Брандън Сандърсън
Зарево (18)

17.

Събудих се в тъмнина.

С пъшкане се размърдах в твърде пухкавото легло. Все едно плавах в бита сметана. Най-после успях да се добера до ръба на леглото и седнах, прокарвайки пръсти през косата си. По рефлекс се пресегнах за мобилния и заопипвах нощната масичка, докато не се досетих, че е счупен и съм го дал на Мизи.

За миг се почувствах изгубен. Колко беше часът? Колко дълго бях спал? Докато живеех в подземните улици, често се налагаше да разчитам на мобилния, за да разбера кое време е. Дневната светлина беше част от спомените, също като тревата в парковете и гласът на майка ми.

Измъкнах се от леглото, ритнах якето — което бях свалил в някакъв момент през нощта — и опипом намерих вратата. Коридорът беше светъл в едната посока, а в далечината се долавяха тихи гласове. Прозявайки се, тръгнах към светлината и накрая стигнах атриума — стаята с пианото и стъкления таван. Той грееше в мека синя светлина, която идеше отгоре.

Процеждащата се слънчева светлина ми разкри, че се намираме на петдесетина стъпки дълбочина. Водата беше по-тъмна, отколкото очаквах — не кристално синя, а с по-наситен матов цвят. В тази вода можеше да се крие какво ли не.

Сега чувах гласовете по-добре. Проф и Тиа. Прекосих атриума, като преднамерено вече не поглеждах нагоре, и намерих двамата в библиотеката.

— Звучеше, сякаш наистина води вътрешна борба, Джон — казваше Тиа, когато се приближих. — Очевидно е искала ти да си във Вавилар, следователно се оказа прав за това. Но тя можеше да ни убие, а не го направи. Мисля, че иска ти да я спреш.

Не ми се щеше да подслушвам, затова надзърнах в стаята. Проф стоеше до покритата с книги стена, опрял ръка на една етажерка, а Тиа се беше настанила зад писалище и пред нея имаше отворен лаптоп, заобиколен от книги. Държеше някаква напитка със сламка — прецених, че това е начин да пиеш, без да рискуваш Регалия да погледне през повърхността на течността. Доколкото познавах Тиа, питието беше кола.

Проф ми кимна, затова влязох.

— Струва ми се, че Тиа е права — казах аз. — Регалия се бори с използването на своите сили и се противи на развалата.

— Абигейл е коварна — отвърна Проф. — Ако смяташ, че знаеш какви са мотивите й, навярно грешиш. — Той потропа с пръст по етажерката. — Повикай Ексел от разузнавателната му задача, Тиа, и подготви съвещателната зала. Време ни е да обсъдим план.

Тиа кимна, затвори компютъра и се изниза от библиотеката.

— План — рекох и пристъпих към Проф. — Искаш да кажеш, да убием Регалия.

Той кимна.

— След толкова продължително наблюдение просто ще излезеш и ще я убиеш?

— Колко хора загинаха вчера при нападението на Разрушение, Дейвид? Чу ли числата?

Поклатих глава.

— Осемдесет — каза Проф. — Осемдесет души, загинали от изгаряне само за няколко минути. Защото Регалия пусна това чудовище в града.

— Но тя се бори. Тя отбива онази тъмнина, която…

— Не се бори — сопна се Проф и мина край мен. — Грешиш. Върви да се приготвиш за срещата.

— Но…

— Дейвид — каза ми Проф от вратата, — преди десет месеца ти дойде при нас с молба и с аргументи. Убеди ме, че Стоманеното сърце трябва да бъде свален. Изслушах те, а сега искам ти да изслушаш мен. Регалия отиде твърде далече. Време е да я спрем.

— Вили сте приятели, нали? — попитах аз.

Той се извърна.

— Не мислиш ли, че поне си заслужава да помислим дали можем да я спасим, или не?

— Става въпрос за Меган, нали?

— Какво? Не…

— Не ме лъжи, синко — прекъсна ме Проф. — По отношение на Епичните ти си кръвожаден повече от всички хора. Виждал съм го у теб; и у двама ни го има.

