Брандън Сандърсън
Зарево (2)

1.

— Дейвид?

Гласът дойде от слушалката ми.

Отърсих се от унеса си. Отново се бях загледал в Злочестие, ала от изгрева й бяха изминали почти тринадесет години. Вече не бях хлапе, у дома при баща си; не бях дори и сирак на работа във фабриката за боеприпаси в подземните улици.

Бях Възмездител.

— Слушам — отвърнах аз, нарамих пушката и прекосих покрива. Беше нощ и се кълна, че от светлината на Злочестие виждах всичко в червен оттенък — макар тя никога повече да не бе тъй ярка, както през първата вечер.

Пред мен се простираше центърът на Нюкаго, а повърхностите му отразяваха светлината на звездите. Тук всичко беше стомана. Като киборг от бъдещето с одрана кожа. Само че, нали разбирате, не убива. Добре де, и въобще не е жив.

Човече, рекох си. Сравненията ти наистина не струват.

Стоманеното сърце вече беше мъртъв, а ние си бяхме върнали надземните улици на Нюкаго — включително много от удобствата, които онези от елита пазеха само за себе си. Можех всеки ден да вземам душ в своя собствена баня. Почти не знаех какво да правя с такъв разкош.

Освен, разбирате ли, да не воня.

Нюкаго най-после бе свободен.

Моя работа беше да гарантирам да остане така.

— Нищо не виждам — прошепнах и коленичих до ръба на покрива. Носех слушалка с безжична връзка към мобилния ми телефон. Малка камера на слушалката позволяваше на Тиа да вижда каквото виждам аз, а слушалката бе достатъчно чувствителна, за да улавя думите ми, дори и когато говорех много тихо.

— Продължавай да наблюдаваш — обади се Тиа по линията. — Коуди докладва, че Проф и целта са потеглили в твоята посока.

— Тук е спокойно — прошепнах аз. — Сигурна ли си…

Покривът току до мен експлодира. Изскимтях и се претърколих назад, щом цялата сграда се разтърси, а взривът пръсна около мен парченца натрошен метал. Злочестие! Изстрелите бяха сериозни.

— Искри! — кресна Коуди по връзката. — Тя ме заобиколи, момко. Идва откъм северната ти страна…

Гласът му се загуби, когато друг сияен енергиен удар изникна откъм земята и откъсна страната на покрива близо до укритието ми.

— Бягай! — викна Тиа.

Все едно някой трябваше да ми казва да бягам. Тръгнах. Вдясно от мен от светлината се материализира фигура. Облечена в тъмен анцуг и кецове, Електричната носеше пълна маска — като на нинджа — и дълга черна пелерина. Някои Епични се вживяваха в цялата работа с „нечовешките сили“ повече от други. Откровено казано, изглеждаше смешно — нищо, че наистина светеше в бледосиньо и пукаше заради понеслата се из тялото й енергия.

Докоснеше ли нещо, можеше да го трансформира в енергия и да се придвижва през него. Това не беше същинска телепортация, но беше достатъчно близо — и колкото по-проводимо беше веществото, толкова по-надалеч можеше да се движи Електричната, та стоманеният град беше като рай за нея. Изненадващо беше, че й отне толкова време да се добере до тук. Не стига телепортацията, а и електрическите й умения я правеха неуязвима за повечето оръжия. Устройваните от нея светлинни представления бяха знаменити — не я бях виждал лично, но открай време ми се щеше да я видя в действие.

Само че не толкова отблизо.

— Зарязвай плана! — нареди Тиа. — Проф? Джон! Докладвай! Ейбрахам?

Слушах само с половин ухо, докато покрай мен изсвистя кълбо пукащо електричество. Спрях се рязко и се стрелнах в обратната посока, докато второ кълбо премина точно, където бях стоял. То удари покрива, предизвика друга експлозия и ме накара да се запрепъвам. Докато се добера до края на сградата, парчета метал пердашеха гърба ми.

После скочих.

Не падах много, преди да достигна балкона на някакъв мезонет. Стрелнах се навътре с разтуптяно сърце. До вратата на отсрещната стена чакаше пластмасова хладилна чанта. Захвърлих настрана капака, взех да ровя вътре и опитах да остана спокоен.

Електричната дойде в Нюкаго по-рано през седмицата. Веднага започна да убива — случайни хора, без ясна цел. Точно както правеше Стоманеното сърце в ранните си дни. После започна да призовава гражданите да предадат Възмездителите, за да ни въздаде правосъдие.

Извратеното правосъдие на Епичните. Те убиваха който им попадне, но да им отвърнеш бе толкова голямо оскърбление, че беше почти немислимо за тях. Е, скоро щеше да разбере. Засега планът ни да я унищожим не вървеше блестящо, но ние бяхме Възмездителите. Подготвяхме се за неочакваното.

Извадих балонче с вода от хладилната чанта.

Това — рекох си — по-добре да вземе да подейства.

Тиа и аз спорихме дни наред за слабостта на Електричната.

Всеки Епичен имаше поне една, и то често случайна. Човек трябваше да проучи историята на даден Епичен и какви неща избягва, за да опита да разбере какво вещество или ситуация би могла да унищожи силите му.

Балончето съдържаше най-доброто ни предположение за слабото място на Електричната. Обърнах се, вдигнал балона с едната ръка, с пушка в другата, наблюдавах вратата и чаках тя да дойде подире ми.

— Дейвид? — попита ме Тиа в слушалката.

— Да? — притеснено прошепнах аз, в готовност да хвърля балона.

— Защо гледаш балкона?

Защо го гледам ли…

Ох, разбира се. Електричната можеше да минава през стени.

Почувствах се като идиот и подскочих назад, тъкмо когато тя слезе през тавана и около нея забръмча електричество. Докосна пода приклекнала на едно коляно и протегнала ръка — в нея растеше кълбо електричество и хвърляше неспокойни сенки из стаята.

Не усещах нищо освен пробождането на адреналина и хвърлих балона. Той удари Електричната право в гърдите и енергийният й удар се превърна в нищо. Червената течност от балона се разплиска върху стените и пода около нея. Твърде рядко, за да е кръв, това бе стара плодова напитка на прах, смесвана с вода и захар. Спомнях си я от детството.

Това беше слабостта й.

С разтуптяно сърце свалих пушката от рамо. Електричната гледаше подгизналото си тяло като в шок, нищо, че черната й маска не ми позволяваше да видя изражението й. По тялото й като светещи червейчета все още се носеха електрически разряди.

Вдигнах пушката и дръпнах спусъка. Гърмът на оръжейната стрелба в затворено помещение почти ме оглуши, но отпратих куршума право в лицето на Електричната.

Той избухна, щом мина през енергийното й поле.

Дори и залята с разтворимия сок, защитата й действаше.

Тя ме изгледа и електричеството й лумна — по-силно, по-опасно, то освети стаята като напълнена с динамит пица калцоне.

Охо…