Брандън Сандърсън
Зарево (22)

21.

Вавилар почваше да ми харесва. Вярно, всичките цветове бяха крещящи, но не можех да не се възхищавам поне мъничко. Особено в сравнение с пустошта, която лежеше между него и Нюкаго. Всяка светеща линия, която багреше стените и покривите, беше белег за нещо човешко. Навсякъде около мен — смес между първобитни пещерни рисунки и модерна технология, изпръскана от тенекиена кутийка и жужаща от живот.

Тръгнах по моста. Не беше онзи, по който дойдохме. Отведе ме до един тих покрив, където имаше само няколко изоставени на вид палатки и сайванти. Явно хората предпочитаха по-близките до водата покриви. Този тук беше малко висок. Не бях сигурен защо повечето хора не живеят вътре в сградите. Нямаше ли да е по-безопасно? Разбира се, там беше джунгла — влажно, сенчесто и видимо неестествено. Може би покривите бяха просто място, което хората можеха да завземат.

Повървях малко. Навярно трябваше да се тревожа за опасностите, но — искри — Регалия ни беше уловила в хватката си, а после ни пусна. Тук не беше Нюкаго, където Стоманеното сърце щеше да ни убие, докато мигнем, стига да ни намереше. Това тук беше сложно. Хора и Епични живееха в странна екосистема, където хората приемаха, че могат да умрат във всеки момент. И продължаваха да устройват партита. Партита, които самите Епични можеха да решат да посетят.

В Нюкаго беше много по-смислено. Стоманеното сърце на върха, по-дребните Епични под него, фаворитите — на тяхна служба. Останалите се криехме по ъглите. А какъв беше смисълът на този град? Регалия води на каишка бандите в града, рекох си. И някак спечелва верността на могъщи Епични. Дава на обикновените хора всичката храна, която искат, и в момента е привлякла поне един високообразован специалист.

Всичко това говореше за някой, който планира да постъпи като Стоманеното сърце и да създаде мощен град-държава. Регалия беше направила града гостоприемен, за да привлече хора отвън, после беше спечелила лоялността на няколко Епични, за да изгради аристокрация. Но ако случаят беше такъв, защо пусна Разрушение? Защо така строи град — налага закони, работи за мир — само за да го разруши? Нямаше смисъл.

Стъпки.

Когато човек растеше из подземните улици на Нюкаго, понаучаваше някои неща. Първото беше да скочи в момента, когато помисли, че някой се прокрадва към него. Ако имаше късмет, оказваше се крадец. Ако нямаше, умираше.

Отстъпих към страната на един дъсчен сайвант, приклекнах и се прикрих от поглед. Иззад мен сияеше синя боя. Идиот, рекох си. Това не е Нюкаго. Тук е нормално хората да се размотават. Сигурно нямаше нужда да се крия така бързо. Надзърнах.

И видях как Нютън крачи през покрива. Мина почти в пълна тишина, а тъмната й фигура се открои на фона на боядисания със спрей под. Не личеше да ме е забелязала. Пак се свих. Изпотих се. Къде ли отиваше? Поколебах се за кратко, прецених възможностите си и отново се подадох, за да видя как прекосява покрива.

После тръгнах след нея.

Това е глупаво, мислеше част от мен. Нямах подготовка, нито план за неутрализиране на силите й. Тя беше Висша Епична — нейните сили активно я предпазваха. Ако проследяването ми минеше зле, нямаше да мога просто да я застрелям, понеже куршумите ми щяха да отскочат и да се върнат при мен.

Ала тя беше пряко свързана с Регалия. Каквото и да се случваше всъщност в този град, Нютън щеше да е част от него и наблюдението можеше да ми даде ценна информация. Движех се ниско и се криех зад старите съборетини, докато я следвах. Когато трябваше да минавам на открито, правех го бързо, и Нютън само веднъж избърза доста напред. Всички постройки в района бяха с приблизително еднаква височина и бяха издигнати много нагъсто; дори не се налагаше да се ползват мостове за минаването от една на друга, макар там, където разликата беше повече от няколко стъпки, действително да имаше рампи.

Движех се в крачка с нея и така минах край няколко души, които се подпираха на стената на иначе изоставената сграда. Дрехите им сияеха от зелената боя и те ме изгледаха странно, преди да стрелнат с очи Нютън.

После припряно тръгнаха да се крият. Искри. Радвах се, че имат някакъв разум, но не исках внезапното им движение да я сепне. Скрих се зад една паднала стена.

Нютън се насочи към някакъв дълъг въжен мост. Искри, трудно щеше да е да мина незабелязано тук. Как щях да я проследя? Вместо да мине по моста обаче, Нютън скочи от края на сградата. Свъсих се, после поех дълбоко дъх и се прокраднах до ръба на покрива. Долу имаше балконче с отворена врата, която водеше вътре в сградата.

Много хубаво. Вътре в сградата. Където видимостта ми щеше да е ограничена и можех да се натъкна на клопка. Разбира се. Преметнах се през ръба и внимателно се спуснах на балкона. След това надникнах през вратата.

Светещите плодове вътре бяха обрани наскоро, навярно за партито през няколко покрива оттук. Затова вътре беше тъмно и само няколко недозрели плода излъчваха призрачна светлина. Миришеше на влага — онзи странен дъх на растения и пръст, който бе така различен от първичната стомана в Нюкаго.

Далечно прошумоляване подсказа в каква посока е отишла Нютън. Покатерих се през счупената врата и я последвах предпазливо. Както личеше от леглото, обрасло със сипнали се по пода ластари, помещението беше спалня. Надзърнах през вратата и видях тясно антре. Не, не спалня… хотелска стая.

