Брандън Сандърсън
Зарево (19)

18.

Тъкмо се свечеряваше, когато Мизи, Ексел и аз излязохме от подводницата в тъмната наводнена сграда. Стигнахме пипнешком до малката лодка на Възмездителите. Когато се настанихме, Мизи чукна един бутон на мобилния си и подводницата тихо се плъзна в дълбините.

Не бях сигурен колко е ефикасно това, за да се скрием от Регалия. Надявах се предпазните ни мерки да й попречат поне да установи точното място на нашата база, дори и ако разбере за самата подводница. Хванахме греблата, включихме светлините на мобилните и се отправихме по една наводнена улица.

Беше вечер — два дни след срещата, на която се спряхме на плана за убийството на Регалия — и докато стигнем населените покриви, слънцето вече почна да залязва. Слязохме от лодката и Ексел подхвърли шише вода на някакъв старец, който наглеждаше няколко лодки, привързани наблизо. Чистата вода се намираше трудно в града; трябваше да се кара от потоци в Джърси. Една бутилка не струваше много, но беше достатъчно, та да функционира като основна валута за дребни услуги. Двамата тръгнаха да прекосяват покрива, ала аз се позабавих да гледам залеза. Повечето от живота ми мина в плен на тъмнината под властта на Стоманеното сърце. Защо хората във Вавилар излизаха само нощем? Те можеха отблизо да опознаят светлината, а избираха тъмнината. Не знаеха ли какви късметлии са?

Слънцето потъна като грамадна златиста буца масло, топяща се върху царевицата Ню Джърси. Или… чакайте малко. Онзи изоставен град приличаше повече на спанак, отколкото на царевица. Значи, слънцето потъна в спанака Ню Джърси.

И Вавилар оживя.

Графитите светнаха в живи, електрикови цветове. Една мозайка, останала незабелязана на слънчевата светлина, избухна право в краката ми: изображение на луната, подписано от някого с големи дебели бели букви в дъното. Трябваше да призная, че в мозайката имаше нещо изначално великолепно. В Нюкаго нямаше графити — там те бяха белег за бунт, а бунтът се наказваше със смърт. Разбира се, в Нюкаго и човъркането в носа можеше да се изкара признак за метеж.

Забързах след Мизи и Ексел. Чувствах се гол без пушката — нищо че носех пистолета на Меган и притежавах Възмездителския щит, ще рече, че Проф ми беше дарил малко от своето силово поле. Не бях сигурен защо Ексел и Мизи поискаха да изляза с тях на тази разузнавателна мисия. Не възразявах — приемах всичко, което можеше да ме изведе на въздух — но не беше ли Вал по-подходяща за срещи с информатори и тълкуване на техните сведения?

Повървяхме малко, преминавахме мостове и срещахме хора, които носеха кошници светещи плодове. Те ни кимаха свойски, което беше зловещо. Не се ли предполагаше хората да вървят със сведени очи и да се тревожат, че всеки срещнат може да е Епичен?

Знаех, че в тези мисли в главата ми има нещо дълбоко погрешно. След падането на Стоманеното сърце в Нюкаго прекарах месеци в опити да помогна за издигането на град, където хората няма да се боят през цялото време. А сега се притеснявах, че тук се държат открито и приятелски? Не можех обаче да променя чувствата си, а и инстинктите ми подсказваха, че с тукашните хора нещо не е наред. Прекосихме един нисък покрив и минахме край вавиларци, които си почиваха с крака във водата. Други мързелуваха, лежаха на гръб и похапваха от светещите плодове, все едно си нямаха никаква грижа на тоя свят. Нима не бяха чували какво е направил Разрушение в другия край на града едва онзи ден?

Докато минавахме по друг въжен мост, погледнах надолу и се изнервих, понеже група младежи плуваха под нас и се смееха. Не беше нужно хората тук да се държат смазано, както беше обичайно за Нюкаго, но една здравословна доза параноя не би навредила никому. Нали така?

Мизи видя как гледам плискащите се плувци.

— Какво? — попита тя.

— Изглеждат толкова…

— Безгрижни?

— Идиотски.

Мизи се ухили.

— Вавилар наистина вдъхновява едно отпуснато държание.

— От начина на живот е — съгласи се Ексел, който вървеше току пред нас и ни водеше при информаторите. — По-точно, от религията, ако искате да я наречете така, на Зората.

— Зората — повторих аз. — Това е Епичен, нали?

— Може би — вдигна рамене Ексел. — Всички приписват храната и светлината на „Зората“. Има голямо разминаване по въпроса кой или какво е Зората.

— Очевидно е Епичен — отвърнах аз и хвърлих поглед на съседната сграда, осветена иззад счупените прозорци от сияещите плодове. Но в моите записки нямаше нищо за такъв Епичен. Беше смущаващо да знам, че някак съм пропуснал толкова могъщ Епичен.

— Е, както и да е — продължи Ексел, — много хора тук са се научили просто да си живеят живота. Каква полза през цялото време да са в стрес заради Епичните? Нищо не може да се направи срещу тях. Много хора преценяват, че просто е по-добре да се наслаждават на живота и да приемат, че Епичните могат да ги убият утре.

— Това е глупаво — възразих аз.

Ексел се обърна да ме погледне и вдигна вежди.

— Ако приемеш Епичните — обясних аз, — значи те са победили. Ето това се обърка; ето затова никой не отвръща на ударите им.

