аз представих различен свят.

— Ами дозерът?

— Представих му свят без Епични, които да открива.

Тя вдиша дълбоко.

— Някъде съществува свят — или може би просто възможността за такъв — където аз не нося това бреме. Където аз отново съм само себе си.

— Ами Зарево? — попитах аз. — Образът, който показваше на света, огненият Епичен?

Меган се поколеба, после вдигна ръка.

Пред нас се появи Епичен. Висок, хубав мъж с пламтящи дрехи и наглед разтопено лице. Очите светеха, юмрукът хвърляше огнени следи, като горящ петрол. Можех съвсем леко да усетя горещината.

Погледнах Меган. Не изглеждаше да губи контрол, въпреки използването на силите си. Когато заговори, донесе се нейният глас — гласът на познатото ми нейно аз.

— Ако съществува свят, в който нямам сили — рече Меган, загледана във внушителната фигура — съществува и свят, където имам различни сили. По-лесно е да призовеш едни възможности, отколкото други. Не знам защо. Не става дума, че този свят е подобен на нашия. В него аз притежавам напълно различен набор сили, а освен това…

— Си мъж — довърших аз, като забелязах сходството в чертите.

— Да. Малко е разсейващо, разбираш ли?

Потръпнах и огледах горящия Епичен, който можеше да бъде близнак на Меган. Бил съм много неправ за нейните способности. Изправих се и посрещнах погледа на Зарево.

— Значи ти не трябва да… да речем, да си разменяте местата с него или нещо такова? Да го довеждаш тук, искам да кажа?

— Не — отговори тя. — Привличам сенки от друг свят в този тук. Това изкривява реалността около сянката по странен начин, но тя все пак си остава само сянка. Мога да го водя тук, никога не съм виждала неговия свят.

— Той… знае ли, че съм тук? — попитах аз и погледнах Меган.

— Не съм сигурна — каза тя. — Мога да го заставя да върши всичко, което искам, но смятам, че това е, защото силите ми намират реалност, в която той вече е щял да направи това, което аз искам той да направи…

Погледнах пламтящите очи и те сякаш можеха да ме виждат. Явно ме познаваха. Зарево кимна с глава към мен и изчезна.

— Усетих горещина — обърнах се към Меган.

— Различно е — разясни тя. — Понякога, когато минавам в другата реалност — вкарвам я в нашата — тя е сенчеста и неясна. Друг път е почти истинска.

Тя се намуси.

— Предполага се, че се крием, нали така? Не бива да се размотавам нагоре-надолу и да призовавам Висши Епични, които светят нощем.

— Според мен това беше страхотно — тихо казах аз.

Незабавно съжалих за думите си. Това бяха силите, за които Меган току-що каза, че не иска да притежава. Те я разваляха и искаха да я унищожат. Да й отправям комплименти за силите беше малко като да правя комплимент на човек със счупен крак колко бяла е костта, която е излязла от кожата му.

Но тя явно нямаше нищо против. Всъщност мога да се закълна, че леко се изчерви.

— Не е кой знае какво — каза тя. — Наистина, много работа за прост ефект. Определено си чел за Епични, които могат да правят илюзии от каквото си искат, без да им се налага да измъкват някоя алтернативна реалност от джоба си.

— Да.

Тя скръсти ръце и ме погледна.

— Добре. Трябва да направим нещо с тези дрехи.

— Какво? Смяташ, че човек, който обикаля наоколо във водолазен костюм с прикачени към ръцете и краката му странни Епични уреди, е подозрителен?

Тя не ми отговори, а вместо това постави ръка на рамото ми. Върху мен изникнаха джинси и яке — почти същите като истинските ми дрехи — и покриха водолазния костюм. Крачолите се развяха, достатъчно широки, за да покрият спирила. Сигурен бях, че не е модно, но какво знаех за модата? В Нюкаго последният писък бяха дрехи, основани на стария Чикаго от двадесетте години на XX век.

Пипнах дрехите. Не бяха истински, въпреки че ми се стори, че мога съвсем леко да ги усетя. Или пък съм си спомнил за тях. Има ли смисъл в това? Вероятно не.

Тя ме огледа, критично вдигнала вежда.

— Какво? — попитах я аз.

