Брандън Сандърсън
Зарево (10)

9.

Последвах Проф и Тиа в сградата. Приличаше на стар автосервиз с големи плъзгащи се врати отпред. И миришеше… твърде чисто. Не на застояло като в забравените помещения из подземните улици в Нюкаго. Но беше тъмно като в рог, беше и страшно. Не можех да видя кой знае какво, освен няколко големи тъмни силуета, които може и да са били коли.

Усетих как космите на тила ми настръхват и свалих пушката от рамо. Ами ако това се окажеше някакъв капан? Подготвил ли се беше Проф? Аз…

Внезапно плисна светлина от лампи. Заслепи ме, аз изругах, отскочих настрани и ударих гърба си в нещо грамадно. Вдигнах пушката.

— Опаа! — обади се женски глас. — Ох, съжалявам, съжалявам, съжалявам! Прекалено ярко.

Някъде близо до мен Проф изсумтя. Опрял здраво приклада в рамото си, запримигвах, докато успях да видя, че се намираме в някаква работилница. Бяхме заобиколени от отрупани с инструменти работни плотове и няколко полуразглобени коли, включително джип, досущ като нашия.

Зад мен вратата се затвори с щракване и аз насочих пушката натам. Вратата беше затворила една висока, тридесетинагодишна латиноамериканка. Жената имаше ъгловати черти и тъмни коси с един боядисан в пурпурно кичур отпред. Носеше червена блуза, блейзър и черна вратовръзка.

— Мизи — сопна се тя, — целта на загасването на светлините, докато те влязат, беше да не известяваме целия квартал, че в тази сграда има електричество. Няма как да се получи, ако отново палиш лампите, когато вратите все още са широко отворени.

— Съжалявам! — викна гласът от по-рано и отекна в просторното помещение.

Латиноамериканката ме изгледа гневно.

— Момче, свали тази пушка, преди да си наранил някого.

Мина край мен и небрежно отдаде чест на Проф.

Той протегна ръка.

— Вал.

— Джон — откликна тя и стисна ръката му. — Бях изненадана от съобщението ти. Не очаквах да се върнеш толкова скоро.

— Като имаме предвид какво се случи, прецених, че може би ще направиш нещо прибързано — отговори Проф.

— Тук сте, за да ме спрете ли, сър? — попита студено Вал.

— Искри, не — възрази Проф. — Тук съм, за да помогна.

Лицето на Вал поомекна и на устните й се появи намек за усмивка. Тя кимна към мен.

— Това Убиецът на Стоманеното сърце ли е?

— Да — отговори Проф, а аз най-сетне излязох от укритието си.

— Отлични рефлекси — рече Вал и ме огледа от глава до пети. — Отвратителен вкус за дрехи. Мизи, къде си, по дяволите?

— Извинявай! — долетя отново онзи глас, последван от дрънчене. — Идвам!

Застанах до Тиа и видях как млада чернокожа жена слиза от пасарелката горе, преметнала през рамо снайперска пушка. Слезе и дотича до нас с пружинираща стъпка. Беше облечена в джинси и късо яке, под което имаше тясна бяла блуза. Косите й бяха сплетени на редички плитчици на темето и избухваха в пухкав облак на тила.

Тиа и Проф погледнаха Вал; Тиа въпросително вдигна вежди.

— Мизи е доста способна — обясни Вал. — Само е малко…

Както се беше завтекла към нас, Мизи опита да се мушне под предницата на полусглобен джип, вдигнат нависоко. Пушката на рамото й обаче стърчеше твърде много, та издрънча в предницата на джипа и я задържа. Мизи зяпна и стисна джипа, все едно го държеше да не падне, нищо че той не помръдна. После го потупа извинително.

Беше може би на седемнадесет години, със сладко обло лице и кожа с цвят на капучино. Усмихва се твърде широко за бегълка, рекох си, щом тя дотича и отдаде чест на Проф. Къде е живяла, та жизнерадостният й нрав не е смазан, чудех се аз.

— Къде е Ексел? — попита Тиа.

— Наглежда лодката — отговори Вал.

Проф кимна, после посочи Вал.

— Дейвид, запознай се с Валънтайн, водач на тукашната клетка на Възмездителите. Тя и хората й живеят във Възродения Вавилон през последните две години и правят рекогносцировка на Регалия. Подчиняваш се на нейните заповеди, все едно са мои. Разбираш ли?

