Брандън Сандърсън
Зарево (14)

13.

Вдигнах пушката с една ръка, но Разрушение я изби встрани и ме стисна за гърлото. Вдигна ме от земята, както ме държеше за врата.

Искри! Притежаваше увеличена физическа сила. Нито едно от моите досиета не споменаваше това. Така се паникьосах, че дори не изпитвах болка — само ужас.

Въпреки това смогнах да се пресегна и да залепя бомбата на Мизи за гърдите му. Разрушение не изчезна. Само погледна надолу, все едно му беше любопитно.

Борех се все по-неистово в хватката му, а той ме душеше. Теглех пръстите му в напразен опит за измъкване. Разрушение нехайно ритна пушката ми по покрива, после измъкна слушалката от ухото ми и я хвърли. Заопипва джобовете на якето ми, докато намери мобилния, и го стисна с два пръста.

Чух как мобилният изпука в джоба ми. Блъсках и се гърчех все по-неистово, борех се за въздух. Къде беше Мизи? Предполагаше се, че ми пази гърба. Искри! Проф би трябвало още да е в джунглата и да търси Разрушение, а Вал — да го поддържа. Ако не можех да се свържа с Тиа по мобилния…

Трябваше да се спася. Накарай го да изчезне, помислих си аз. Бомбата ще избухне. Ударих го по главата.

Той не обърна внимание на слабия ми удар.

— Значи ти си това — рече той умислено. — Тя говореше за теб. Наистина ли го уби? Един момък, дори не мъж?

Разрушение ме пусна. Паднах на колене на покрива. Гърлото ми пламна, когато поех нервна глътка въздух.

Разрушение приклекна до мен.

Прах от мазилката по раменете му, разсъждаваше част от мен. Когато се телепортира, той взема нещата, които докосва. Това говореше добре за бомбата.

— Е? Отговаряй, малкия.

— Да — промълвих аз. — Убих го. И теб ще убия.

Разрушение се усмихна.

— Гледай и корабите — прошепна той, — които, ако и големи, се водят от малкото кормило… Не скърби за края на дните, малкият. Помири се със създателя си. Днес ти прегръщаш светлината.

Той хвана ризата под тренчкота, разпра я и я захвърли заедно с бомбата. Странното беше, че гърдите му бяха превързани, като че ли наскоро беше оцелял от много тежко раняване.

Нямах време да разсъждавам за това. Искри! Ръката ми се стрелна към пистолета на Меган, но Разрушение ме улови за мишницата и ме вдигна във въздуха.

Светът около мен се завъртя, но не бях съвсем в несвяст и забелязах, когато той ме вдигна над водите. Погледнах надолу към тях и взех да се боря по-неистово.

— Страх те е от дълбочините, нали? — попита Разрушение. — Домът на самия левиатан? Е, всеки трябва да се изправи срещу страховете си, убиецо на богове. Не бих те пратил в неоткритата страна неподготвен. Благодаря ти, че съсече Стоманеното сърце. Със сигурност наградата ти ще бъде голяма.

После ме пусна.

Ударих черните води с плисък.

Почнах да блъскам в тази студена тъма, безсилен от това, че бях почти задушен, и без да знам накъде е горе. За щастие, успях да се задържа в съзнание и да изплувам на повърхността, оплетен и плюещ. Сграбчих тухлите на сградата, после — с дъх, излизащ с отчаяно свистене — започнах да се катеря към покрива, който беше на около половин етаж над мен.

Изтощен и със стичаща се от дрехите ми вода, преметнах ръка през ръба на покрива. За щастие, Разрушение се беше махнал. Вдигнах крака си над ръба и се издърпах нагоре. Защо ще ме пуска, а после…

Проблясък на светлина до мен. Разрушение. Той приклекна. В ръцете му имаше нещо метално. Белезници? С верига?

Топуз и верига, като в старите дни — каквито са носели затворниците. Искри! Що за човек би държал нещо такова под ръка, готов да го вземе? Заключи го за глезена ми.

— Имаш щит, който те предпазва от моята топлина — рече Разрушение. — Значи си подготвен за нея. Но не и за това, предполагам.

Изрита желязната топка през ръба на покрива. Изстенах при падането на топката. Тежестта й изкълчи ставата на бедрото ми и заплаши да ме смъкне от покрива. Как да избягам? Без пушка, без бомба. Носех пистолета на Меган в кобура на хълбока си, ала пуснех ли се от ръба на покрива, за да го взема, желязната топка щеше да ме повлече във водата. Изпаднах в паника, пъшках, пръстите ми се плъзгаха по каменния покрив.

Разрушение се приведе близо до лицето ми.

— И видях ангел да слиза от небето — прошепна той — и държеше ключа на Бездната, а в ръката му имаше голяма верига…

При това той вдигна ръце и блъсна раменете ми, откъсвайки ме от покрива. Ноктите ми се отпраха, а кожата ми се одра в тухлите, докато падах. Пак паднах долу, този път с голяма тежест на крака ми — сякаш тъмните води се стремяха да ме погълнат.

Махах, докато потъвах, търсех нещо, което да спре спускането ми, и се хванах за перваза на един потопен прозорец.

Тъмнина навсякъде около мен.

Стисках перваза, а горе проблесна светлина. Разрушение си отиваше? Повърхността ми се струваше толкова далечна, макар че не можеше да е на повече от пет стъпки над мен.

Тъмнина. Тъмнина навсякъде!