— Опитвам да реша дали да сменя лицето ти, за да направя по-малка вероятността да те забележат, докато се промъкваш към Разрушение.

— А… окей.

— Обаче има странични ефекти — каза тя. — При размяната на нечие тяло винаги се притеснявам, че ще свърша с това да го сменя изцяло с версията от другата реалност.

— Правила ли си го преди?

— Не знам — обясни тя със скръстени ръце. — Убедена съм, че всеки път, когато умирам, „превъплъщението“ ми всъщност са просто моите сили, които призовават от друго измерение моя версия, която не е умряла.

Тя видимо потрепери.

— Както и да е, нека те оставим какъвто си. Не искам да сменя лицето ти и то да остане така. Свикнала съм с твоето. Ще вървим ли?

— Да — казах аз.

Излязохме от изоставения полунавес и продължихме да вървим към мястото, където беше застанал Разрушение.

— Как се чувстваш? — попитах аз.

— Малко гладна — отговори тя.

— Не това имах предвид — и хвърлих поглед към нея.

Тя въздъхна.

— Раздразнителна съм. Все едно не съм спала достатъчно. Искам да си го изкарам на всеки наоколо, но скоро ще изчезне.

Тя сви рамене.

— Този път е по-добре отпреди. Не знам защо — макар че както и да изглежда, в действителност аз не съм толкова могъща.

— Ти казваше нещо подобно и преди.

— Понеже е вярно. Но… така, това може да бъде и предимство. Ето защо мога да върша тези неща и да не се преобразявам незабавно. Това е по-трудно за наистина могъщите Епични. За мен единственият път, когато става наистина зле, е при превъплъщаване.

Поехме по мост.

— Странно е — отбелязах аз — някой Епичен да говори толкова откровено за всичко това.

— Странно е — каза тя — глупавият ти глас да говори толкова много за тайните ми.

После се намръщи.

— Извинявай.

— Всичко е наред. Една приятна разходка с Меган няма да бъде наред, ако не ни съпроводят няколко язвителни забележки.

— Не, не е наред. Това не съм аз, Колене. Аз не съм толкова хаплива.

Въпросително шавнах вежди.

— Добре де — тросна се тя. — Може би съм. Но не оскърбявам. Или поне не искам. Мразя това. Все едно мога да усетя как се изплъзвам сама на себе си.

— Как мога да помогна?

— Добре е, когато говориш — отвърна тя. Пое дълбоко дъх. — Разкажи ми за проучванията си.

— Малко е зубраческо.

— Мога да го преживея.

— Добре… намерих тези връзки между някои Епични и слабостите им, нали така? Излиза, че има и следваща стъпка. Но за да проуча това, ще трябва да отвлека някой Епичен.

— Никога не мислиш на дребно, нали, Колене?

— Слушай сега — спрях я аз. — Това е страхотна идея. Ако мога да заловя Епични и след това успея да използвам слабостта им, за да не им позволя да използват силите си, мога да открия колко време им отнема да станат нормални. Мога да им задавам въпроси, да измъквам от миналото им връзки, които могат да покажат какво най-вече създава слабостите.

— Или можеш да интервюираш напълно желаещия Епичен, който върви до теб.

Изкашлях се в ръка.

— Така, хм, тази схема може и да е започната, понеже мислех как да те освободя от силите ти. Прецених, че ако знам колко време отнема и какво се изисква, за да удържаш някой Епичен… Знаеш. Това може да ти помогне.

— Ау — рече тя. — Това трябва да е най-сладкият начин, по който някой изобщо ми е казвал, че планира да ме отвлече и затвори.

— Аз само…

— Не, всичко е наред — каза тя и всъщност взе ръката ми. — Разбирам чувството. Благодаря ти.

Кимнах и известно време повървяхме. Нямахме бърза работа. Мисията на Вал щеше да й отнеме часове, а Разрушение нямаше да ходи никъде. Тъй че нямаше нищо лошо в това да се наслаждаваме на нощта — е, доколкото е възможно, като държим сметка за всичко.

Вавилар беше красив. Започвах да харесвам странната светлина на боята. След еднообразното огледално сиво на Нюкаго, толкова много цвят омагьосваше. Вавиларците можеха да рисуват каквито стенописи искаха — от имена, надраскани по дължината на подминатата от нас сграда, до красиво и изящно изображение на вселената на върха на друга.