Той се върна в стаята и приближи до мен. Човече, стига да поискаше, Проф можеше да надвисва над теб. Като надгробен камък, готов да падне върху покарало цвете. Постоя така, после въздъхна, пресегна се и сложи ръка на рамото ми.

— Прав си, Дейвид. Приятели бяхме. Но наистина ли мислиш, че трябва да възпра ръката си, само защото по една случайност харесвам Абигейл? Мислиш ли, че някогашната ни близост изкупва извършените от нея убийства?

— Ъъъ… Не. Но ако е под властта на силите си, може би вината не е нейна.

— Не става така, синко. Абигейл направи своя избор. Можеше да остане чиста. Не остана. — Той срещна погледа ми и аз видях в очите му искрени чувства. Не гняв. Изражението му бе твърде меко, мимиката му твърде болезнена. Това беше мъка.

Пусна рамото ми и тръгна да излиза.

— Може би тя наистина се противи на силите си, как то казваш. Ако е така, тогава подозирам, че дълбоката причина да ме подмами тук е, че тя търси някой, който може да я убие. Някой, който може да я спаси от нея самата. И аз това ще направя. Няма да е първият приятел, когото съм се принудил да убия.

Преди да успея да кажа каквото и да е, той излезе от стаята. Чух го как се движи по коридора. Облегнах се на стената. Чувствах се изцеден. В разговорите с Проф винаги имаше голяма дълбочина.

Най-после тръгнах да разбера как да взема душ. Оказа се, че трябва да го направя на тъмно и със студена вода. Нищо против и двете. Когато бях във Фабриката, ми разрешаваха да взимам душ веднъж на три дни. Оценявах всичко, което беше повече от това.

Половин час по-късно влязох в съвещателната зала — стая през няколко врати от спалнята ми. Едната стена беше изцяло от стъкло и гледаше във водата в залива. Приятно.

При това всички седяха с лице към нея. Не че ме беше страх; просто не исках да ми се напомня, че сме под всичката тази вода. Един малък пробив и щяхме да се издавим тук.

Ексел седеше във видимо удобно кресло и беше вдигнал краката си. Мизи си играеше с телефона, а Вал се подпираше на вратата със скръстени ръце. Латиноамериканката явно нямаше намерение да седне и да се отпусне. Приемаше живота сериозно — нещо, което аз ценях. Кимнахме си, когато влязох и седнах до Мизи.

— Как е горе в града? — попитах Ексел.

— Много погребения — отвърна той. — Присъствах на едно наистина хубаво, близо до центъра. Цветя по водите, прекрасен некролог. Ужасно балсамиране, но, струва ми се, не можем да ги виним при тази липса на ресурси.

— Разузнавал си на погребение? — попитах аз.

— Разбира се. По погребенията хората обичат да приказват. Моментът е емоционален. Забелязах някои от подчинените на Нютън да наблюдават отдалеч.

Мизи вдигна поглед от мобилния.

— Какво правеха?

— Само гледаха — отговори Ексел и поклати глава. — Честно ви казвам, не мога да разбера тази група. Може би в някакъв момент ще се наложи да се внедрим при тях…

— Съмнявам се, че в бандите на Нютън приемат дебели типове на четиридесетина години, Ексел — обади се Вал от вратата.

— Просто ще се престоря на готвач. Всяка организация се нуждае и от добри готвачи, и от добри погребални агенти. Двете важни постоянни величини в живота. Храната и смъртта.

Скоро влязоха Тиа и Проф. Той носеше статив под мишница. Тиа седна в последния останал стол, а Проф отвори статива и хартията точно пред приличния на аквариум прозорец. Прекрасно. Сега трябваше да зяпам водата през цялото време.

— Изобразителят още не е нагласен — каза Проф. — Затова ще го направим по старомодния начин. Мизи, ти си назад в йерархията. Поемаш работата на писар.

