Брандън Сандърсън
Зарево (21)

20.

Бързо измъкнах от паметта си всичко, което знаех за Нютън. Пренасочване на силата, помислих си аз. Това е основната й способност. Ударете Нютън и никаква част от енергията няма да премине към нея, а ще се отрази и ще се върне при вас. Освен това можеше да се движи с нечовешка бързина. В бележките ми имаше и нещо за произхода и семейството й, но не успях да си спомня. За миг помислих дали да не се обадя на Тиа, но при воя на музиката не бях сигурен, че ще ме чуе — или аз нея.

Нютън почна да обикаля по периметъра на дансинга, без да бърза. Никакви супер скорости за момента. Поддържах крачка, проврях се през пресата от тела и се добрах до място, където тълпата не беше толкова гъста.

Нютън ходеше като човек, който знае, че притежава най-големия пищов — уверена, безгрижна. Нямаше и следа от спрей по иначе крещящото й облекло: кожено яке, огромни обици във формата на кръст, пиърсинг на носа и устната. Къса пурпурна коса. Изглеждаше на около осемнадесет, но си спомних, че нещо във възрастта й беше измамно. Би могла да убие всички на това парти, помислих аз и изстинах. Без последици. Никой дори няма да я разпитва. Тя е Епична. В правото си е.

Какво правеше тя тук? Защо само се разхождаше и гледаше? Разбира се, нямах нищо против, че не е заета с масово убийство — но би трябвало да има някакъв план. Измъкнах новия мобилен, който Мизи ми беше дала. Струва ми се, тя каза…

Да, заредила беше снимките на всички известни членове на бандата на Нютън. Някои от тях бяха низши Епични и исках да съм подготвен. Прегледах ги бързо, като с едно око не изпусках Нютън. Дали някой друг от екипа й беше тук? Не видях никого. Дали беше повече, или по-малко вероятно да си е наумила нещо? Понечих да се приближа, но нечия ръка ме улови за рамото.

— Дейвид? — попита Мизи. — Искри, какво правиш?

Свалих мобилния и се обърнах, като извъртях и Мизи, да не би Нютън да погледне към нас.

— Епична. Точно пред нас.

— Аха, това е Нютън — отвърна Мизи. — Защо я следиш? Намисли ли си предсмъртно желание?

— Защо е тук? — попитах аз и се приведох, за да чувам Мизи.

— Защото има парти.

— Знам, че има парти. Но защо тя е тук?

— Ъхх. За партито.

Млъкнах. Епичните ходеха по партита?

Знаех, логично, че понякога Епичните се смесваха с по-долните от тях. В Нюкаго фаворитите на Стоманеното сърце служеха на Епичните, работеха за тях, а по-привлекателните дори излизаха с тях. Просто не очаквах някоя като Нютън… да се размотава. Епичните бяха чудовища. Машини за убиване.

Не, казах си, докато гледах Нютън да се приближава до бара, където я обслужиха незабавно. Създания като Разрушение са машини за убиване. Другите Епични са различни. Желанието на Стоманеното сърце беше да управлява град, да има поданици, които да го боготворят. Повелителят на нощта се срещаше с търговци на оръжие и си водеше асистенти. Мнозина Епични се държаха като нормални хора, като се изключи пълната липса на морал.

Тези типове убиваха не защото им беше приятно, а защото се дразнеха. Или, като Смъртоносното посочване — Епичният, който нападна банката в деня, когато баща ми загина — убиваха, защото според тях това просто беше по-лесно от алтернативите.

Нютън получи питието си и се облегна на бара да гледа тълпата. Погледът й мина край мен и Мизи без да спре. Или Регалия не ни беше описала, или Нютън нямаше нищо против присъствието на Възмездители на партито.

Вавиларците й даваха път и отклоняваха очи щом тя погледнеше към тях. Не се кланяха и не показваха други видими признаци на подчинение, но явно знаеха коя е. Тя беше като лъв сред газели; просто лъвът в момента не беше гладен.

— Хайде — каза Мизи и ме насочи отново към дансинга.

— Какво знаеш за нея? — попитах аз. — Имам предвид миналото й. Коя е била преди Злочестие. — За щастие, песента в момента не беше толкова оглушителна, колкото бяха предишните. Ритъмът беше по-бавен и нямаше толкова шум.

— Юнми Парк — отговори Мизи. — Това е истинското й име. Много отдавна, преди всичко това да се случи, тя беше обикновена черна овца. Малолетна престъпница с преуспели родители, които не знаеха какво да правят с нея.

— Значи и тогава е била зла? — попитах аз.

Мизи почна да танцува — не неистово или, хмм, примамливо като Лулу. Съвсем прости движения. Танцът навярно беше добра идея, понеже не искахме да се открояваме. Последвах примера й.

— Аааха. Определено зла. Извърши убийство, така че при изгрева на Злочестие вече беше в затвора за малолетни престъпници. И после бам. Супер сили. Трябва да е било ужасно да си надзирател в центъра за задържане през този ден, казвам ти. Но защо има значение каква е била?

— Искам да знам какъв процент от Епичните са били зли, преди да се сдобият със силите си — отговорих аз. — Освен това опитвам да свържа слабостите им със събития от тяхното минало.

— Никой ли не е опитвал това досега?

— Много хора са опитвали. Но повечето от тях не са разполагали с такова ниво на разследване, каквото аз успях да събера, или с достъп до Епичните, какъвто работата с Възмездителите ми дава. Връзката, ако има такава, не е очевидна. Но аз мисля, че я има. Просто трябва да намеря правилната гледна точка…

Потанцувахме още няколко минути. Можех да се справя с този танц. Изискваше по-малко махане на крайници.

— Как беше? — попита Мизи. — Да убиеш Стоманеното сърце.