— Ясно. Вал, ти примамка ли си?

Лицето й помръкна.

— Операции — отговори тя, без да подсказва защо въпросът ми я притесни. — Но ако Тиа ще влезе в отряда…

— Влизам — вметна Тиа.

— Тогава сигурно тя ще се занимава с операциите. И без друго предпочитам да съм навън. Но не съм стрелец. Работата ми са тежките оръжия и превозът.

Проф кимна и посочи Мизи.

— А това е Мисури Уилямс, предполагам?

— Много е вълнуващо да се запозная с Вас, сър! — каза Мизи. Виждаше ми се от типа хора, които се вълнуват кажи-речи от всичко. — Аз съм новият снайперист в отряда. Преди това се занимавах с поправките и екипировката. Имам опит и в разрушаването. Обучавам се за примамка, сър!

— Много ясно, че се обучаваш — намеси се Вал. — Бива я с пушката, Проф. Сам в известен смисъл я беше взел под крилото си…

Сигурно това е човекът, когото са загубили наскоро, прецених аз по скованото изражение на Проф и тъжния поглед на Тиа. Сам. Предположих, че той е бил тяхната примамка, онзи, който се е излагал на най-голяма опасност — да влиза в контакт с Епичните и да ги подвежда да влязат в капан. В нашия отряд аз вършех тази работа. Преди да си иде, Меган правеше това. Не познавах Сам, но беше трудно да не изпитам прилив на симпатия към загиналия. Беше умрял в бой. Но Меган не беше отговорна, каквото и да твърдеше Проф.

— Радвам се, че си с нас, Мизи — рече Проф с равен глас. Усетих в тона му здравословен скептицизъм, но това беше, само защото го познавах твърде добре. — Иди да прибереш джипа ни в гаража. Дейвид, иди с нея и се оглеждай за всеки случай.

Погледнах го въпросително. Той отвърна с хладен поглед. Да, говореха очите му. Отървавам се от теб за няколко минути. Свиквай.

Въздъхнах, ала последвах Мизи през страничната врата, като пътем угасих светлините. Другите останаха в мрак, за да мине отварянето и затварянето на вратата по-незабележимо. Извадих новата си пушка, нагласих мерника за нощно виждане и се отправих с Мизи към джипа. Зад нас една от вратите на гаража се отвори почти безшумно. На бледата светлина на звездите видях вътре Проф, Тиа и Вал, които разговаряха приглушено.

— Искри — тихо продума Мизи. — Той е страховит.

— Кой? — попитах аз. — Проф ли?

— Аааха — отвърна тя, когато стигна до джипа. — Леле. Самият Федрус. Не се държах прекалено глупаво, пали?

— Ъъ. Не? — Не и по-глупаво, отколкото се държах аз самият няколко пъти след първата среща с Джон. Разбирах колко страховит може да бъде той.

— Хубаво. — Тя се втренчи в Проф в тъмнината и се намръщи. После се обърна към мен и подаде ръка. — Аз съм Мизи.

— Току-що ни запознаха.

— Знам, обаче аз нямах възможността да се представя. Ти си Дейвид Чарлстън. Който уби Стоманеното сърце.

— Аз съм — отвърнах и неохотно поех ръката й. Момичето си беше малко странно.

Тя стисна ръката ми и се приближи към мен.

— Ти — тихо рече тя — си изумителен. Искри. Двама герои за един ден. Ще трябва да запиша това в моя дневник.

Метна се в джипа и запали. Огледах района през мерника на пушката, за да проверя дали някой не ни е забелязал. Нищо не видях, затова се оттеглих в гаража след джипа. Опитвах се да не обръщам много внимание на факта, че Проф беше помолил нея, а не мен, да прибере колата. Напълно бях способен да паркирам един джип, без да го блъсна. Искри, та аз вече не се блъсках даже на завоите. В повечето случаи.

Мизи смъкна гаражната врата и заключи. Проф, Тиа и Вал завършиха потайния си разговор и Вал ни изведе през задната част на сервиза в един тунел под улиците. Очаквах да вървим дълго, но не стана така — само след няколко минути Вал отново ни поведе нагоре и излязохме на открито през един капак.