Мизи скочи от стола. Всъщност изглеждаше развълнувана от тази перспектива. Взе маркер и написа Как да убием Регалия — супер план на Възмездителите. Отгоре на някои букви изрисува сърчица.

Проф я погледа безизразно, после се залови за работа.

— С убийството на Стоманеното сърце ние, Възмездителите, дадохме обещание и трябва да го спазим. Могъщите Епични не са недосегаеми за нас. Регалия доказа, че не зачита човешкия живот. Ние сме единственият закон, който може да й въздаде справедливост. Време е да я изкореним.

— Притеснявам се от това — каза Ексел и поклати глава. — Напоследък Регалия води мощна PR кампания. Хората в града не я обичат, но не я и мразят. Сигурен ли си, че това трябва да направим, Проф?

— През последните няколко месеца тя непрестанно праща убийци, които да унищожат моя отряд в Нюкаго — студено отговори Проф. — Сам също загина по нейна заповед. Лично е, Ексел. Добър PR или не, в този град тя убива хора наляво и надясно. Ние ще я съборим. Не подлежи на преговори.

Когато казваше това, Проф ме погледна.

Мизи написа на листа: Наистина важно и ние абсолютно трябва да го направим. Три големи стрелки сочеха към заглавието. След малко добави: Божичко, почна се! с по-дребни букви.

— Добре — обади се Вал откъм вратата. — Значи трябва да открием нейната слабост, нещо, което така и не успяхме да направим. Съмнявам се сапунът да е достатъчен.

Проф погледна към Тиа.

— Абигейл не е Висша Епична — обяви тя.

— Моля? — възкликна Ексел. — Разбира се, че е. Никога не съм срещал Епичен с нейната мощ. Тя вдигна нивото на водите в целия град, за да го залее. Премести милиони тонове вода и успява да я удържи!

— Не казах, че не е могъща — отговори Тиа. — Само че не е Висша Епична. Така се дефинират Епичните, които сили не позволяват те да бъдат убити по конвенционален начин.

Мизи написа на листа: Регалия абсолютно трябва да се хване на работа.

— А прогностичните й сили? — попитах аз.

— Напълно раздути — отговори Тиа. — Едва клас F е, независимо какво е накарала хората да вярват за нея. Едва успява да разтълкува каквото вижда, а това определено не я издига до положението на Висш Епичен поради защитната си същност.

— Аз също теоретизирах по този въпрос в бележките си — потвърдих и закимах.

— Сигурни ли сте, че е вярно.

— Много.

Ексел вдигна ръка.

— Хъм, объркан съм. Някой друг да е объркан? Щото аз съм.

Мизи написа: Ексел трябва да внимава повече в работата си.

— Регалия — почнах да му обяснявам аз, — няма някаква форма на защитни сили, не и пряко. Това прави някого Висш Епичен. Кожата на Стоманеното сърце беше непробиваема; Ръкопляскащият завихряше въздуха около себе си и всичко, което можеше да го намушка или удари, се телепортираше от другата му страна; Зарево се преражда, когато я убият. Регалия не притежава нищо подобно.

— Абигейл е могъща — съгласи се Проф, — ала всъщност е доста крехка. Намерим ли я, можем да я убием.

Вярно беше. Установих, че мисля за Регалия така, както мислех за Стоманеното сърце. Не беше правилно. Убийството на Стоманеното сърце беше свързано единствено с неговата слабост. „Слабостта“, която щеше да сложи край на силите на Регалия, далеч не беше толкова важна, колкото да открием къде крие физическото си тяло.

— Следователно — заключи Тиа и отпи от колата, — това ще бъде сърцевината на нашия план. Трябва да локализираме Регалия. Казах ви, че обхватът на силите й е малко под шест километра. Трябва да се възползваме от това сведение, за да определим къде се крие.

Мизи прилежно написа: Стъпка първа: намираме Регалия, след това напълно я взривяваме. Много и много.

— Вече съм се чудила — рече Вал, гледайки Тиа, — от къде знаеш толкова много за нейните сили? От лористите?

