Брандън Сандърсън
Зарево (23)

22.

Меган! Искри, хубаво беше да чуя гласа й. Последния път, когато това се случи, тя беше насочила оръжие срещу мен.

Меган излезе от сенките в коридора. Изглеждаше прекрасно.

Първия път, когато я видях — много отдавна, при опита ми да се присъединя към Възмездителите — тя беше облечена в тясна червена рокля, златистите й коси се сипеха по раменете й. Фините й черти бяха подчертани с руж и сенки и завършени с панделка яркочервено червило на устните й. Сега носеше грубо военно яке и джинси, косите й бяха прибрани в удобна опашка. И тя беше много по-красива. Това беше истинската Меган, онази с един кобур под мишницата и втори — на хълбока.

Видът й ми донесе спомени. За гонитбата през Нюкаго, за стрелбата и взривяващите се коптери. За отчаяното бягство с Меган на ръце, последвано от невъзможно спасение. Умря и без това. Но не завинаги, както бях установил. Не можех да сдържа усмивката си при вида й. Меган на свой ред вдигна деветмилиметров пистолет право към гърдите ми. Е, това поне ми беше познато.

— Забелязал си, че се намесвам — каза тя. — Което значи, че съм станала предвидима. Или че ти знаеш твърде много. Винаги си знаел твърде много.

Сведох очи към оръжието. Човек никога не свиква да има насочено оръжие към него. Всъщност, колкото повече знае за оръжията, толкова по-смущаващо е да се изправи срещу тях. Знае точно какво могат да му причинят — и знае, че професионалист като Меган не насочва оръжие към някого, без да е готов да стреля.

— Хъмм… и аз се радвам да те видя — казах аз и внимателно прибрах ръката, в която държах нейния пистолет, от прозореца, после пуснах пистолета на пода с незаплашително движение и леко го ритнах към нея. — Не съм въоръжен. Можеш да го свалиш, Меган. Искам само да поговорим.

— Би трябвало да те застрелям — отговори тя. Без да ме изпуска от прицел, тя се наведе да вземе втория пистолет от пода с лявата си ръка, после го плъзна в джоба си.

— И какъв ще е смисълът? — попитах аз. — След като оня ден ме спаси от удавяне, а тази вечер отново ме спаси, когато Нютън ме следеше? Благодаря ти и за двата пъти, между другото.

— Нютън и Разрушение смятат, че си опасен.

— А ти… не си съгласна?

— О, опасен си. Само че не както те или ти мислите. Ти си опасен, защото караш хората да ти вярват, Дейвид. Караш ги да изслушват смахнатите ти идеи. За нещастие, светът не може да бъде такъв, какъвто ти искаш да бъде. Ти няма да свалиш Епичните.

— Ние свалихме Стоманеното сърце.

— С помощта на двама Епични — сряза ме Меган. — Колко време бихте оцелели ти и отрядът в Нюкаго без щитовете на Проф и способностите му да лекува? Искри! Тук, във Вавилар, сте едва от няколко дни и ти вече щеше да си мъртъв без моята помощ. Не можеш да се пребориш с тях, Дейвид.

— Добре — отвърнах аз и пристъпих напред, въпреки пистолета, който още беше насочен към мен. — Бих казал, че твоите примери доказват единствено, че можем да се борим с Епичните. Стига да разполагаме с помощта на други Епични.

Изражението й се промени, устните й се изопнаха и очите й станаха по-твърди.

— Даваш си сметка, че Федрус ще се обърне против нас. Наели сте лъва да ви пази от вълците, но и той, и те ще ви изядат с радост, когато храната им свърши.

— Аз…

— Не знаеш какво е отвътре! Не трябва да ни вярваш. На никого от нас. Дори толкова малко нещо като това, което направих сега, за да те защитя от онези двамата, заплашва да ме разруши. — Тя помълча. — Вече няма да получиш помощ от мен.

Обърна се да тръгне обратно по коридора.

— Меган! — казах аз, внезапно обзет от паника. Бях дошъл чак тук, за да я намеря. Не можех сега да я оставя да си иде! Забързах по коридора след нея.

Тя крачеше далеч от мен, тъмен силует, който едва се виждаше в светлината на няколкото увиснали плода.

— Липсваше ми — казах аз.

Тя не спря.

Не така си бях представял срещата ни. Не се предполагаше тя да е за Проф или за Епичните, а за нея. И за мен.

Трябваше да кажа нещо. Нещо романтично! Нещо, което да я помете.

— Ти си като картоф! — викнах след нея. — В минно поле.

Меган застина. После се обърна рязко към мен. Лицето й се освети от един недозрял плод.

