Брандън Сандърсън
Зарево (16)

15.

Подвоумих се, застанал в тъмнината и стиснал стълбата към вътрешността на подводницата, която още не виждах. Не си бях давал сметка, че цялата тази работа с „водата“ ще е проблем за мен. Искам да кажа… половината свят е вода, нали така? А и ние сме наполовина от вода на всичкото отгоре. Затова би трябвало на влизане в подводницата да се чувствам като овца, която пада върху бала памук.

Да де, обаче не се чувствах така. Чувствах се като овца, която пада върху куп пирони. Мокри пирони. На дъното на океана. Но нямаше да допусна другите Възмездители да видят как се потя. Нищо че не можеха да ме видят в тъмното. Да ме чуят как се потя? Пфу. Както и да е. Преглътнах и пипнешком слязох в подводницата. Последни се чуха тежките стъпки на Ексел. Нещо тупна над нас и предположих, че той затваря люка и го запечатва.

Вътре беше тъмно като въглища в полунощ. Или пък като грозде в полунощ, или като каквото и да е в полунощ. Пипнешком се добрах до седалка, а машината почна да мърка и бавно потъна.

— Вземи — каза Мизи и тикна нещо в ръката ми. Кърпа. — Попий всичката вода, която може да си донесъл вътре.

Радостен, че имам какво да правя, аз изтрих седалката и пода, който беше постлан с килим. Последва нова кърпа и аз се подсуших възможно най-добре. Очевидно укриването от Регалия налагаше да сме сигурни, че наоколо няма открити водни повърхности.

— Окей? — попита Мизи след няколко минути.

— Всичко е наред — отговори Вал.

Мизи включи мобилния си и ни обля в светлина. Това ми позволи да огледам помещението. От двете му страни се редяха тапицирани с плюш оранжеви и сини винилови седалки под илюминатори, покрити с плътен черен плат. Разбрах, че въпреки очакванията ми, това не е военна подводница. Беше някакво превозно средство за разглеждане на забележителности, като онези, с които хората обикалят рифовете. Килимът на пода явно беше сложен по-късно, за да не се образуват локви по пода.

Ексел бдително търсеше пропусната от нас в тъмнината вода.

— Предполага се, че на Регалия й трябват поне два пръста вода, за да може да вижда — обясни ми той. — Но предпочитаме да не рискуваме.

— Има ли значение? — попитах аз. — Не може ли просто да погледне под вълните и да ни намери?

— Не — отвърна Тиа. Тя се беше настанила на последната седалка, до нещо, което приличаше на тоалетна. Там беше окачен надпис „Бункер с експлозиви на Мизи. Влез с мир. Излез на парчета“. Дръжката беше счупена и вратата се люшкаше.

— Представи си, че се свързваш с мен по мобилния си — продължи Тиа. — Моето лице се появява на твоя екран, а твоето — на моя. Би ли могъл, ако поискаш, да обърнеш перспективата и да погледнеш вътре в моя мобилен?

— Не, разбира се.

— Защо не?

— Защото не става така. Мониторът е обърнат навън.

— Така действат и нейните сили — каза Тиа. — Водната повърхност, която има допир с въздуха, е като екран за нея и през нея тя може да вижда навън. Не може просто така да погледне в другата посока. Под повърхността ние оставаме невидими за нея.

— Но все още сме в нейната власт — подчерта Вал, която беше на седалката на водача отпред. — Тя издигна нивото на водата, за да потопи цял Манхатън. Да се пресегне в дълбините и да разкъса на парчета тази подводница за нея е нищо. По-рано разчитахме, че тя не знае, че сме тук долу.

— Би могла да ни убие горе, в лодката — възрази Тиа. — А тя ни пусна, което означава, че засега няма нужда от нашата смърт. Вече сме под повърхността и тя няма да знае къде да ни търси. За момента сме свободни.

Явно всички приемаха това. Най-малкото, нямаше смисъл от спорове. Докато плаваме — или каквото там прави човек в подводница — напред, аз се преместих на седалката точно до Тиа.

— Ти знаеш всичко за нейните сили — тихо подхванах аз.

— По-късно ще те информирам — отвърна Тиа.

— А информацията ще включва ли откъде знаеш всичко това?