Навън водата се плискаше в кея, а широката река водеше вън от града, в тъмен залив. Далеч отвъд грееха разноцветни светлини. Бяха стотици и стотици. Преди да пристигнем разгледах географски карти и можех да предположа къде се намираме. Това беше реката Хъдсън, а оттатък се намираше Манхатън — Възродения Вавилон. Явно разполагаха с електричество и то беше източникът на онази далечна светла мъгла, която бях видял по-рано. А защо бяха толкова пъстроцветни? Някаква особена отсенка? Присвих очи в опит да доловя детайлите, но виждах светлините само като струпвания блестящи точки. Последвах отряда по пристана и скоро водата привлече вниманието ми. Макар да живеех в Нюкаго, всъщност никога не се бях доближавал до голям воден басейн. Стоманеното сърце беше превърнал достатъчно много от езерото Мичиган в стомана, та никога да не се бях озовавал на брега. Нещо в тези мрачни дълбини ме изпълваше с особена тревожност.

В края на кея пред нас примигна фенер и освети средна по размери моторница. Отзад седеше грамаден мъжага, облечен поне с пет червени бархетни ризи. Брадат и къдрокос, той ни помаха с усмивка. Искри, колко едър беше. Сякаш някой дървосекач беше погълнал колегата си и така се беше образувал наистина дебел дървосекач. Изправи се в лодката, а Вал скочи на борда. Мъжът се здрависа с Проф и Тиа, после ми се усмихна.

— Ексел — представи се той тихо. Направи пауза между съгласните, все едно казваше „Екс Ел“. Питах се какъв ли е постът му в отряда. — Ти ли си Убиецът на Стоманеното сърце?

— Аха — отвърнах аз и стиснах ръката му. Надявах се тъмнината да прикрива смущението ми. Първо Вал, а сега и този човек се обръщаха към мен така. — Но наистина няма нужда да ме наричаш по този начин.

— Чест е за мен — каза ми Ексел и отстъпи.

Очакваха да се кача на лодката. Не би трябвало да е проблем, нали? Осъзнах, че се потя, ала се насилих да стъпя в нестабилното превозно средство. Люлееше се много повече, отколкото би ми се искало — и после се залюля още повече заради качването на Мизи. Наистина ли щяхме да прекосим тази огромна река с нещо толкова малко? Седнах притеснено. Много вода си беше.

— Това ли е всичко, сър? — попита Ексел, щом всички се озовахме на борда.

— Всички са тук — отговори Проф и се настани при носа на лодката. — Да тръгваме.

Вал седна отзад, до малкия външен мотор. Запали го, моторът издаде меко пуфтене и ние се отделихме от пристана в неспокойната черна вода. Стисках здраво релинга и наблюдавах реката. Цялата тази чернота под нас. Кой знаеше какво има отдолу? Вълните не бяха много големи, но истински ни клатеха. Отново се зачудих дали не ни трябва по-голям съд. Примъкнах се по-близо до средата.

— И така — подхвана Вал, докато караше моторницата. — Подготвихте ли новото момче?

— Не — отговори Проф.

— Сега може би е подходящ момент, като имаме предвид… — каза Вал и кимна по посока на светлините в далечината.

Проф се обърна към мен. Силуетът му бе почти скрит в сенките. Вятърът гънеше черната му лабораторна престилка. Не бях преодолял напълно страхопочитанието, което изпитах при първата среща с него. Да, вече бяхме близки, ала от време на време ме поразяваше мисълта, че това е Джонатан Федрус, основателят на Възмездителите. Човек, когото на практика боготворях цял живот.

— Онази, която владее града — обясни ми той, — е хидромант.

Закимах енергично и подхванах:

— Рега…

— Не произнасяй името й — прекъсна ме Проф. — Какво знаеш за нейните сили?

— Добре. Предполага се, че може да праща на разстояние проекция на образа си, затова ако я видиш, може би виждаш просто двойник. Освен това има стандартния набор сили на воден Епичен. Може да повишава и да понижава нивото на водите, да ги контролира с мисълта си и тем подобни.

— Също така може да вижда през всяка водна повърхност — вметна Проф. — И може да чува всичко, изречено в близост до вода. Имаш ли представа какво означава това?

Погледнах водния простор наоколо и отвърнах потръпвайки:

— Да.