— Ами, разположихме се на Солджър Фийлд — започнах аз. — Все още не бяхме разбрали каква е слабостта му, но все пак трябваше да опитаме. Затова установихме периметър и…

— Не — прекъсна ме Мизи. — Какво беше усещането? Разбираш ли, вътрешното ти усещане. Какво беше?

— Това свързано ли е някак със сегашната ти работа? — попитах умислено аз.

Мизи се изчерви и се извърна.

— Опа. Лична информация. Пипна ме.

Намерението ми не беше да я притеснявам. Просто ми се беше сторило, че пропускам нещо. Бях съсредоточен върху настоящата задача, а не върху неща от сорта на светски разговори и лични отношения.

— Прекрасно беше — казах аз.

Мизи отново ме погледна.

— Винаги чувам, че отмъщението не си струва — продължих. — Че когато най-сетне се добереш до онова, което преследваш, откриваш, че преживяването не ти носи задоволство и те потиска. Това са камара проклети глупости. Когато убих онова чудовище, усещането беше страхотно, Мизи. Отмъстих за баща ми и освободих Нюкаго. Никога не съм се чувствал по-добре.

Мизи кимна.

Е, не й казах, че убийството на Стоманеното сърце ме накара да се чудя какво ще правя после. Внезапното и крайно премахване на моята всепоглъщаща цел… ами все едно бях поничка и някой беше изтеглил от мен целия конфитюр. Но можех да се напълня с нов конфитюр. Само дето ръцете ми щяха да станат малко лепкави.

Бях се заел с убиването на други Епични като Митоза и Електричната. А това носеше своите проблеми. Бях общувал с Епични, даже се бях влюбил в една. Вече не можех да виждам всички тях единствено като чудовища. Погледът на Електричната, когато я застрелях, още ме преследваше. Тя изглеждаше толкова нормална, толкова уплашена.

— Ти приемаш всичко това наистина сериозно, нали? — попита ме Мизи.

— Нима не е така с всички ни?

— Аааха. Ти си малко по-различен — тя се усмихна. — Обаче това ми харесва. Един Възмездител би трябвало да е като теб.

А не като мен, явно това означаваха последните думи.

— Радвам се, че имаш свой живот, Мизи — отговорих аз и махнах към партито. — Радвам се, че имаш приятели. Ти не искаш да си като мен. Партита, истински живот… в известен смисъл за това се борим. Да върнем този свят.

— Макар че Вавилар е фалшив, както вие смятате? Че този град и всичко в него е маска за някакъв план, замислен от Регалия?

— Дори и така да е.

Мизи се усмихна и продължи да се полюлява напред-назад в ритъм. Наистина беше сладка. Не като Лулу, която беше натрапчиво привлекателна. Просто… беше приятно Мизи да е наблизо. Сериозна, забавна. Истинска.

Цял живот се бях държал настрани от хора като нея. Не исках да се привързвам или поне така си казвах. Наистина бях толкова съсредоточен, че някак всички ме намираха особен и страняха от мен. А Мизи… тя ме смяташе за герой.

Бих могъл да харесвам такова нещо. Не се интересувах от Мизи — не по онзи начин, особено когато Меган беше в мислите ми — обаче установих, че копнея за приятелство с хора на моята възраст.

Мизи явно се разсея от нещо. Може би мислеше също като мен. Или…

— Трябва повече да приличам на теб — каза тя. — Прекалено доверчива съм.

— Харесвам те такава, каквато си.

— Не, такава, каквато съм, аз дори един Епичен не съм убила. Този път ще е различно. Ще постъпя като теб. Ще намеря това чудовище.

— Това чудовище ли? — попитах аз.

— Зарево. Онази, която уби Сам.

Ох.

Меган далеч не беше чудовище, обаче не можех да обясня това на Мизи. Не и докато не разполагах с някакво доказателство. Засега само смених темата.

— И така, какво узна от твоите приятели? Ние сме тук, за да разузнаваме, нали така? Някакви податки, които биха могли да ни доведат до… каквото търсим? — Не исках да го казвам на глас, нищо че с тази музика и при липсата на открито водно пространство в близост Регалия надали ни шпионираше.

— Продължавам да търся. Научих обаче нещичко интересно. Като че ли Регалия привлича учени.

— Учени ли? — свъсих се аз.

— Аха. Всякакви умници явно. Марко чул, че един хирург от Грейт Фолс — от личните служители на Отхвърляне — се е преселил тук. Странно е, понеже в града нямаме много образовани професионалисти. Вавилар привлича главно хора, които харесват безплатната храна и фатализма, а не учени.

Хъ.

— Провери дали напоследък в града са пристигнали и други специалисти. Счетоводители. Военни.

— Защо.

— Просто хрумване — отвърнах аз.

— Добре. Заемам се отново с разузнаването — каза Мизи. Подвоуми се и додаде. — При тебе наистина всичко е работа?

Ни най-малко. Обаче кимнах.

— Ще намеря Епичната, която уби Сам — завърши Мизи. — И ще я убия.

Искри. Налагаше се да изчистя името на Меган, при това бързо. Мизи кимна на себе си и излезе от дансинга с решително изражение.

Възможно най-незабележимо проверих Нютън. Тя все още се подпираше на бара, отпиваше от питието и се открояваше като китарист от пънк група сред мариачи. По-нататък край импровизирания бар — направен беше главно от стари дървени сандъци — Ексел си бъбреше с група жени. Те се смееха на приказките му и явно всички много се интересуваха от него. Искри. Ексел — любимец на жените? Поне той се придържаше към плана. Поиграх си с мисълта да потърся Лулу и да я попитам дали някога е виждала Регалия. Но открих, че се отправям към моста в края на сградата и по-нататък в нощта. Исках за малко да остана насаме с мислите си.