Брандън Сандърсън
Зарево (17)

16.

Разкошни червени килими. Тъмен паркет. Фотьойли. Бар с кристални чаши, които отразяваха светлината от мобилния на Вал. Пространство. Много пространство.

Челюстта ми удари пода. Вратата, технически погледнато. Праснах се в нея, когато влязох в стаята и се обърнах в опит да се огледам на всички страни едновременно. Мястото приличаше на кралски дворец.

Не… не, приличаше на двореца на някой Епичен.

— Как… — Пристъпих в центъра на стаята. — Още ли сме под водата?

— Предимно — отвърна Вал. — Намираме се в подземния бункер на някакъв богаташ на Лонг Айлънд. Хауърд Райтън. Построил е бункера със собствена система за филтриране на въздуха в случай на ядрено замърсяване. — Тя метна раницата си на бара. — За негово нещастие, той е предвидил неправилния апокалипсис. Някакъв Епичен свалил самолета му, когато той се прибирал от Европа със семейството си.

Отново погледнах към късото преддверие, което водеше към дока за подводницата. Ексел затвори вратата и преддверието потъна в тъмнина. Имах смътното впечатление, че сме изплавали през пода на помещението, което навярно имаше някакъв механизъм за приставане. А как подводницата беше пристанала под бункер в земята?

— Склад — обясни Ексел, клатушкайки се край мен. — Бункерът на Райтън разполагал с голям склад за съхранение на провизии, изсечен отдолу. Сега складът е наводнен, а ние отворихме едната му страна и образувахме нещо като пещера, където можем да вкарваме подводницата. Проф проряза пода и инсталира механизма за приставане преди няколко години.

— Джон обича да има обезопасени места във всички градове, които може да посети — додаде Тиа и се настани на един от плюшените дивани с мобилния си. Той щеше да работи тук: мобилните работеха в стоманените катакомби на Нюкаго, затова бях съвсем сигурен, че могат да работят навсякъде. Честно казано, без моя мобилен се чувствах малко гол. Бях спестявал пари с години, докато работех във Фабриката, за да го купя. Сега пушката ми беше счупена и мобилният го нямаше и аз установих, че всъщност не притежавам много от този период в моя живот.

— А сега какво? — попитах.

— Сега чакаме Джон да приключи с разузнаването — отговори Тиа — и ще пратим някой да го вземе. Мисури, защо не покажеш на Дейвид неговата стая? — Което ще го разкара от главата ми засега, подсказваше тонът й.

Метнах раницата през рамо, а Мисури кимна и заприпка по някакъв коридор, понесла фенерче. Внезапно осъзнах точно колко съм уморен. Макар да пътувахме дотук през нощта, все още не бях превключил напълно дните и нощите. През последните няколко месеца за мен беше новост да живея на светло и аз й се наслаждавах.

Е, явно тъмнината пак се превръщаше в нещо нормално. Последвах Мизи извън големия салон по коридор, украсен с художествени фотографии на пръсната във въздуха цветна вода. Прецених, че това би трябвало да минава за модерно и шикозно. А на мен само ми напомни, че се намираме на дъното на океана.

— Не мога да повярвам колко е хубаво тук — казах аз и надникнах в някаква библиотека, където имаше повече книги, отколкото бях виждал през живота си. По стените в повечето стаи светеха малки аварийни лампи, затова заключих, че имаме захранване.

— Аааха — проточи Мизи. — Хубаво им беше на хората тук, на Лонг Айлънд, нали. Плажове, големи къщи. Като бях малка, идвахме тук и аз играех на пясъка и се питах какво ли е да живееш в някоя от тези големи къщи. — Тя прокара пръсти по стената, докато вървяхме. — Веднъж минах с подводницата покрай стария ми апартамент. Забавно.

— Тежко ли ти беше да го видиш сега?

— Ами. Едва помня дните преди изгрева на Злочестие. По-голямата част от живота ми мина в Цветното село.

— Къде?

— Кварталът в центъра. Добро място. Няма много банди. Обикновено има храна.

Последвах я нататък по коридора, а тя ми посочи една врата във вестибюла.

— Баня. Влез в първата врата и винаги затваряй. После мини през другата врата. Няма осветление; трябва да се движиш пипнешком. Има тоалетна и мивка. Това е единствената течаща вода тук. Никога не изнасяй нищо, дори чаша вода за пиене.

— Регалия?

Мизи кимна.

— Извън обхвата й сме, но макар тя почти никога да не се движи, преценяваме, че е по-добре да сме сигурни. Ако накрая открие това място, мъртви сме.

Не бях сигурен. Както и Тиа изтъкна, Регалия можеше да ни убие горе, а не го стори. Явно сдържаше тъмнината, също като Проф.