Въпреки че все още не бях свикнал със спокойствието на хората тук, трябваше да призная, че в тях имаше някакъв привлекателен каприз. Толкова зле ли щеше да бъде, ако това е всичко в живота? Докато ги подминавахме тази нощ, а те си говореха, биеха барабани и пееха, открих, че хората ме дразнеха много по-малко отпреди.

Може би заради компанията. Държах Меган под ръка; тя вървеше близо до мен. Не говорехме много, но и нямаше нужда. За момента тя отново беше при мен. Не знаех колко щеше да продължи, но в това място на живи цветове отново можех да бъда с Меган. Бях благодарен за това.

Преминахме на висока сграда и доближихме източната страна на града, където Разрушение чакаше. Свърнахме към мост, който водеше към още по-висока сграда. Тя щеше да бъде подходяща за поставяне на камерата на Тиа или за намиране на по-добро място.

— Тревожа се, че когато се превъплъщавам, в действителност не се завръщам аз — тихо изрече Меган. — Това е някаква друга моя версия. Когато това става, се притеснявам, че най-накрая нещо ще се прецака и че другата личност ще обърка работите. Работи, които не искам да бъдат объркани.

Тя ме погледна.

— Ти си истинската — казах аз.

— Но…

— Не, Меган. Не можеш да прекараш живота си в притеснения за това. Каза, че силите вземали някаква твоя версия, която не умирала — всичко останало си е същото. Просто живо.

— Не съм сигурна.

— Спомняш си всичко станало с теб освен времето непосредствено преди смъртта, нали?

— Да.

— Това означава, че ти все още си ти. Истина е — аз мога да усетя, че си ти. Ти си моята Меган, а не някоя друга личност.

Умълча се; погледнах я, но тя се усмихваше.

— Знаеш ли — обади се тя, — понякога разговорите с теб ме карат да се чудя дали ти всъщност не си този, който може да променя реалността.

Нещо ми хрумна.

— Можеш ли да подмениш Разрушение? — попитах аз. — Да извадиш някоя негова версия без сили или с очевидна слабост, а този да го пъхнеш някъде в друго измерение?

Тя поклати глава.

— Не съм достатъчно силна — продължи тя. — Правила съм нещо наистина драматично веднага след като умра, в сутринта на превъплъщаването. Тогава… сякаш мога да вземам части от онази реалност със себе си, понеже просто идвам оттам. Тогава обаче аз не съм достатъчно себе си, за да я контролирам, тъй че не си въобразявай.

— Струваше си да попитам — казах аз и се почесах по главата. — Въпреки че според мен, дори и да можеше да го направиш, не би трябвало да го вършим. Искам да кажа, какво хубаво има в това да защитаваме този Вавилар, ако допуснем хиляди хора да умрат в друг Вавилар.

И то ако нещата, които можеше да върши, бяха от други съществуващи светове, а не просто възможности за светове, които би могло да съществуват. Човече. Разсъжденията за това ми причиняваха главоболие.

— Не забравяй, целта продължава да бъде да се отърва от силите си — напомни Меган. — Регалия заяви, че не знае дали може да го направи, но ми каза, че ако й служа, ще опита.

Меган повървя замислено известно време.

— Не знам дали тя лъжеше, или не, но според мен ти имаш право. Мисля, че зад това трябва да има нещо, някаква цел.

Спрях на края на покрива и погледнах как стои на края на моста, точно зад мен.

— Меган, знаеш ли слабостта си?

— Да — тихо каза тя и се обърна, за да разгледа града.

— Има ли някаква връзка с миналото ти?

— Само случайни съвпадения — обясни Меган. Обърна се и ме погледна. — Но може би не са тъй случайни, както ми се струва.

Усмихнах се, обърнах се и продължих през покрива.

— Няма да попиташ каква е слабостта? — поинтересува се тя и забърза след мен.

— Не. Тя принадлежи на теб, Меган. Ако те попитам за това… все едно да попитам някого за ключа към душата му. Не искам да те поставям в такова положение. Достатъчно е да знам, че съм на правилния път.