— Картоф — с равен глас изрече тя. — И това е най-доброто, на което си способен? Сериозно?

— Има смисъл. Слушай. Крачиш през минно поле и се притесняваш да не се взривиш. И после стъпваш върху нещо и се мислиш „Мъртъв съм“. А се оказва просто картоф. И си толкова облекчен да намериш нещо толкова чудесно, когато си очаквал нещо толкова чудовищно. Това си ти. За мен.

— Картоф.

— Разбира се. Пържени картофки? Картофено пюре? Кой не обича картофи?

— Сума ти хора. Защо не мога да съм нещо сладко, кейк например?

— Защото кейкът не расте в минно поле. Очевидно е.

Тя ме погледа няколко секунди, после приседна върху някакво обрасло коренище.

Искри. Май плачеше. Идиот! Казах си аз и забързах през листака. Романтично. Очакваше се да си романтичен, слонце! Картофите не бяха романтични. Трябваше да пробвам с морков.

Стигнах до Меган в полутъмния коридор и се поколебах, несигурен дали бих дръзнал да я докосна. Тя вдигна поглед към мен и макар наистина да имаше сълзи в ъгълчетата на очите й, тя не плачеше. Смееше се.

— Ти, Дейвид Чарлстън, си пълен глупак. Щеше ми се да не си толкова сладък при това.

— Ъъъ… благодаря — отговорих аз.

Тя въздъхна и се намести върху грамадното коренище. Сви крака и седна, опряла гръб в извивката на дървесния ствол. Това приличаше на покана, така че седнах пред нея, свих колене и се облегнах на стената. Виждах достатъчно добре, въпреки че цялото място беше призрачно с тези сенчести лиани и странни растения.

— Не знаеш какво е, Дейвид — прошепна тя.

— Кажи ми тогава.

Тя спря очи върху мен. После извърна поглед нагоре.

— Все едно отново си дете. Помниш, когато си наистина малък и всичко се върти около теб? Нищо освен твоите нужди и желания няма значение. Не е възможно да мислиш за другите — те просто не влизат в ума ти. Другите хора са дразнител, причинител на безсилие. Само ти се пречкат.

— По-рано ти устояваше на това.

— Не, не устоявах. При Възмездителите бях принудена да не използвам силите си. Не устоявах на промените. Никога не ги изпитвах.

— Значи пак прави така.

Тя поклати глава.

— И по-рано едва успявах. По времето, когато ме убиха, на практика полудявах от необходимостта да използвам силите си. Бях почнала да си намирам оправдания и това ме променяше.

— Сега изглеждаш добре.

Тя си поигра с пистолета. Щракаше затвора и продължаваше да гледа нагоре.

— Около теб е по-лесно. Не знам защо.

Е, това поне беше нещо. Накара ме да се замисля.

— Може би има нещо общо с твоята слабост.

Тя ме изгледа остро.

— Само помисли — предпазливо подхванах аз, понеже не исках да развалям нещата в момента. — Може да се окаже важно.

— Смяташ, че това ме кара да се държа като себе си — сопна се тя. — Мислиш, че когато съм с теб, това някак задейства слабостта ми и така отново ставам нормална. Нещата не стават така, Дейвид. Ако твоето присъствие неутрализираше силите ми, нямаше да мога да те спасявам или да се скрия сред Възмездителите. Искри! Ако случаят беше такъв, всеки път, когато се задействаше слабостта му, всеки Епичен щеше да си казва: „Е, какво, по дяволите? Защо съм зъл? Хайде, момчета, да се разбираме прекрасно и да идем заедно на боулинг или нещо подобно.“

— Е, не е нужно да се заяждаш толкова.

Тя притисна носа си със свободната ръка.

— Дори не би трябвало да съм тук с теб. Какви ги върша?

— Разговаряш с приятел — отвърнах аз. — Сигурно напоследък имаш нужда от това.

Тя ме погледна, после пак отклони очи.

— Не се налага да разговаряме точно за това — продължих аз. — Или за Нюкаго, или за Възмездителите, или за каквото и да е от този сорт. Просто говори с мен, Меган. Това 24/7 ли е?

Тя вдигна пистолета.

— Аха.

— Трето поколение?

— Второ поколение, компакт, девет милиметров — измърмори тя. — Повече ми харесват като усещане от третото поколение, обаче много трудно се намират части за проклетата джаджа. Трябва да използвам нещо малко. Не мога да допусна останалите да узнаят, че ми трябва пистолет. Тук това се приема за слабост.

— Какво? Наистина ли?

Меган кимна.