— Бандите — казах аз и продължих да вървя нататък с Мизи. — Регалия се е отървала от тях?

— Да. Остана само бандата на Нютън, но дори и тя е доста мека напоследък, като за Епична.

— Значи Регалия е добра за града.

— Е, ако не се брои това, че го наводни, убивайки десетки хиляди при това. Но предполагам, че и сравнение с това каква беше, сега не е толкова лоша. Както кучето, което ръфа глезена ти, е по-приятно в сравнение с кучето, което преди това е ръфало главата ти.

— Хубаво сравнение — отбелязах аз.

— Но шокиращо лишено от лъвове — отвърна Мизи и влезе в друга просторна стая. Колко голямо беше това място? Стаята, в която влязохме, беше овална и имаше пиано — никога не бях виждал пиано, освен по филмите — и елегантни маси от другата страна. Таванът беше боядисан в черно и… Не. Не беше черно. Това беше вода.

Зяпнах и се свих, щом осъзнах, че таванът е изцяло от стъкло и гледа към тъмните води. Малък пасаж риби мина отвън и, кълна се, видях нещо по-едро да плава нататък. Сянка.

— Този тип е построил бомбоубежище с оберлихт?

— Петнадесет сантиметра акрил — отговори Мизи и затъмни фенерчето. — С капак от стоманена плоча, който се прибира. И преди да си попитал: не, Регалия не може да вижда през него. Първо, както подчертах, ние сме достатъчно далече от града, та да сме вън от обсега й. Второ, на нея й трябва открита водна повърхност. — Тя се поколеба. — Като заговорихме за това, ще ми се да можехме да го затворим. Проклетата плоча е запънала отворена там горе.

Минахме бързо през тази ужасна стая и се озовахме в поредния приятен коридор без прозорци. Малко по-нататък Мизи отвори една врата и ме подкани да вляза в огромна спалня.

Аз надзърнах вътре и попитах:

— С Ексел ли ще деля стаята?

— Да делиш ли? — учуди се Мизи. — Тук има дванадесет спални. Заеми две, ако искаш.

Подвоумих се. Гледах етажерките от тъмно дърво, дебелия червен килим и леглото, което беше като наистина грамадна препечена филия.

В Нюкаго цял живот спестявания отидоха почти напълно, за да разполагам със самостоятелен малък апартамент от една стая. А тази спалня беше поне четири пъти по-голяма.

Влязох и оставих раницата си на пода. Изглеждаше миниатюрна в просторната стая.

— Фенерчето е на масата там — каза Мизи и насочи светлината на мобилния си. — Тъкмо получихме доставка енергийни клетки от вашия приятел в Нюкаго.

Приближих до леглото и го побутнах.

— И хората спят на толкова меко?

— Е, разполагаш и с пода, ако си склонен на това. Ключовете за лампите не работят, но някои от контактите работят. Пробвай ги, за да заредиш мобилния. Би трябвало да намериш някой със захранване.

Вдигнах моя строшен мобилен.

— О. Добре — каза тя. — Ще стъкмя нещо ново за теб утре.

Пак заръчках завивките. Клепачите ми висваха като сърдити пияници, които се препъват по улицата в търсене на канавка, където да повърнат. Имах нужда от сън. Но имаше толкова много неща, които не знаех.

— Проф ви е сложил тук да наблюдавате, хора — обърнах се аз към Мизи и приседнах на леглото. — За доста време, нали?

— Ъхъ — рече Мизи и се облегна на вратата.

— Каза ли защо?

— Винаги съм смятала, че той искаше всяка информация за Регалия, до която може да се добере. За момента, когато решим да я нападнем.

— Съмнително. Преди Стоманеното сърце, Проф никога не беше нападал толкова важни Епични. Пък и Възмездителите почти никога не се занимават с дълго срочно наблюдение. Обикновено влизат в даден град и излизат след по-малко от два месеца, като оставят няколко трупа зад себе си.

— А ти знаеш толкова много за начина на действие на другите клетки на Възмездителите? — Каза го през смях, все едно беше някаква глупост.

— Аха — искрено отвърнах аз. — Доста много.

— Така ли е?

— Аз… малко се вманиачавам, когато се захвана с нещо — Но не зубрачески. Каквото и да приказва Меган. Друг път ще ти разкажа. Май ще заспя.

— Приятни сънища тогава — отговори Мизи. Обърна се и се отдалечи, а светлината си отиде с нея.

Проф е знаел, размишлявах аз, щом се покатерих в леглото. Не е ударил Регалия, понеже е знаел, че тя опитва да стане по-добра. Той трябва да се чуди… има ли начин всичко това да се получи. Да се заобиколят силите, развалящи хората, които ги използват. Прозинах се и разсъдих, че може би трябва да се преоблека…

Но сънят ме надви преди това.