Помещенията бяха претъпкани — поначало стаите не бяха големи, а и обраслият с дървета коридор не помагаше. Как вирееха растенията тук? Прокрадвах се напред, пълзейки върху коренищата, когато един увиснал недозрял плод ме удари отстрани по главата.

И почна да мига.

Начаса спрях, извърнах глава и се вторачих в странния плод. Приличаше на круша и примигваше като неоновите знаци от старите филми. Какво…?

— Бяха на партито — съобщи женски глас.

Искри! Чуваше се от стаята точно пред мен. Почти щях да пропълзя край нея, видим през отворената врата. Престанах да обръщам внимание на плода, промъкнах се и заслушах.

— Трима от тях. Убиецът на Стоманеното сърце си тръгна пръв и аз го последвах, но го изгубих.

Нютън ли говореше?

— Ти го изгуби? — Този дълбок глас ми беше познат. Разрушение. — Мислех си, че не правиш така.

— Не правя. — В тона й личеше безсилен гняв. — Сякаш изчезна.

Искри. Усетих как тръпки плъзват по ръцете и се сипват през тялото ми. Нютън ме е следила?

Надникнах в стаята. Вътре листата бяха разчистени и растенията бяха отрязани. Така се отваряше малка хотелска стая с използваеми легло и бюро. Дори стъклото на единия прозорец беше непокътнато, нищо че другото беше счупено. Вътре беше тъмно, но около прозореца имаше спрей и неговата светлина беше достатъчна тъкмо колкото да видя Разрушение. Облечен в дългия си черен тренчкот, той стоеше със сключени зад гърба ръце и гледаше през прозореца към града, пълен с неонови бои и веселящи се хора. Нютън се подпираше на стената и въртеше в ръка катана.

Какво общо имаше между хората в този град и мечовете?

— Не трябваше да го оставяш да ти се изплъзне — рече Разрушение.

— Защото ти така добре си свърши работата с убийството му? — заяде се Нютън. — В разрез със заповедите, бих добавила.

— Не следвам заповедите на никого, бил той смъртен или Епичен — тихо каза Разрушение. — Аз съм пречистващият огън.

— Аха. Както кажеш, грознико.

Разрушение вдигна ръка настрани почти небрежно. Държеше дългоцевен пистолет. Разбира се, имаше .357. Запуших си ушите, тъкмо когато той натисна спусъка.

Куршумът се отклони. Всъщност успях да видя как става, което не бях очаквал. Малък проблясък светлина от Нютън и чекмеджето в бюрото до Разрушение експлодира и пръсна дървени трески. Пънкарката стоеше права и видимо се раздразни, когато Разрушение изстреля още пет куршума по нея. Всички отскочиха, без да я наранят.

Наблюдавах като омагьосан и разумът ми се изпари. Каква невероятна сила. Хокъм в Бостън използваше пренасочването, но обикновено отскочилите от него куршуми се разпадаха във въздуха. Тук куршумите наистина променяха посоката си и се изстрелваха обратно далеч от Нютън. Как не падаха при тази внезапна промяна в траекторията?

От това, което виждах, разбрах, че не летят добре. Предназначението на куршумите не беше да летят назад.

Разрушение свали пистолета.

— Какво те прихваща? — попита Нютън.

— Като говоря и предупреждавам, кой ли ще ме чуе? — подзе безстрастно Разрушение. — Виж, ухото им е необрязано и те не могат да чуят.

— Ти си луд.

— А ти си много добра с меча — отвърна тихо Разрушение. — Възхищавам се на умението ти.

Умислих се. Какво? Явно и за Нютън забележката беше странна, понеже тя спря, свали катаната и го зяпна.

— Приключи ли със стрелбата по мен? — попита тя най-сетне. Звучеше разтревожено. Радвах се да чуя, че не само аз намирам Разрушение във висша степен изнервящ. — Понеже искам да се връщам. Гладна съм, а храната на онова парти беше жалка. Само домашни плодове.

Разрушение не я погледна. Прошепна нещо и аз се напрегнах да го чуя. Приведох се напред.

— Развалени — шепнеше Разрушение. — Всички хора са развалени. Семето на Епичните е у всеки от тях. И затова всички трябва да умрат. Смъртни и безсмъртни. Всички са…

Подхлъзнах се.

Макар бързо да възвърнах равновесие, ботушите ми скръцнаха на някаква кора. Разрушение се обърна, а Нютън се изправи и вдигна катаната в здрава хватка.

Разрушение погледна право към мен.

Ала явно не ме видя.

Свъси се, погледна край мястото, където се свивах, и поклати глава. Отиде при Нютън, взе я за ръката и двамата се телепортираха. Светкавица, която остави блестящи силуети, а те се разпаднаха и изчезнаха.

Наместих се. По лицето ми се лееше пот, а сърцето ми блъскаше. Някак бях успял да се откача от Нютън, без дори да знам, че някой ме следи. Не приемах, че пъргавото ми отдръпване от пътя е било достатъчно, нито че тя преднамерено ме е следила. А сега — това.

— Добре, Меган — казах аз. — Знам, че си тук.

Мълчание.

— У мен е твоят пистолет — продължих аз и извадих оръжието. — Наистина отлична изработка. P226, с направена по поръчка каучукова ръкохватка, жлебове за пръстите, малко износен отстрани. Явно много време си го напасвала към ръката си.

Мълчание.

Отидох до прозореца и подадох пистолета навън.

— Вероятно също така потъва наистина добре. Срамота ще е…

— Ако го пуснеш, идиот такъв — чу се гласът на Меган от коридора, — ще ти издера лицето.