— Епичните убиват по някакъв бляскав начин чрез своите сили. Ние обичаме да се хвалим. Трябва да стана истински добра с пистолета, за да мога понякога при убиването на хора да фалшифицирам силите си.

— Олеле. Значи, когато се сражавахме със Случайност навремето и ти го улучи от въздуха…

— Аха. Няма измама. Аз не притежавам хипер рефлекси или нещо от сорта. Аз съм доста жалък Епичен.

— Ъ… ти се върна от мъртвите. За твое сведение, това съвсем не е жалко.

Тя се усмихна.

— Имаш ли някаква представа колко е скапано да станеш Висш Епичен заради превъплъщението? Смъртта боли. И изличава много от спомените ми от времето непосредствено преди събитието. Помня само умирането, болката и черното ледено нищо. Будя се на следващата сутрин и болката и ужасът владеят мислите ми. — Тя потрепери. — По-добре да имам силово поле или нещо, което да ме пази.

— Да, обаче ако силовите ти полета се окажат Винсин, умираш завинаги. Превъплъщението е по-сигурна работа.

— Винсин ли? Като марката оръжия?

— Аха, те…

— Постоянно засичат — довърши Меган и кимна. — И са точни горе-долу колкото слепец, който пикае по време на земетресение.

— Олеле… — продумах аз.

Тя се намуси.

— Това беше страхотна метафора.

— Ох, моля ти се.

— Трябва да си я запиша — продължих аз, пренебрегвайки оплакванията й. Изрових новия си мобилен и записах. Когато свърших и вдигнах поглед към нея, ти се усмихваше.

— Какво? — попитах аз.

— Май не се справяме много добре с това да не говорим за Епични — отговори Меган. — Съжалявам.

— Предполагам, че това можеше да се очаква. Искам да кажа, нали си такава. Освен че си прекрасна. Прекрасна си като…

— Картоф?

— … като слепец, който пикае по време на земетресение — прочетох аз от екрана на мобилния. — Хъм. Не върши добра работа в тази ситуация, нали?

— Не. Не твърде.

— Значи трябва да намеря друго място да го ползвам — ухилих се аз и прибрах мобилния. Изправих се и й подадох ръка.

Меган се подвоуми, после извади нещо от джоба си и го пъхна в ръката ми. Малък черен предмет, като батерия за мобилен. Аз се свъсих.

— Подадох ръка, за да ти помогна да станеш.

— Знам — отговори Меган и се изправи. — Не обичам да ми помагат.

— Това какво е? — попитах аз и вдигнах малкия плосък четириъгълник.

— Питай Федрус — отговори тя.

Като стана, Меган се озова точно пред мен, много близо. Беше висока, почти колкото мен.

— Никога не съм срещал друга като теб — казах и свалих ръката си.

— Това ли каза на онази подскачаща купчина цици и дупе, с която танцува на партито?

Аз потръпнах.

— Ти си, ъъъ, видяла това?

— Аха.

— Преследвачка.

— Възмездителите дойдоха в моя град. В интерес на Епичните е да им водим сметка.

— Тогава знаеш, че не бях на партито за удоволствие.

— Ще призная — каза Меган и пристъпи по-близо, — че ми беше трудно да преценя дали се мъчиш да смажеш рояк ядосани буболечки в краката си или просто истински не те бива в танците.

Тази стъпка я доведе близо до мен. Наистина близо. Тя ме погледна в очите.

Сега или никога.

С лудешки разтуптяно сърце, аз затворих очи и се приведох. Веднага усетих нещо студено в слепоочието си. Отворих очи и открих, че Меган се е навела, устните й са точно до моите, обаче после е вдигнала пистолета и го е притиснала до слепоочието ми.

— Пак го правиш — каза тя, почти с ръмжене. — Изкривяваш истината, караш хората да се съгласяват с твоята лудост. Това нещо между нас няма да се получи.

— Ние ще направим така, че да се получи.

— Може би аз не го искам. Може би искам да съм корава. Може би не искам да харесвам хората. Може би никога не съм искала да харесвам хората, дори преди изгрева на Злочестие.

Задържах погледа й без да обръщам внимание на пистолета до главата ми. Усмихнах се.

— Ба — рече тя и го махна. Закрачи по коридора и перна папратите. — Не ме следвай. Трябва да помисля.

Останах на място, макар и да я гледах как се отдалечава. Попипах приличния на батерия предмет, който ми беше дала, и изпитах сладко задоволство. Понеже, когато Меган си тръгна, погледнах пистолета й. Този път го беше насочила към мен с вдигнат предпазител. Ако това не беше истинска любов, не знам какво беше.