— Да — отвърна Тиа без да трепне. Искри, добра лъжкиня беше.

— Сигурни ли сте — попитах аз, — че няма повече?

Проф ме изгледа, а аз отвърнах на погледа му. Нямаше да изтърся направо неща, които ми беше доверил, но от това укриване от отряда ми призляваше. Останалите трябваше да знаят поне, че Проф и Регалия имат някаква история.

— Добре — неохотно отговори Тиа. — Вероятно всички трябва да знаете, че двамата с Джон познавахме Регалия през годините, след като тя стана Епична. Това беше преди Възмездителите.

— Какво? — възкликна Вал и пристъпи напред. — И не сте ми казали?

— Не беше важно — рече Тиа.

— Не беше важно ли? — настоя Вал. — Сам е мъртъв, Тиа!

— Казахме ви неща, за които смятахме, че можете да ги използвате срещу нея.

— Но… — подзе Вал.

— Спокойно, Валънтайн — намеси се Проф. — Пазили сме тайна от вас. Ще продължим да го правим, ако преценим, че това е най-доброто.

Вал кипеше, но скръсти ръце. Вече стоеше до моя стол. Не каза нищо, а Мизи написа: Стъпка втора: Вал да мине на безкофеиново кафе. Не бях сигурен какво значи това.

Вал пое дълбоко дъх и най-сетне седна.

Мизи продължи да пише: Стъпка трета: Мизи получава бисквитка.

— Може ли и аз да получа бисквитка? — попита Ексел.

— Не — сопна се Проф. — Тази среща не ни води никъде. Мизи, запиши… — Той млъкна, виждайки нейния лист за пръв път от началото на срещата. Забеляза, че го е изпълнила докрай със своите коментари.

Мизи се изчерви.

— Защо не седнеш? — каза й Проф. — И без друго това сигурно не ни трябва.

Мизи забърза да седне със сведена глава.

— Нашият план — продължи Проф — трябва да е за локализирането на оперативната база на Регалия. Следва проникването вътре и убийството й, за предпочитане — докато спи, за да не може да отвърне.

Стомахът ми се обърна. Да застреляме някого в главата, докато спи? Не изглеждаше много героично. Но не казах нищо. Останалите — също. Дълбоко в същността си ние бяхме убийци и това е то. Наистина ли да убием някого в съня му се различаваше от това да го вкараме в клопка и да го убием там?

— Предложения? — попита Проф.

— Сигурен ли си, че намирането на базата й ще свърши работа? — попитах аз. — Стоманеното сърце много се движеше, всяка нощ спеше на различно място. Познавам много Епични, които поддържат различни резиденции, тъкмо за да не ги сполети нещо подобно.

— Регалия не е Стоманеното сърце — каза Проф. — Тя далеч не е толкова параноична. И обича удобствата. Би трябвало да е избрала едно място и да се е окопала там. Съмнявам се, че излиза често.

— Тя остарява — вметна Тиа. — Навремето, когато я познавахме, тя можеше да седи в един стол с дни и да приема посетители. Съгласна съм с интерпретацията на Джон. Абигейл по-скоро разполага с една база, много добре защитена, а не с десетина по-малки скривалища. Определено има и втори вариант, но няма да го използва, освен ако не е сигурна, че основната й база е компрометирана.

— И преди съм разсъждавал за това — умислено рече Ексел. — Обсег от около шест километра означава, че тя може да е навсякъде във Вавилар и пак да има влияние тук. Базата й може да се намира дори в стария Ню Джърси отсреща.

— Да — съгласи се Тиа, — но с всяка своя поява тя стеснява търсенето ни. Понеже може да изобразява проекции само на шест километра от базата си, където и да е тя, всеки път, когато се появи, ние научаваме повече за възможното й положение.

Бавно закимах.

— Като катапулт, който изстрелва огромни гроздови зърна.

Всички ме погледнаха.

