Брандън Сандърсън
Зарево (29)

28.

Той се втренчи в мен и аз се изпотих. Искри, този човек можеше да бъде сериозен. Искаше да се преструва, че това е тиха, внимателна група — и наистина, тя беше такава. Ако не броим него. Той беше като мен. Винаги е бил.

И затова разбирах колко наистина сериозен е той. Облизах устни.

— Планирам да заловя един от Епичните на Регалия — започнах аз. — Когато ударим Нютън, искам да опитам да я неутрализирам, вместо да я убивам — и после искам да я заловя. Както направихме с Едмънд в Нюкаго.

Проф ме изгледа за един момент, после като че се отпусна, все едно нещата не са толкова зле, колкото е очаквал.

— Какъв е смисълът?

— Така, ние знаем, че Регалия е двулична. Планира нещо повече от това, което сме успели да отгатнем.

— Възможно е.

— Вероятно е. Ти си казвал, че е хитра. Загатвал си, че е много внимателна и много умна. Искри, Проф, ти трябва да се притесняваш, че тя дори и сега разиграва всички ни.

Той се извърна от мен.

— Ще призная, че това ми е минавало през ума. Абигейл има навика да… поставя хората, включително и мен, на места, където ги иска.

— Да, тя те познава. Знае какво ще направиш.

Въодушевлението ми нарасна — май можеше и да съм се измъкнал от лошо положение.

— Следователно няма да очаква да опиташ отвличане. Твърде е дръзко и въобще не съответства на методологията на Възмездителите. Помисли си обаче какво може да донесе това! Нютън може да знае какво е намислила Регалия — поне ще знае как Регалия набира тези други Епични.

— Съмнявам се, че ще научим много — възрази Проф. — Абигейл не споделяше такава информация.

— Е, в най-лошия случай Нютън може да ни посочи местата, в които Регалия се е появявала пред нея — настоях аз. — Което ще ни помогне за картата ни. Има и шанс тя да знае повече. Нали?

Проф тупна по лоста за управление на подводницата; мехуроподобният прозорец пред него светеше с прецедената светлина отгоре.

— А как планираш да я накараш да говори? Изтезания?

— Хм, всъщност се надявах, че като й пречим да използва силите си… разбираш ли… ще я направим добра или нещо такова.

Той вирна вежда към мен.

— Това стана с Едмънд — отбранително продължих аз.

— Едмънд не е бил убиец преди трансформацията си.

Да, това беше истина.

— Освен това — подзе Проф — Едмънд е добър, понеже дарява силите си — като мен. Той не е „станал добър“. Преди всичко той просто не е бил зъл. Ти имаше предвид, но не пожела да го кажеш от страх да не ме ядосаш, че Зарево изглеждаше добра, когато беше с нас. Надяваш се, че като попречиш на Нютън да използва силите си, ще можеш да докажеш, че същото нещо при Зарево ще върне Меган при теб.

— Може би — потвърдих аз и се сринах в стола си.

— Притеснявах се, че тъкмо нещо такова обмисляш — довърши Проф. — Би могъл да изложиш на опасност целия екип, преследвайки собствените си цели, Дейвид. Не можеш ли да го видиш?

— Мога — отвърнах аз.

— Това ли е всичко? — попита ме Проф. — Няма други потайни заговори?

Изстинах. Меган.

— Това е всичко — чух се да казвам аз.

— Е, смятам, че не е толкова зле — и Проф пусна въздишка.

— Значи оставам във Вавилар?

— Засега — отговори Проф. — Злочестие. Ти или си точно това, от което Възмездителите се нуждаят и са се нуждаели в продължение на години… или си въплъщение на безразсъдния героизъм, който сме имали мъдростта да избягваме. Все още не мога да реша.