Продължавах да стискам, но ръцете ми бяха слаби, а гърдите ми щяха да се пръснат за въздух. Притъмня ми. С ужас чувствах, че водите ме мачкат.

Тази ужасна дълбока чернота.

Не можех да дишам… Щях да…

Не!

Събрах сили и стрелнах ръка нагоре, за да стисна тухления перваз по-високо на стената. Набрах се към повърхността, ала в нощния мрак дори не знаех колко далече съм от въздуха. Тежестта под мен беше твърде голяма. Чернотата ме обкръжи.

Пръстите ми се плъзнаха.

Нещо цопна във водата до мен. Усетих как нещо ме докосва — пръсти върху крака ми.

Тежестта изчезна.

Не отделих време за мислене. Издърпах се нагоре край потопената постройка със сетни сили и изскочих на открито, поемайки рязко дъх. В един дълъг миг се притисках до страната на сградата, дишах дълбоко, треперех и не бях способен да мисля и изобщо да правя каквото и да е, освен да пирувам с кислорода.

Най-сетне се издърпах по онези около пет стъпки височина до покрива. Преметнах крак и се търкулнах върху камъните. Легнах по гръб, напълно разбит. Бях твърде слаб да се изправя, какво остава да взема оръжието си. Така че стана добре, дето Разрушение не се върна.

Лежах така известно време. Не съм сигурен колко. Накрая нещо задраска по покрива до мен. Стъпки?

— Дейвид? О, искри!

Отворих очи и открих, че Тиа е коленичила над мен. Ексел стоеше на няколко стъпки зад нея и се оглеждаше тревожно с автомат в ръце.

— Какво стана? — попита Тиа.

— Разрушение — отвърнах аз и закашлях. С помощта на Тиа се надигнах да седна. — Хвърли ме във водата с верига на крака. Аз… — Млъкнах и се вторачих в крака си. Кой ме спаси?

— Спаси те?

Погледнах неподвижните води. Никой не беше изплувал след мен, нали така?

— Мизи ли беше?

— Мизи е с нас — отговори Тиа и ми помогна да се изправя на крака. — Не знам за какво говориш. Можеш да ни осведомиш после.

— Какво стана с Разрушение? — попитах аз.

— Отиде си, засега — отговори Тиа.

— Как?

— Джон… — Тя млъкна и срещна погледа ми. Не го изрече, но аз разчетох смисъла.

Проф беше използвал силите си.

Тиа кимна по посока на лодката, която се поклащаше във водата наблизо. Мизи и Вал седяха вътре, ала от Проф нямаше и следа.

— Само секундичка. — Взех оръжието си, все още замаян от изпитанието. Близо до него намерих бомбата на Мизи, все още залепена за предницата на ризата на Разрушение. Нямаше да избухне, ако не се озовеше прекалено далеч от радио сигнала. Омотах я в останките от ризата и се отправих към малката лодка. Ексел ми подаде ръка и ми помогна да сляза вътре.

Настаних се до Мизи, която ме погледна и веднага сведе очи. Трудно ми беше да преценя заради тъмната й кожа, но ми се стори, че се изчервява от неудобство. Защо не ми беше пазила гърба, както каза, че ще прави?

Вал запали малкия мотор. Явно вече не я беше грижа, че ще привлече внимание. Регалия беше установила къде сме и се беше появила пред нас. Нямаше смисъл да се крием.

Толкова по въпроса с пазенето на тишина, рекох си аз.

Докато се отдалечавахме от полесражението, забелязах как хората почват да надзъртат от укритията си. С широко отворени очи те наизлизаха при съборените палатки и по тлеещите покриви. Това тук беше само малка част от града, а и разрухата не беше пълна, ала все пак имах чувството, че сме се провалили. Да, бяхме изтласкали Разрушение, но само временно, при това единствено с помощта на силите на Проф.

Онова, което не разбирах, беше как го е направил. Как можеха силовите полета или разлагането на метала да отблъснат Разрушение?

От свитите пози на останалите можех да съдя, че и те се чувстват като мен — че тази вечер сме се провалили. Плавахме край разбитите покриви в мълчание.

Открих, че наблюдавам хората, които се бяха насъбрали. Повечето май не ни обръщаха внимание — навярно в хаоса те се бяха изпокрили и бяха пропуснали много от подробностите. Човек се научава да не надига глава, когато наблизо има Епични. Надявах се да им изглеждаме просто като група бегълци. Но наистина хванах някои да наблюдават преминаването ни. Някаква по-стара жена, която притискаше до гърдите си дете, кимна с нещо като уважение. Младеж, който надзърна през ръба на покрива близо до изгорелия мост, притеснен, все едно очакваше Разрушение да се върне всеки миг и да ни унищожи, задето сме дръзнали да му се противопоставим. Млада жена с червено яке с вдигната качулка ни наблюдаваше, застанала сред групичка ора, а дрехите й бяха влажни… Влажни дрехи. Незабавно се съсредоточих и зърнах лицето й под качулката, когато тя ме погледна.

Меган.

Задържа погледа ми само за миг. Меган беше… Зарево. След секунда тя се обърна и изчезна сред гражданите, изгуби се в нощта.

Значи наистина си тук, помислих аз и си припомних плисъка, усещането за нечии ръце върху крака ми секунди преди да бъда свободен.

— Благодаря ти — прошепнах аз.

— Това пък какво беше? — попита Тиа.

— Нищо — отвърнах аз, облегнах се в лодката и се усмихнах, въпреки изтощението.