— Във всеки момент — обади се до нас Ексел — тя може би ни наблюдава. Трябва да работим с тази мисъл… и този страх.

— Как така още сте живи? — попитах аз. — Щом тя може да вижда толкова надалеч…

— Тя не е всезнаеща — твърдо ми каза Проф. — Може да вижда само едно място в даден момент, а и това не й е особено лесно. Поглежда в една купа с вода, която държи в ръце, и през нея може да види от всяка водна повърхност, която е в досег с въздуха.

— Като вещица — рекох аз. — От приказките.

— Точно така — ухили се Ексел. — Съмнявам се обаче да има казан.

— Както и да е — продължи Проф. — Силите й са обхватни, но това не й помага да гледа и да намира случайни неща. Нещо трябва да привлече вниманието й.

— Затова избягваме да произнасяме името й — додаде Вал откъм кърмата на лодката. — Освен ако не шепнем по мобилните.

Проф потупа слушалката си. Аз включих моя мобилен, с усилването на гласа, и го свързах безжично със слушалката си.

— Ето така — прошепна Проф, но думите му достигнаха до ухото ми достатъчно силно, та да ги чуя.

Кимнах.

— Точно сега — продължи той — ние сме в нейната власт. Носим се през открито море. Ако знаеше, че сме тук, тя можеше да призове пипала от вода и да завлече кораба в дълбините. В този град, както в повечето градове, ние, Възмездителите, можем да съществуваме, защото сме предпазливи, тихи и потайни. Не допускай начинът, по който действахме в Нюкаго, да те направи небрежен тук. Разбрано?

— Аха — отвърнах аз шепнешком като него. Уверен бях, че сензорите в слушалката ми ще уловят гласа ми и ще го предадат. — Добре е, че скоро ще излезем от водата, а?

Проф се обърна към града и се умълча. Подминахме нещо във водата, голямо и високо парче стомана. Замислих се. Какво беше това и защо беше така построено, насред реката? По-нататък се виждаше още едно.

Това е горната част на спускаем мост, осъзнах аз, щом забелязах увисналите във водата жици. Целият мост беше потънал.

Или… водите се бяха надигнали.

— Искри — прошепнах аз. — Никога няма да излезем от водата, нали? Тя е потопила града.

— Да — отговори Проф.

Бях потресен. Чувал бях, че Регалия е вдигнала нивото на водата около Манхатън, но това тук далеч надхвърляше впечатлението, с което бях останал. Този мост навярно някога се беше извисявал на тридесетина или повече метра над реката; сега се намираше под повърхността й и само колоните му се виждаха.

Обърнах се да погледна водата, през която бяхме минали. Сега забелязах лек наклон. Водата се издигаше и ние трябваше да плаваме нагоре по склона, за да стигнем Вавилар, все едно се изкачваме по воден хълм. Колко странно. С приближаването към самия град видях, че наистина целият е потопен. Небостъргачите се издигаха като каменни стражи от водите, а улиците бяха станали плавателни канали.

Докато възприемах тази причудлива гледка, осъзнах нещо още по-странно. Сияйните светлини, които бях видял на идване, не бяха от прозорците на небостъргачите, а от техните стени. Светлината грееше на кръпки, ярки и флуоресцентни, като от сигнална палка. Светеща боя? Така изглеждаше. Стисках страната на моторницата и се мръщех. Не бях очаквал това.

— Откъде вземат електричество? — попитах по линията.

— Не взимат — отговори Вал шепнешком, но я чух съвсем ясно. — В града електричество има само в нашата тайна база.

— Ами светлините! Как работят?

Внезапно страните на нашата лодка почнаха да светят. Сиянието идеше като приглушена светлина, която бавно се усилваше. Синя… боя. Лодката беше боядисана със спрей. Същото беше и по сградите. Спрей… графити. С всичките си разнообразни цветове графитите светеха живо, като цветен мъх.

— Как работят светлините ли? — каза Вал. — Ще ми се да знаех.

Тя забави лодката и мина между две грамадни сгради. Върховете им сияеха и като примижах, успях да различа боядисани със спрей дъски, които обрамчваха ръбовете на покривите. Те грееха ярко в червено, оранжево, зелено.

— Добре дошъл във Възродения Вавилон, Дейвид — рече Проф от носа на лодката. — Най-голямата загадка в света.