Насочи подводницата право към потопена постройка с дупка в страната. Много приличаше на мястото, където стояхме на док, но беше различна сграда. Влязохме през отвора като голяма пуканка, хлътнала в пастта на разлагащо се животно. Във вътрешността Проф натисна лоста и изпусна струя веро във водата, за да отслаби повърхностното напрежение и да попречи на силите на Регалия. Изключи светлините и ни изкара на повърхността.

Излязохме опипом, намерихме въжетата и те ни преведоха през коварно, наполовина потопено под водата мостче до стълба. Не можех да видя кой знае какво; такава беше и целта.

— Нагоре по стъпалата — прошепна Проф по линията. — Проучихме сградата за потенциална база преди да намерим другата. Мястото е неизползвано, достатъчно далеч от кварталите е и към него не водят мостове. Горната част на зданието се състои от частни офиси, които би трябвало да дават добър изглед към въпросния покрив.

— Разбрано — обадих се аз; държах пушката в едната ръка и раницата на другото рамо и напипах вратата.

— Ще се върна в подводницата, за да съм готов да се измъкна бързо — обясни Проф. — Нещо в цялата тази работа не ми харесва. Имай готовност да бягаш; ще оставя входа отворен.

Замълча и усетих как ръката му стиска рамото ми.

— Не прави никакви глупости.

— Не се притеснявай — нашепнах аз по връзката. — Аз съм експерт по глупостите.

— Ти си…

— Просто мога да забелязвам глупостта, понеже я познавам твърде добре. Както един екстерминатор познава гадините и може да забележи къде са били, нали? Аз съм такъв. Глупинатор.

— Не произнасяй отново тази дума — рече Проф.

Е, за мен имаше смисъл. Той ме пусна, аз отворих вратата и пристъпих. След като я затворих, привързах мобилния на рамото си и включих светлината. Стълбата водеше нагоре през тъмен, влажен, полуизгнил наклон. Като забравеното стълбище, което можеш да видиш в някой стар филм на ужасите. Само дето хората в тези филми не бяха въоръжени с автоматична пушка Готшалк с електронно-компресирани пълнители и прибор за нощно виждане. Усмихнах се, изключих мобилния, вдигнах пушката и задействах нощното виждане. Според Проф мястото било изоставено, но най-добре беше човек да се увери.

Изкачвах стълбите внимателно с пушка на рамо. Все още не бях напълно доволен от Готшалк. Старата ми пушка беше по-добра. Вярно, че от време на време засичаше. Не беше и автоматична, а и най-малко веднъж месечно прицелът й трябваше да се настройва. А и… е, просто си беше по-добра. Това е.

Меган би се изсмяла на това, помислих си аз. Сантименталности за несъмнено по-лошо оръжие? Само глупак би направил това. Работата е, че приказваме така, но май всички ставаме сантиментални покрай оръжието си. Посегнах към хълбока си и внезапно разбрах, че не ми харесва повече да не нося пистолета на Меган. Трябваше да се снабдя с някакъв заместител.

На върха на дългата стълба влязох в някога добре обзаведена приемна. Сега обрасла с вездесъщата растителност на Вавилар, тя беше цялата в мрак и лиани. Никакви прозорци не пускаха светлина в стаята и въпреки че от дърветата капеха плодове и застилаха пода, те не светеха. Това ставаше само след падането на нощта.

Запридвижвах се внимателно напред и настъпвах стари отчети за разходи и други книжа. Стаята вонеше ужасно — на гнило и плесен. Вървях и се усетих странно ядосан на Проф. Какво искаше да каже с „безразсъдния героизъм?“ Не трябваше ли да бъдем герои? Баща ми бе очаквал героите. Вярвал беше в тях. Умря, защото вярваше в Стоманеното сърце.

В това отношение беше глупав. Но по някакъв начин осъзнавах как все повече искам да бъда същият глупак. Нямаше да се чувствам виновен, че опитвам да помагам на хората. Проф можеше да говори каквото си иска, но дълбоко вътре той чувстваше същото. Съгласи се да отстрани Стоманеното сърце, защото схвана, че Възмездителите не са достатъчно видими. Той щеше да вземе правилните решения. Щеше да спаси този град.

