Брандън Сандърсън
Зарево (27)

26.

Два дни по-късно стоях сам в библиотеката на нашата подводна база и гледах картата на Тиа. Точките, където бях видял Регалия, бяха отбелязани с червени карфици и малки удивителни знаци, надраскани върху хартията. Усмихнах се при спомена за вълнението на Тиа, когато постави карфиците. Макар математическата част на нейната работа да не ми беше особено интересна, крайният резултат определено беше.

Понечих да изляза, но се спрях. Във Фабриката се справях сносно с математиката, нищо че предметът не ми харесваше. Не можех да си позволя да мързелувам, само защото някой друг държеше нещата в ръцете си. Исках аз самият да знам. Насилих се да се върна и да разбера анотациите на Тиа. От онова, което успях да схвана накрая, моите точки бяха помогнали доста, но ни трябваха още данни от югоизточната част на града, преди наистина да определим къде е централната база на Регалия.

Излязох от библиотеката доволен. Нямах какво да правя. Което беше странно. В Нюкаго винаги имаше с какво да запълвам времето си, преди всичко заради Ейбрахам и Коуди. Видеха ли ме да мързелувам, двамата ми даваха работа — да чистя оръжия, да нося сандъци, да се упражнявам с тензорите. Каквото и да е.

Тук не ставаше така. Долу не можех да се упражнявам със спирила. А горе можех да излизам само при предварително планирани експедиции. Освен това, тялото ме болеше от часовете, които вече бях прекарал в плуване със спирила из града. Силовото поле на Проф ме пазеше от контузии, но не можеше да опази мускулите ми от напрягане.

Надзърнах при Тиа — вратата беше открехната — и от съсредоточения й вид и шестте празни опаковки кола до стола й разбрах, че не трябва да я безпокоя. Мизи беше в работилницата и с помощта на Вал поправяше една от моторниците. Когато влязох да си поговорим, Вал веднага ми се смръщи студено. Заковах се на прага, изтръпнал от погледа й. През последните няколко дни Вал явно беше в още по-лошо настроение от нормалното. Мизи лекичко сви рамене, шавна с ръка и поиска от Вал гаечен ключ. Искри. Обърнах се и ги оставих. Сега какво? Трябваше да правя нещо. Въздъхнах и се отправих обратно към стаята си, където отново можех да се заровя в моите записки за Епичните. Подминах стаята на Тиа и се изненадах, когато тя подвикна:

— Дейвид?

Подвоумих се на вратата, после я бутнах.

— Аха?

— Откъде знаеше? — попита Тиа с наведена над лаптопа глава. Разярено пишеше нещо. — За Електричната.

Електричната. Епичната, която убихме, точно преди да тръгнем от Нюкаго. Нетърпеливо пристъпих напред.

— Намерила си още нещо? За миналото й?

— Току-що узнах истината за нейните баба и дядо — отговори Тиа с кимване. — Опитали са да я убият.

— Тъжно, обаче…

— Отровили са напитката й.

— Куул-ейд?

— Генерична, но достатъчно подобна. Старците били странна двойка. Обсебени от култове и стари истории. Било е подражателско убийство или опит за убийство, по примера на някаква по-стара трагедия в Южна Америка. Важното е, че Електричната — по-скоро, Емилин — била достатъчно голяма по онова време, за да разбере, че е била отровена. Изпълзяла на улицата, когато гърлото и устата й почнали да горят, и някакъв минувач я откарал в болницата. След години станала Епична, а слабостта й…

— Беше нещото, което почти я е убило — довърших развълнувано аз. — Това е връзка, Тиа.

— Може да е съвпадение.

— Не го вярваш — възразих аз. И как би могла? Това беше още една връзка, реална — като при Митоза, но още по-обещаваща. Оттам ли произлизаха слабостите на Епичните? От неща, които почти са ги убили?

Но как би могла слабата рок музика почти да убие някого, чудех се аз. Може би по време на турне? Някакъв инцидент. Трябваше да научим повече.

— Мисля, че съвпадението е възможно — отговори Тиа и най-сетне ме погледна в очите. — Обаче мисля също, че си заслужава разследването. Добра работа. Как се досети?

— В това трябва да има някаква логика, Тиа. Силите, слабостите, Епичните… кой бива избран.

— Не знам, Дейвид. Наистина ли трябва да има някакво разумно основание? В стари времена, щом връхлитало някое бедствие, всеки опитвал да го обясни, да намери причина. Нечии грехове. Гневни богове. Но природата невинаги ни предоставя причина, не и от вида, който ние искаме.