— Ще оставя на Джон да реши какво трябва да се споделя — каза Тиа, после стана и отиде отпред, където заговори тихо с Вал.

Облегнах се и се помъчих да не мисля за това, че сме под водата. Навярно не можехме да се спуснем много дълбоко — това беше развлекателна подводница — но това не ме успокояваше кой знае колко. Какво щеше да стане, ако нещо се обърка? Ако подводницата протече? Ако просто спре да се движи и потъне на океанското дъно, а всички ние сме затворени вътре…

Размърдах се притеснено и нещо в джоба ми изшумоля. Свъсих се, бръкнах вътре и извадих мобилния. Или поне каквото беше останало от него.

— Леле — обади се Ексел и се настани до мен. — Как си направил това?

— Ядосах един Епичен.

— Дай го на Мизи — рече той и кимна към момичето. — Или ще го поправи, или ще ти даде нов. Но се чувствай предупреден: ако ти даде нещо, то може да е с известни… модификации.

Вдигнах въпросително вежда.

— Само добри и много полезни добавки — каза Мизи. Беше взела от мен бомбата и сега я обезвреждаше.

— Добре — обърнах се аз към Ексел. — Мизи се занимава с поправки и оборудване…

— И примамка — намеси се тя.

— … и други неща — продължих аз. — Вал е по операциите и поддръжката. Опитвам се да определя какво е твоето място в отряда. Ти не си примамка. С какво се занимаваш?

Ексел вдигна крака на седалката отсреща и се изтегна с гръб към покрития илюминатор.

— Предимно с нещата, които Вал не иска да прави — например да говори с хората.

— Аз говоря с хората — тросна се Вал от предната седалка.

— Ти им крещиш, скъпа — уточни Ексел.

— И това е форма на говорене. Пък и аз не само крещя.

— Да, от време на време ръмжиш — Ексел ми се усмихна. — Ние бяхме дълбоко внедрен отряд, Убиецо на Стоманеното сърце. Това означава много наблюдения и контакти с хората в града.

Кимнах. В този грамаден мъж имаше нещо обезоръжаващо — заради розовите бузи и гъстата кестенява брада. Жизнерадостно, дружелюбно.

— Освен това мога да те погреба — отбеляза той.

Дообрее…

— Ще изглеждаш хубаво в ковчега — продължи той. — Добра скелетна структура, стройно тяло. Малко памук под клепачите, малко балсамираща течност във вените и бум — готов си. Лошо е обаче, че си толкова блед. Белезите много ще личат. Нищо, което да не се поправя с малко грим, а?

— Ексел? — провикна се Вал отпред.

— Да, Вал?

— Престани да се държиш злокобно.

— Не е злокобно — възрази той. — Всеки умира, Вал. Като пренебрегваш този факт, той няма да стане по-малко истински!

Използвах случая да се поотместя от Ексел. Така се приближих до Мизи, която увиваше бомбата.

— Не му обръщай внимание — каза ми тя, докато Вал и Ексел продължаваха да бъбрят. — Навремето той беше погребален агент.

Кимнах, но не настоях за повече. Колкото по-малко знаехме ние, Възмездителите, за семействата и други такива неща на останалите, толкова по-малко можехме и да издадем, ако някой Епичен решеше да ни измъчва.

— Благодаря, че се застъпи за мен — тихо продължи Мизи. — Пред Тиа.

— Понякога тя е много сериозна. И двамата с Проф са такива. Обаче са добри хора. Тиа може да се оплаква колкото си ще, но се съмнявам, че на твое място някой от тях двамата би оставил онези хора да загинат. Ти постъпи правилно.

— Макар че те изложих на опасност?

— Измъкнах се, нали?

Мизи хвърли поглед към гърлото ми. Това ми припомни болката и аз се попипах. Болеше при дишане.

— Аааха — проточи тя. — Просто се държиш мило, но аз го оценявам. Не очаквах ти да си мил.

— Аз?

— Разбира се! — Тя явно възвръщаше малко от присъщата си напереност. — Убиецът на Стоманеното сърце, човекът, който придума Федрус да атакува Стоманеното сърце. Очаквах да си страховит, мрачен, „те убиха баща ми“, сериозен и всичко останало.