— Не, слушайте. Ако имате гроздов катапулт и той изстрелва зърната добре, но понякога ги запраща на различно разстояние, трябва да го оставите да стреля дълго време. И може би да го сложите върху някакъв спинер. После, когато се върнете, дори и някой да ви е задигнал катапулта, ще можете да разберете къде е бил — по модела, по който е изстрелвал зърната. Тук е същото. Само дето проекциите на Регалия са зърната, а базата й е катапултът!

— Това е… почти смислено — каза Ексел.

— Може ли аз да стрелям с катапулта? — попита Мизи. — Звучи забавно.

— Без да броим колоритното описание — отбеляза Тиа, — това ще свърши работа, ако можем да съберем достатъчно данни за точките на появяванията. И далеч няма да ни трябват толкова много от… ъх… гроздовите зърна, които Дейвид спомена. Ето какво ще направим. Подбираме определени места и разиграваме ситуации, за които сме сигурни, че ще предизвикат Регалия да се появи чрез една от своите проекции. Появи ли се на това място, получаваме точка. Ако не се появи, може би мястото е вън от обхвата й. Щом го направим достатъчно пъти, сигурна съм, че ще мога да определя мястото й.

Кимнах с разбиране.

— Трябва да вдигнем малко шум в града и да видим дали ще успеем да накараме Регалия да излезе и да се свърже с нас.

— Именно — отвърна Тиа.

— А обхватът на другите й сили? — попитах аз. — Щом е вдигнала нивото на водата около града, не можем ли да използваме предела на тези й сили, за да я заковем?

Тиа погледна Проф.

— Способностите й за манипулиране на водите са два вида — обясни той. — Малките пипала, които видя, и мощното „мятане“ на огромни водни маси. Пипалата стигат само докъдето тя вижда. Следователно, да, ако я забележим да ги ползва, ще ни свърши работа за плана. По-мащабните й сили не ни казват много. Те приличат по-скоро на движението на прилива. Може да вдигне водата в огромен район и с голяма маса. Тази способност изисква по-малка точност и тя може да го прави от много по-голямо разстояние. Затова от очертанията на водите във Вавилар не можем да определим къде точно се крие.

— Като стана дума за това — намеси се Тиа, — ние сме съвсем сигурни, че Абигейл не знае, че сме установили предела на по-ограничените й сили. Значи имаме предимство. Можем да ги използваме и да я намерим. Тънкостта ще бъде да открием начини да привлечем вниманието й — толкова примамливи събития, че тя или ще дойде да се изправи срещу нас, или отсъствието й ще ни даде основания да приемем, че не може.

— Безотказни начини за привличане на вниманието? — уточних аз.

— Да — отговори Тиа. — За предпочитане такива, че да не е очевидно какво правим.

— Е, лесна работа — заявих аз. — Удряме Епичните.

Останалите ме изгледаха.

— Вижте сега, и без друго ще се наложи да убием Разрушение — казах аз. — Регалия го използва като един вид насочен в главите ни пистолет, заплаха за целия град. Премахнем ли го, лишаваме я от основен инструмент — и затова един удар срещу него наистина може да я измъкне навън, за да опита да ни спре. Ако успеем, значи сме попречили на Регалия, прекратили сме убийствата и сме се сдобили с точка, която можем да ползваме, за да установим къде е базата й. Плюс това, няма да изглеждаме подозрително, понеже правим каквото Възмездителите винаги правят.

— Той има право, Джон — отбеляза Тиа.

— Може би — отговори Проф. — Но не знаем къде ще удари Разрушение. Ще се наложи да реагираме и така ще ни е трудно да му заложим капан. Освен това ще ни е по-трудно да намерим място, което да ни даде информация за Регалия, ако тя се появи.

— Бихме могли да опитаме с Нютън тогава — предложи Ексел. — Тя и подчинените й имат навика да патрулират из града, а патрулите им са предвидими. Нютън се превърна в един вид дясна ръка на Регалия. Ако тя е в опасност, Регалия със сигурност ще се появи.

— Само че — намеси се Вал — напоследък Нютън не е истинска заплаха. Бандите й са овладени: може и да тормозят по малко, но не убиват хора. Съгласна съм с Убиеца на Стоманеното сърце. Разрушение е сериозен проблем. Не искам да виждам как Вавилар върви по пътя на Хюстън.