— Ще провериш, нали? — попитах аз. — Като при Митоза е. Най-малкото е подобно. Вероятно можем да намерим връзка със Стоманеното сърце и неговата слабост. Само човек, който не се боеше от него, можеше да го нарани. Възможно е в миналото да е бил почти убит от някого, който…

— Ще го проверя — спря ме Тиа. — Обещавам.

— Струва ми се, че не гориш от желание — настоях аз. Как можеше да е толкова скептична? Това беше вълнуващо! Революционно!

— Мислех, че сме над това. В началото лористите прекараха години в търсене на връзка между слабостите на Епичните. Решихме, че няма. — Тя помълча малко. — Но ми се струва, че времената бяха тежки. Комуникацията беше трудна, правителството се разпадаше. Тогава направихме и други грешки. Май няма да се изненадам да открия, че някои от решенията ни са били прибързани. — Тиа въздъхна. — Ще проверя по-задълбочено, макар Злочестие да ми е свидетел, че покрай Регалия напоследък нямам време.

— Мога да помогна — отговорих аз и пристъпих напред.

— Знам, че можеш. Ще те държа в течение на разкритията си.

Останах на мястото си. Бях решен да не си тръгна така лесно.

— Това беше отпращане.

— Аз…

— Хората, с които работя, са много потайни — прекъсна ме Тиа. — Намекнах им, че ти трябва да бъдеш допуснат до нашите редици, но ако го сториш, ще трябва да се откажеш от операциите. Достъпът до нашите знания означава да не поемаш рискове, за да не бъдеш пленен и разпитван.

Раздразнено изсумтях. Копнеех за възможността някой ден да се запозная с лористите на Тиа. Но нямаше да се откажа да действам като примамка, не и докато имаше Епични за убиване. Пък и без това да си лорист звучеше като зубърска работа.

С въздишка излязох от библиотеката. За съжаление това ме изправи пред същия проблем като преди. Какво да правя със себе си? Тиа нямаше да ме допусне до проучването, а Вал не искаше да се навъртам наоколо.

Кой би помислил, че животът в прекрасна подводна база може да е толкова скучен?

Бавно се отправих към моята стая. Коридорът беше тих, ако не се броят някакви далечни шумове, които отекваха откъм тъмния му дял. Смътни и драскащи, те ми се сториха като звън на микровълнова след приготвянето на полуготова пица. Подминах вратите една след друга и накрая стигнах до стаята на Ексел. Той беше оставил вратата широко отворена, а стаята беше облепена открай докрай с плакати с интересни сгради. Архитектурен маниак? Не бих го предположил, но пък всякакви предположения за Ексел ме затрудняваха.

Той самият изпълваше един грамаден стол до малка масичка, върху която беше разположена някаква старовремска машинария. Кимна ми и продължи да бърника машината. Тя издаваше жужене.

За пръв път този ден се почувствах добре дошъл. Влязох и седнах до него.

— Радио? — отгатнах аз, когато той взе да настройва честотите.

— И по-точно, скенер — отговори той.

— Нямам представа какво значи това.

— Просто ми позволява да търся сигнали, предимно местни, и да проверя мога ли да ги чувам.

— Колко… старомодно — рекох.

— Е, може би не толкова, колкото си мислиш. Това не е истинското радио, а само контролен механизъм. Потопени сме достатъчно дълбоко под водата, та да не мога да улавям добър сигнал тук. Истинското радио е скрито горе.

— И все пак — радио? — аз почуках по новия си мобилен. — Разполагаме с нещо по-добро.

— А повечето хора горе — не — развеселено отвърна Ексел. — Да не мислиш, че хората, които се веселят и мързелуват в този град, разполагат със средства за мобилни? При това от Фабриката?

Замислих се. В Нюкаго мобилните бяха нещо обичайно, понеже Стоманеното сърце имаше сделка с Фабриката. Макар да изглеждаше алтруистично от негова страна, истината беше по-проста. Когато всички имаха мобилни, той можеше да им налага „програми за подчинение“ и други предупреждения, за да ги държи под строй. Очевидно Регалия не разполагаше с нищо подобно.

— Радио — рече Ексел и почука по приемника. — Някои неща просто работят. В простотата има елегантност. Ако бях горе и водех относително нормален живот, бих предпочел радио пред мобилен. Мога да поправя радиото; знам как работи. Само Злочестие знае какво става вътре в разните модерни джаджи.

— А как се захранва радиото? — попитах аз.

Ексел поклати глава.

— Тук, във Вавилар, радиото просто работи.

— Искаш да кажеш…

— Няма обяснение — отвърна той и сви грамадните си рамене. — Нищо друго не работи без източник на енергия. Миксери, часовници, каквото и да пробваш. Не ще да работи. А радиото се включва, даже и да няма батерии вътре.

