Брандън Сандърсън
Зарево (26)

25.

Скочих на крака, когато образът й се избистри от една издигнала се фигура от вода. Веднага посегнах за пистолета си. Разбира се, не го носех. Не че щеше да има полза от него.

Знаехме, че тя може би наблюдава — във Вавилар човек винаги трябваше да предполага това. Можехме да излезем извън обсега й, за да се упражнявам, но какъв щеше да е смисълът? Тя вече знаеше за спирила, пък и бяхме уверени, че не иска да ни убие. Поне не веднага.

Регалия стъпи на покрива, все още свързана с морето с едно водно пипало. Държеше изящна чаена чаша и когато приседна, зад нея се оформи стол от вода. Както и преди, беше в делови костюм и блуза. Белите й коси бяха прибрани на кок. Тъмната й афроамериканска кожа беше съсухрена и набраздена от бръчки.

— О, стой спокойно — каза ми тя над чашата чай. — Няма да те нараня. Само искам хубаво да те огледам.

Поколебах се. Можех да си представя тази жена като съдийка по телевизията — достолепна, но строга. В гласа й звучеше тона на мъдра майка, която е принудена да се намеси в дребните разпри на незрелите си деца.

Била е и проповедник, припомних си аз от моите записки. Не ми ли цитираше Разрушение от писанието? Каква беше връзката тук?

Възмездителят в мен искаше да скочи във водата и да се махне с най-голяма бързина. Това беше една много опасна Епична. Никога не бях общувал така със Стоманеното сърце; държахме се много далеч от него до момента, когато капанът ни щракна.

Ала Регалия владееше водите. Скочех ли, щях да съм още повече в нейната власт.

Тя не иска да те убие, повторих си аз. Виж какво можеш да научиш. Действах противно на инстинктите си, но това ми се стори най-доброто.

— Как Джонатан е убил Епичния, който е притежавал тези сили? — попита Регалия и кимна към краката ми. — Знаеш, че за създаването на такива уреди обикновено е нужно да бъде убит някой Епичен. Във връзка с тези струи, винаги съм се питала как са успели Епичните да го направят.

Запазих мълчание.

— Борите се с нас — продължи Регалия. — Твърдите, че ни мразите. И въпреки това носите нашите кожи на гърбовете си. Онова, което наистина ненавиждате, е, че не можете да ни опитомите, както човек е опитомил зверовете. И затова ни убивате.

— Смееш да ми говориш за убийство? — попитах аз. — След онова, което направи, канейки Разрушение в този град?

Регалия ме изучаваше с безизразно лице. Остави чашата си настрани и тя се стопи, понеже вече не беше част от проекцията. Където и да се намираше в действителност, Регалия седеше на този стол, затова се постарах да запомня как изглежда. Беше просто дървен стол, без украси отстрани или на гърба, но може би щеше да ни подскаже къде е базата й.

— Казвал ли ти е Джонатан какъв е? — попита Регалия.

— Твой приятел — отвърнах мъгляво. — Отпреди много години.

— Да — усмихна се тя. — И двамата бяхме направени Епични приблизително по едно и също време. — Наблюдаваше ме. — Не си изненадан да го чуеш? Значи знаеш. Предполагах, че той още поддържа преструвката.

— Знаеш ли — изстрелях в отговор, — че ако един Епичен не използва силите си, се връща към старата си същност? Ти нямаш нужда да те убием, Регалия. Просто спри да използваш силите си.

— Ах, само да беше толкова просто… — Тя поклати глава, като че наивността ми я забавляваше, после кимна по посока на водите в Залива Сентръл парк. Те се нагънаха и зашаваха. На повърхността се образуваха вълнички, които се меняха бързо като изражението на дете, заловено в плаващи пясъци от бонбони.

— Добре се учиш с този уред — продължи Регалия. — Наблюдавах упражненията на другия човек и на него му трябваше много повече време, за да привикне с тази сила. Твоите способности явно са вродени.

— Регалия — подхванах аз и пристъпих напред. — Абигейл. Не е нужно да бъдеш такава.

Ти…

— Не се дръж, все едно ме познаваш, млади човече — прекъсна ме Регалия тихо, но твърдо.

Заковах се на място.