— Сигурно е така. Предполагам. Но не е зле човек да се поотпусне, нали?

— Всякак е зле. Отпуснатите хора не вършат никаква работа.

Ексел сви рамене. Искри! Той говореше почти все едно вярва в тези глупости. Оставих разговорът да замре, макар безпокойството ми да не намаля. Не просто заради дружелюбно усмихнатите хора, с които се разминавахме. А заради това, че бях толкова уязвим, така открит. С всичките тези покриви и счупени прозорци един снайперист би ме улучил лесно. Щях да се радвам да се доберем до информаторите. Тези типове предпочитаха затворените врати и тайните стаи.

— И така — заговорих на Мизи, когато минахме по поредния покрив и стъпихме на поредния мост. От едната му страна седяха дечурлига, ритаха в унисон и се кикотеха, понеже караха моста бавно да се люлее. — Онзи ден на срещата Вал спомена нещо. Онзи… спирил?

— Беше на Сам — тихо отговори Мизи. — Специално оборудване, което купихме от Фабриката.

— Значи е оръжие?

— Един вид оръжие. Разработката е извлечена от Епични, така че да имитира техните сили. Спирилът манипулира вода; Сам го изстрелваше под себе си, то го издигаше във въздуха и му позволяваше лесно да се придвижва из града.

— Джет с водна струя…?

— Аха, нещо такова.

— Воден джет. И сега никой не го ползва? — Изумен бях. — Ами… нали разбираш… аз бих могъл…

— Повреден е — каза Мизи още преди да довърша. — Когато прибрахме Сам… — Наложи се да замълчи за малко. — Както и да е, когато върнахме Сам, спирилът беше останал без мотиватор.

— Което е?

Тя ме погледна както си вървяхме по моста; явно беше останала без думи.

— Мотиваторът? Знаеш ли, това кара технологията, основана на силите на Епичните, да работи.

Свих рамене. Тази технология беше нова за мен, откакто се присъединих към Възмездителите. Наред с неща като моя щит и изцелителя — които бяха фалшиви — ние разполагахме с технология, която не произлизаше от силите на Проф. Предполагаше се, че първоначално е разработена на основата на генетичен материал от труповете на Епични. Когато ги убивахме, ние често събирахме клетки и ги ползвахме като ценна валута при сделките си с търговците на оръжие.

— Ами закачете му ново мотиваторче, а.

— Не става така — разсмя се Мизи. — Наистина ли нищо не знаеш за това?

— Мизи — обади се Ексел отпред. — Дейвид е примамка. Времето му минава в стрелба по Епични, а не в майсторене на неща в работилницата. За целта имаме хора като теб.

— Доообре — отвърна Мизи и извъртя очи. — Благодаря ти. Страхотна лекция. Поздравления. Дейвид, мотиваторите са резултат от проучване на Епични и всеки мотиватор е свързан с код към отделно устройство. — Звучеше развълнувано: очевидно беше чела много за тези неща. — Помолихме Фабриката за заместител, но това може да отнеме доста време.

— Добре. Когато поправим това нещо, аз пръв ще го изпробвам.

Ексел се разсмя.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Дейвид? Използването на спирила включва и много плуване.

— Мога да плувам.

Ексел се обърна да ме погледне и вдигна вежди.

— Нещо против да обсъдим как гледаше водата на път към града? Изглеждаше, все едно смяташ, че ще те ухапе.

— Струва ми се, че и пистолетите са опасни — отвърнах аз, — но и сега нося пистолет.

— Щом казваш — рече той, обърна се и ни поведе напред.

Следвах го посърнал. Как беше разбрал за мен и водата? Толкова очевидно ли беше за всички? Дори аз не знаех, докато не се озовах в този наводнен град.

Припомних си усещането, че потъвам… как водата се затваря около мен… тъмнината и откровената паника при нахлуването на водата в носа и устата ми. И…

Потреперих. Освен това, не обитаваха ли акулите тези води? Защо плувците не се бояха? Те са смахнати, казах си. Те не се боят и от Епичните. Е, нямах намерение да бъда изяден от акула, обаче наистина трябваше да се науча да плувам. Трябваше да направя нещо по въпроса с акулите. Шипове на стъпалата?

Най-сетне спряхме в долния край на мост, който се издигаше високо в небето към един сияещ покрив.

— Пристигнахме — обяви Ексел и започна стръмното изкачване. Последвах го с любопитство. Навярно щяхме да намерим информаторите, скрити в джунглите в тази сграда. Докато вървяхме нагоре, дочух особен шум. Музика ли беше?

Наистина. Обгърна ме, щом се приближих — звукът на барабаните и струнните. Насам-нататък се движеха неонови форми в напръскани със спрей дрехи, а под музиката се носеха разговори.

Спрях на моста и накарах Мизи да спре точно пред мен.

— Какво е това? — попитах аз.

— Парти.

— И вашите информатори са тук?

— Информатори ли? Какви ги говориш?

— Хората, с които Ексел идва да се срещне. За да купи информация.

— Да купи… Дейвид — Ексел, ти и аз ще се смесим с народа на това парти и ще си поприказваме. Ще видим какво можем да разберем.

Ох.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, разбира се, много ясно, добре съм. — Продължих напред и минах край нея по моста към покрива.

Парти. Какво щях да правя аз на парти? Имах усещането, че щеше да ми е много по-хубаво във водата при акулите.