Потреперих. Това ме уплаши повече и от странните светлини в мрака. Радио с призрачно захранване? Какво ставаше в този град?

Ексел явно не се тревожеше. Настрои радиото на друга честота, извади писалката си, приведе се и почна да пише. Примъкнах стола си по-наблизо. Доколкото успях да разбера, просто слушаше случайни разговори на хората в града. Взе няколко бележки и смени честотата. Послуша новата честота известно време, без да записва, и мина на следващата, където вече дращеше енергично.

Наистина знаеше какво прави. Бележките му бяха спретнати и ефикасни. Явно следеше дали някои хора не разговарят кодирано. Взех един от листовете му от масата. Ексел ме изгледа, но не ме спря.

Като че ли следеше и за споменавания на Регалия и разкази за нейно непосредствено появяване. Разполагаше главно със слухове, но аз останах впечатлен от подробните му записки и от заключенията, които правеше. Някои бележки сочеха, че честотата е била заглушена или пълна със статичен шум, но той успяваше да пресъздаде цели разговори. Думите, които действително беше чул, бяха подчертани, а останалото беше допълнено.

Вдигнах поглед от листа.

— Ти си погребален агент — подзех скептично.

— Трето поколение — с гордост отговори той. — Присъствах на балсамацията на родния ми дядо. Саморъчно подпъхнах памук под клепачите му.

— А това в училището за погребални агенти ли го преподават? — попитах аз и вдигнах листа.

— Не — ухили се Ексел. — Това го научих в ЦРУ.

— Ти си шпионин? — потресено възкликнах аз.

— Ей, даже и в ЦРУ им трябваха погребални агенти.

— Ъъ, не, не мисля, че са им трябвали.

— Повече, отколкото си мислиш — отговори Ексел и настрои приемника на друга честота. — Едно време имаше стотици като мен. Разбира се, не всички бяха погребални агенти, но нещо подобно. Хора, които имаха нормален живот, обикновена работа, и бяха разположени на места, където можеха да направят по някоя добрина тук и там. С години преподавах погребални науки в Сеул, а нощем с моя екип слушахме радиото. Всички си представят, че шпионите са от типа „коктейли и папийонка“, но всъщност нямаше много такива. Повечето бяхме средностатистически хора.

— Ти? Средностатистически?

— В разумните граници на вероятното — рече Ексел.

Открих, че се усмихвам.

— Не те разбирам, Ексел — казах и взех друг лист от купчината. — Онзи ден почти ми се стори, че симпатизираш на безделниците, които се тълпят в този град.

— Наистина им симпатизирам. Би ми харесвало да не правя нищо. Хората никога не отиват на война заради „безделниците“.

— Казва бившият шпионин.

— Бивш? — отвърна Ексел и размаха молив към мен.

— Ексел, ако никой не променя света, ако никой не работи да го направи по-добър, ние ще изпаднем в застой.

— Мога да преживея застоя, ако означава да няма война. Да няма убийства.

Не бях сигурен, че съм съгласен. Може и да бях наивен, понеже не бях преживял нито една война между хора. Животът ми мина под знака на конфликта с Епичните. Обаче предполагах, че светът щеше да е доста скучен, ако всичко, което хората правеха, беше да си стоят същите.

— Добре де, няма значение — продължи Ексел. — Това не може да стане. Сега работата ми е да направя всичко по силите си, та хората да могат да живеят както намерят за добре. Ако това означава да се пекат на слънце и да не се тревожат, добре за тях. Поне някой в тоя окаян свят се радва на живота.

Продължи да пише. Можех да поспоря още, но открих, че няма да е от сърце. Ако това го мотивираше да се бори с Епичните, така да е. Всеки от нас си имаше свои причини.

Оставих вниманието ми да се привлече към страница с бележки по една специфична тема: Зората, митичният Епичен, който уж накарал растенията да растат и боята да свети. Страницата на Ексел беше пълна с бележки за хора, които обсъждат Зората, молят му се или ругаят с неговото име.

Разбирах защо хората толкова се интересуват от Зората. Вавилар не можеше да съществува без него, който и да беше той. Но, според докладите, той беше в този град дълго преди идването на Регалия. Смеех ли да се надявам да е истина съществуването на така добронамерен Епичен? Епичен, който не убиваше, който дори не властваше, а караше храната да расте и светлината да свети? Кой създаваше този рай в сградите в стария Манхатън?

— Ексел — казах аз и вдигнах поглед от листа. — Ти живееш тук от известно време.

— Откак Проф ни нареди да се внедрим — отвърна грамадният мъж.