— Ти си убил Стоманеното сърце — продължи тя. — Само заради това би трябвало да те унищожа. Останали са ни толкова малко цивилизовани места, а ти събори онзи, който не само притежаваше власт, но и развиваше здравеопазването? Дързост пред боговете, дете. Ако се намираше в моя съд, щях да се постарая да се озовеш в затвора до живот. Ако беше сред моето паство, щях да направя нещо още по-тежко.

— В случай, че не си забелязала — отвърнах аз, — Нюкаго върви отлично и без Стоманеното сърце. Точно както Вавилар би вървял отлично без теб. Нима не затова повика Проф тук? Защото искаш той да те убие?

Тя помълча и аз осъзнах, че може би съм казал твърде много. Дали не бях издал, че Проф е наясно с плана й? Ала ако тя наистина искаше Проф да я спре, щеше да очаква той да е разбрал, нали? Наистина трябваше да внимавам повече. Регалия беше не само Епична; тя беше и юрист. Това беше като да сипваш къри на прах в лютив сос. Можеше да ме омотае с приказки. Но как можех да измъкна информация от нея, без да кажа нищо? Взех мигновено решение и скочих от покрива. Задействах спирила и полетях през водите на Залива Сентръл парк. Изскочих от водата след няколко минути и се приземих на един покрив далече на север от предишния.

— Съзнаваш колко нелепо изглеждаш, докато правиш това — каза Регалия и се издигна от водата, още преди новата й форма да се е очертала напълно.

Аз викнах и се престорих на разтревожен. Напуснах сградата и се отправих по-далеч на север, докато не стигнах до най-северния край на залива. Изтощен, отново излязох от водата и седнах на един покрив. От челото ми се стичаше вода.

— Привърши ли вече? — попита Регалия, а столът й отново се оформи от водата точно пред мен. Тя взе чашата чай.

— Мога да се появявам където пожелая, глупаво момче. Изненадана съм, че Джонатан не ти го е обяснил.

Не където пожелаеш, помислих аз. Имаш ограничен обсег.

А и тя току-що ми даде още две точки, които щяха да помогнат на Тиа да определи мястото й. Плъзнах се от покрива във водата с намерението да плувам още веднъж и да проверя ще ме последва ли.

— Наистина си добър с уреда — отбеляза Регалия. Познаваше ли Наводняващия, Епичния, от когото произлизат тези сили? Аз го създадох, знай.

Спрях във водата до сградата, застинал като бръмбар, който току-що е открил, че майка му е изядена от богомолка.

Регалия отпи от чая.

— Какво каза? — попитах аз.

— О, значи това те интересува, така ли? Истинското му име беше Георги, дребен уличен бандит от Орландо. Изглеждаше обещаващ. Аз го направих Епичен.

— Не говори нелепици — отвърнах аз през смях. Никой не можеше да прави Епични. Разбира се, от време на време се появяваха нови. Макар повечето да съществуваха от около година след изгрева на Злочестие, знаех няколко забележителни Епични, които едва напоследък бяха проявили силите си. Но никой не знаеше защо или как.

— Толкова си убеден в отрицанието — поклати глава Регалия. — Мислиш ли, че знаеш много за света, Дейвид Чарлстън? Знаеш как работи всичко?

Престанах да се смея, но и за миг не й повярвах. Някак играеше с мен. А каква беше играта й?

— Питай Разрушение следващия път, когато го видиш — нехайно рече Регалия. — Стига да оживееш достатъчно дълго. Питай го какво направих с неговите сили, колко по-могъщи са те, въпреки онова, което отнех от него.

Озадачено вдигнах поглед към нея.

— Отнела си от него? — Какво искаше да каже с това? Какво би „отнела“ от един Епичен? И освен това, да не би да загатваше, че е увеличила силите на Разрушение? Това ли беше причината за липсата на забавяне между неговите телепортации?

— Не можеш да се бориш с мен — продължи тя. — Сториш ли го, накрая ще умреш, сам. Ще се бориш за въздух в някоя от тези сгради-джунгли, на стъпка от свободата. Последното, което ще видиш, ще е гола стена, върху която някой е разлял кафе. Окаян и жалък край. Помисли върху това.

Тя изчезна.

Качих се на покрива, отрих малко вода от очите си и седнах. Преживяването беше решително сюрреалистично. Докато си почивах, мислех върху казаното от Регалия. Много беше и колкото повече мислех, толкова по-тревожно ставаше.

Накрая скочих обратно във водата и доплувах при другите.