Проф се умисли, обърна се и загледа през трепкащата синя вода.

— Вал, твоят отряд разполага ли с оперативен план за премахването на Нютън?

— Да, обаче…

— Обаче?

— Планът зависеше от Сам и от спирила.

— Спирил ли? — попитах аз.

— Повреден е — отговори Вал. — Неизползваем.

От тона й разбрах, че това е чувствителна тема.

— Работете с Тиа и Дейвид — каза й Проф. — Преразгледайте плановете си и ми представете няколко сценария за премахването на Нютън. После измислете няколко и за Разрушение. Ще вървим по плана на Дейвид и ще използваме ударите срещу тези двамата, за да измъкнем Регалия. Дайте ми също така и списък на местата, където вашият отряд потвърдено е виждал образите на Регалия.

— Разбрано — отговори Вал. — Но нямаме много такива. Виждали сме я само веднъж или два пъти, ако не се брои миналата вечер.

— Дори две точки са достатъчна основа, от която да работим за локализирането й — каза Тиа. — Ексел, поразузнай из града и събери всички слухове за появявания на Регалия и за случаи, когато явно е използвала силите си. Някои може и да не са достоверни, но може и да съумеем да направим карта, по която да действаме.

— Ще се срещам след два дни с хора, които може и да знаят нещо по въпроса — рече Ексел. — Можем да започнем оттам.

— Отлично — заключи Проф. — Заемайте се. Отрядът е свободен. Всички, освен теб — и посочи право към мен.

Тиа остана на стола си, другите излязоха, а аз установих, че се потя. Потиснах това чувство и се насилих да стана и да ида при Проф, който седеше до големия прозорец, пълен с безкрайна синя вода.

— Трябва да внимаваш, синко — тихо каза той. — Знаеш неща, които другите не знаят. Това е доверие от моя страна.

— Аз…

— И не мисли, че не забелязах как днес опита да отклониш разговора от убийството на Регалия към убийството на Разрушение.

— Нима отричаш, че е по-добре първо да ударим него?

— Не. Не спорих с теб, понеже ти беше прав. Разумно е първо да ударим Разрушение и може би Нютън и така да премахнем част от ресурсите на Регалия. Това ще ни помогне да я уловим. Но ти напомням, че тя е нашата първостепенна цел.

— Слушам.

— Свободен си.

Излязох от стаята, раздразнен, че бях толкова подчертано подбран за конското. Тръгнах по коридора и по някаква причина не можех да се отърся от мисълта за Електричната. Не за могъщата Епична, а за обикновената жена, лишена от силите, която ме гледаше с растящ ужас и пълно объркване. Никога не бях срещам трудности да убивам Епични. И сега нямаше да имам проблем, когато настанеше време. Това обаче не ме спираше да си представям лицето на Меган, вместо това на Електричната, когато натиснах спусъка.

Навремето мразех Епичните напълно. Осъзнах, че повече не мога да изпитвам това чувство. Не и след като познавах Проф, Меган и Едмънд. Може би затова възнегодувах срещу убийството на Регалия. Струваше ми се, че тя се мъчи да надвие същността си на Епична. И може би това значеше, че сме в състояние да я спасим.

Всички тези въпроси ме доведоха до опасни мисли. Какво би станало, ако заловим тук някой Епичен, както заловихме Едмънд в Нюкаго? Какво би станало, ако пленим някого като Нютън или Разрушение и после използваме слабостта му, за да неутрализираме трайно неговите сили? Колко време без използване на силите би било нужно, за да се превърне отново в обикновен човек? Ако Нютън или Разрушение не са под въздействието на силите си, дали ще ни помагат като Едмънд? И няма ли това на свой ред да докаже, че можем да направим същото и за Регалия? А след нея — за Меган?

Докато стигна до стаята си, установих, че обмислям тази идея отново и отново и тя ми харесва все повече.