— Колко знаеш за мен? — изненадах се аз.

— Вероятно повече, отколкото би трябвало. От нас се очаква да сме потайни и така нататък, но не мога да не задавам въпроси, нали разбираш. И… добре де… може и да съм подслушвала, когато Сам каза на Вал какво планирате вие в Нюкаго…

Тя направи някаква извинителна гримаса и сви рамене.

— Е, повярвай ми, аз съм по-сериозен, отколкото изглеждам. Сериозен съм толкова, колкото лъвът е оранжев.

— Значи… средно сериозен? Понеже лъвът е по-скоро жълтеникав?

— Не, оранжев е. — Позамислих се. — Не е ли оранжев? Всъщност никога не съм виждал лъв.

— Май тигрите са оранжеви — каза Мизи. — Но само наполовина, защото имат черни ивици. Може би трябва да си сериозен, колкото е оранжев портокалът.

— Прекалено очевидно е — възразих аз. — Сериозен съм, колкото лъвът е жълтеникав.

Свърши ли работа? Или просто ми се изплъзна от езика?

Мизи вирна глава и ме погледна.

— Малко си странен.

— Не, виж сега, просто сравнението не се получи. Схванах. Сериозен съм като…

— Не, не, всичко е наред — отвърна Мизи с усмивка. — Харесва ми.

— Аха — намеси се през смях Ексел. — Ще запомня това с портокала за некролога ти.

Страхотно. Няколко часа в новия отряд и вече ги бях убедил, че Убиецът на Стоманеното сърце е очарователно чалнат. Облегнах се в седалката и въздъхнах.

Пътувахме някое време, около час или повече. Достатъчно, та да не съм сигурен дали още сме във Вавилар. Най-сетне подводницата забави. След миг цялата се залюля, а от външната й страна щракнаха някакви клампи.

Където и да отивахме, бяхме пристигнали. Ексел стана и изрови кърпи. Кимна на Вал, която се качи по стълбата.

— Угасете светлините — каза тя.

Ние покорно угасихме. Чух как Вал отваря люка горе. Нахлу вода, но по звука разбрах, че Ексел бързо я е попил.

— Излизаме — прошепна ми Мизи. Пипнешком се добрах до стълбата и пуснах останалите да се качат преди мен. Чувах ги да бъбрят горе, затова щом Тиа приближи стълбата, знаех, че е последна.

— Проф? — попитах я тихичко.

— Другите не знаят какво точно се случи — прошепна тя. — Казах им, че Проф е извел Разрушение, че той самият е добре и ще ни настигне.

— А какво се случи всъщност?

В тъмнината Тиа не отговори.

— Тиа, тук само аз освен теб знам за Проф. Можеш да ме ползваш като ресурс. Мога да помогна.

— Точно сега Проф няма нужда нито от моята, нито от твоята помощ — отговори тя. — Просто му трябва време.

— Какво направи?

Тя тихо въздъхна.

— Умишлено се остави да го удари огнена вълна, нещо, от което нормален човек не би оцелял. Докато Разрушение стоеше над него и злорадстваше, Джон се прицели, скочи и грабна очилата му. Подсказването, че Разрушение е късоглед? Оказа се, че е добро.

— Хубаво.

— Джон каза, че онова същество е обезумяло от страх — прошепна Тиа. — Разрушение се телепортира и повече не се върна. Джон е в безопасност и всичко е наред. Затова можеш да престанеш да се тревожиш.

Оставих я да мине напред. Не всичко беше наред. Щом Проф се държеше настрани, значи се боеше от това как би действал в наше присъствие. Неохотно нарамих раницата и пушката и се качих в някаква стая, където беше тъмно като в рог.

— Дейвид, излезе ли? — долетя гласът на Вал в мрака.

— Аха.

— Насам.

Последвах гласа й. Тя ме взе за ръката и ме въведе през врата, закрита с някаква черна завеса. Влезе след мен, после затвори вратата зад гърбовете ни и отвори друга пред нас. Навлезе светлина и аз успях най-сетне да видя скривалището, което служеше на Възмездителите за база във Вавилар.

Оказа се, че съвсем не е някаква дупка.

Беше голяма къща.