Проф бе герой. Епичният, който се сражава за човечеството. Просто трябваше да го признае. И…

Нещо изхрущя под крака ми.

Замръзнах и отново огледах стаичката през прицела.

Нищо. Свалих оръжието и включих светлината си. Какво, в името на сянката на Злочестие…?

Настъпих купчинка малки неща, израсли от лианата в основата на едно от дърветата. Странните растителни пипала излизаха изпод кората, като мустаците на маскиран човек. Трябваше да погледна по-отблизо какво виждам, понеже можех да се закълна, че на върховете им има… бисквитки. Да, бисквитки. Коленичих и известно време се порових из тях. Издърпах късче хартия.

Бисквитки с късметчета, помислих си аз. Растат от дървото.

Развих хартийката и прочетох думите.

Помогнете ми.

Страхотно. Отново бях във филма на ужасите.

Обезпокоено отстъпих и поставих оръжието в позиция. Отново огледах стаята и светнах с мобилния си в сенчестите ъгли зад стволовете на дърветата. Нищо не скочи върху мен.

Когато се убедих, че съм сам, наведох се пак към бисквитките, затърсих из тях и прочетох други хартийки. На всичките пишеше Помогнете ми или Тя ме държи в плен.

— Дейвид? — прозвуча гласът на Тиа в слушалката ми. — На позиция ли си вече?

Подскочих почти до тавана.

— Ъъ, не още — отвърнах аз и натъпках част от хартийките и парченцата бисквита в джоба си.

— Току-що се натъкнах на нещо. Ъъ… някой някога да е докладвал за бисквитки, които растат от плодните дървета?

Тишина по линията.

— Бисквитки? — попита Тиа. — Дейвид, да не ти е зле нещо?

— Е, напоследък имам малко лошо храносмилане — отбелязах аз и тръгнах към другата врата на стаята, зад някакво разлагащо се секретарско бюро. — Но не мисля, че то ме кара да си въобразявам бисквитки. Обикновено лошото храносмилане причинява точно илюзии за чийзкейк.

— Ха-ха — сухо изрече Тиа.

— Вземи образец — нареди Проф. — Продължавай напред.

— Изпълнено — отговорих аз, заслушах се на вратата, после я блъснах и проверих всеки ъгъл на съседната стая. Беше празна, но два широки прозореца хвърляха светлина върху мен. Представляваше директорски кабинет, застлан с нападали книги и метални дрънкулки — като малките неща с топчета, при които вдигаш едното и то дразнещо изщраква в останалите. Тук растяха само две дървета, по едно от всяка страна на стаята, и пускаха ластари по библиотеките на всяка стена.

Продължих напред, стъпвах през отломките, правех всичко по силите си да се движа приведен и доближих големите прозорци. Сградата беше усамотена, посред океана. В основата й се разбиваха вълни и водата долу се пенеше. В далечината, през някакъв залив, други постройки стърчаха над повърхността на океана. Самият Вавилар.

Застанах на колене, оставих раницата настрана и подадох дулото на пушката през счупено място на прозореца. С око на прицела избрах увеличение до десет пъти. Работеше прекрасно — спокойно можех да виждам на петстотин метра; всъщност, обзалагам се, че можех да докарам до две хиляди метра с достатъчно подробности.

Искри. Не бях произвеждал такива изстрели. Биваше ме с пушката, но не бях трениран снайперист. Не вярвах Готшалк изобщо да има обсег за такъв изстрел, при все че прицелът беше чудесен да надзърташ насам-натам.

— На позиция съм — обадих се аз. — Коя е сградата?

— Виждаш ли оная с острия връх? — включи се Ексел по линията. — До двата плоски покрива?

— Аха — отговорих аз и увеличих образа. Разстоянието си го биваше, но не беше проблем за отличното увеличение на оръжието.

А ето го и него.