— Мислиш ли, че Зората е истинска личност?

Той потропа за малко с молива върху бележника, после го остави и се пресегна да вземе изпод стола опаковка портокалова напитка. С връзки човек можеше да си я достави от Шарлът, също като колата. Там имаше един Епичен, който много обичаше газираните напитки и плащаше за поддръжката на машините.

— Видял си бележките ми — отговори Ексел и кимна към листа, който гледах. — Тази страница е само една от многото. Отварям си ушите за споменавания на Зората още от самото си идване тук. Той е истински. Твърде много хора говорят за него, та да не е.

— Много хора говорят за Бог — отвърнах аз. — Или поне говореха.

— Защото и той е истински. Предполагам, че не си вярващ.

Не бях сигурен. Бръкнах под блузата си и извадих подаръка от Ейбрахам. Стилизираното S, което беше символ на Верните. В какво вярвах? С години моята „религия“ беше смъртта на Стоманеното сърце. Боготворях тази цел така страстно, както всеки старовремски монах в манастир.

— Е, аз никога не съм бил от типа на мисионерите и смятам, че Бог може да е тема за разговор някой друг път — каза Ексел. — Но що се отнася до Зората, имам разумно основание да съм убеден, че е истински.

— Хората тук го боготворят.

— Добре, те може и да са чалнати — отговори Ексел и надигна напитката си. — Обаче са мирно племе, нали? Значи, тяхна си работа.

— А техният Епичен? Зората мирен ли е?

— Така изглежда.

Танцувах около въпроса. Трябваше да кажа какво точно имам предвид. Приведох се напред.

— Ексел, мислиш ли, че е възможно Епичните да са добри.

— Разбира се. Всички имаме свободна воля. Това е божествено право.

Седнах умислено.

— Виждам, че не си съгласен.

— Всъщност, съгласен съм — отговорих аз. Трябваше да вярвам, че е възможно Епичните да са добри. Заради Меган. — Искам да намеря начин да привлека някои Епични на наша страна, но Проф ме мисли за глупак. — Прекарах ръка през косата си. — През половината време смятам, че е прав.

— Е, Джонатан Федрус е велик човек. Мъдър човек. Но веднъж го видях да губи на покер. Тоест, имаме емпирично доказателство, че той не знае всичко.

Усмихнах се.

— Мисля, че твоята цел е достойна, Убиецо на Стоманеното сърце. — Ексел се поизправи в стола и ме погледна в очите. — Не мисля, че можем някога сами да победим Епичните. Ще ни трябва много повече огнева мощ. Може би всичко, от което светът се нуждае, са няколко Епични, който открито да се противопоставят на останалите. Нищо толкова драматично, колкото религията на Верните. Никакви мистични пришествия на благодатни ангелски Епични. Само един-двама, които са готови да кажат „Ей, това не е правилно“. Ако всеки, включително Епичните, знае, че има друга възможност, това навярно ще промени всичко.

Кимнах.

— Благодаря ти.

— За какво ми благодариш? Че ти избърборих несвързаните си мисли?

— Точно така. Имах нужда да поговоря с някого. Тиа е прекалено заета, а Вал явно ме мрази.

— Ами. Ти просто й напомняш за Сам. Спирилът беше негова рожба, нали знаеш.

Е, това май обясняваше нещата, нищо че не беше честно.

— Аз…

— Чакай малко — каза Ексел и вдигна ръка. — Слушай.

Насочих вниманието си към радиото и се съсредоточих да разбера думите. Докато разговаряхме, статичният шум беше постоянен, но не си бях дал сметка, че в дълбочина се чуват смътни гласове.

— … аха, виждам го — каза един глас. — Просто си седи на покрива в Търтъл Бей.

— Прави ли нещо? — попита втори глас. Честотата пращеше от статичен шум.

— Не. — Първи глас. — Очите му са затворени. Лицето му е обърнато към небето.

— Разкарай се оттам, Майлс. — Втори глас. Уплашен. — Той е опасен. Преди две седмици уби много хора.

— Аха. — Първи глас. — Ама защо просто си седи…?

Ексел вдигна поглед към мен.

— Разрушение? — попита той.

Аз кимнах. Призля ми.

— Ти предположи, че ще го направи — продължи Ексел. — Добро предположение.

— Ще ми се да не бях прав — отвърнах аз, блъснах стола си назад и станах. — Трябва да намеря Проф.

Разрушение беше почнал да трупа слънчева светлина, както беше направил в Хюстън, Албъкърки и накрая в Сан Диего.

Ако бях прав, градът нямаше да преживее следващата му стъпка.