Брандън Сандърсън
Зарево (50)

49.

Никога не бих се справил с това без силите на Проф. Горещината беше невероятна и заплашваше да ме подпали. Изненадата на Разрушение обаче действаше в моя полза — аз вдигнах пистолета и стрелях в главата му.

Той се телепортира.

Хванах се здраво и той ме взе със себе си.

Появихме се в тъмна стая без прозорци и Разрушение веднага изключи топлината си. Тъй бързо го направи, че трябва да беше нещо, което се бе научил да прави по рефлекс. Където и да се намирахме, той не можеше да унищожи мястото. Пуснах го, но хванах очилата му и ги свалих, докато падах назад.

Разрушение изруга и обикновено спокойното му държане рухна заради гнева, че е бил измамен. Отстъпих и се хвърлих към стената на тъмната стая. Не можех да различа много, а и заради болката от причинените от него изгаряния беше трудно да обръщам внимание на нещо друго. Бях изпуснал оръжието, но с другата ръка здраво държах очилата.

Той извади меча си изпод тренчкота и погледна към мен. Искри! Явно виждаше достатъчно добре без очилата, за да ме намери.

— Всичко, което направи — започна той да се приближава към мен — беше да се затвориш с мен.

— Какви кошмари имаш, Разрушение? — попитах аз, опрян в стената. Сега лекуващите сили на Проф работеха много, много бавно. Постепенно усещането се връщаше в ръцете ми — най-напред като сърбеж, после като остри убождания. Задъхвах се и премигвах, за да пропъдя болката.

Разрушение беше спрял да ме приближава. Свали меча и върхът му докосна пода.

— И как — попита той — ти знаеш за моите кошмари?

— Всички Епични ги имат — отвърнах аз. Въобще не бях сигурен в това, но какво имах да губя? — Твоите страхове те движат, Разрушение. И те разкриват слабостта ти.

— Аз мечтая за нея, понеже някой ден тя ще ме убие — тихо изрече той.

— Или тя е твоя слабост, понеже ти мечтаеш за нея? — продължих аз. — Нютън вероятно се е бояла да прояви добрина заради амбициите на родителите си. Електричната се боеше от историите за секти и от отровата, която баба й е опитала да й даде. И двете са имали кошмари.

— И ангелът Господен ми говори насъне — прошепна Разрушение — и аз рекох, ето ме… тъй че това е отговорът.

Той отметна назад глава и се засмя.

Болката в ръцете ми сякаш ставаше по-силна. Не можех да не изстена. Фактически бях инвалид.

Разрушение се впусна към мен, коленичи и ме хвана за раменете — вече голи и обгорени. Болката избухна и аз извиках.

— Благодаря ти — прошепна той. — За тайната. Предай моите… уважения на Регалия.

Пусна ме, сведе глава в поклон към мен и избухна в буря от светлина и керамика.

Примигнах, после се свих на пода и затреперих.

Искри! По-рано излекуването ставаше тъй бързо, че го чувствах освежаващо, като хладен ветрец. Сега ставаше със скоростта на дъждовна капка, която се стича по студено стъкло. Сякаш цяла вечност стоях там и се мъчех от болка, но вероятно са били три-четири минути. Най-накрая агонията свърши и аз със стонове се изправих на крака. Размърдах пръсти и ги свих в юмруци. Ръцете ми работеха, въпреки че кожата болеше като от лошо слънчево изгаряне. Това май не изчезваше. Дареното ми от Проф вече го нямаше.

Направих крачка напред и подритнах нещо с крак.

Мечът на Разрушение. Вдигнах го, а от пистолета на Меган намерих само стопено парче сгурия.

Щеше да ме убие за това.

Така, очевидно Разрушение е имал достатъчно контрол над силите си, за да не стопява предмети, които предпочита да запази недокоснати. Стисках меча, докато си проправях опипом път през тъмната стаичка към някаква врата. Отворих я. Зад нея имаше тясно дървено стълбище, обрамчено от перила по двете стени. На наличната светлина можах да видя, че съм бил в нещо като малко складово помещение. Дрехите ми се бяха изпарили. Беше ми останал само медальонът на Ейбрахам на врата; едната страна на верижката се беше стопила. Свалих го, понеже се притеснявах, че стопеното синджирче ще се скъса.

Намерих парче плат — някога може да е било завеса — и го увих около себе си. После, с меч в едната ръка и медальон в другата, бавно заизкачвах стълбата стъпало по стъпало. Докато вървях нагоре, светлината се засилваше и аз започнах да виждам странни украси по стените… Плакати?

Да. Плакати. Стари, от десетилетията преди Злочестие. Ярки, живи цветове — жени в плисирани поли и пуловери, които оголват едното рамо. Неон върху черен фон. Плакатите бяха избледнели с годините, но можех да видя, че навремето са били окачвани грижливо. Спрях се пред един на тихото стълбище. Две ръце държаха светещ плод — името на групата бе отпечатано долу.

Къде се намирах аз?

Погледнах към светлината на върха на стълбите.

Потях се и продължих да се изкачвам, докато не стигнах края и врата със стол до нея. Беше открехната, аз я побутнах и видях малка, спретната спалня, украсена като стълбището с плакати по стените. Те рекламираха градския начин на живот.

В стаята имаше две неуместни стоманени болнични легла със стерилни бели чаршафи. В едното лежеше спящ мъж на тридесет-четиридесет години, накачен с всевъзможни тръбички и жици. В другото лежеше дребна сбръчкана жена с вана с вода до нея.

Над втория пациент беше надвесена жена в лекарска престилка. Щом влязох, тя ме погледна, сепна се и излезе оттам, откъдето бях дошъл. Единствените звуци идваха от мониторите за следене на сърдечната дейност. Пристъпих неохотно; изпитвах свръхестествено усещане. Възрастната жена, очевидно Регалия, беше будна и гледаше нещо на стената. С влизането си забелязах три големи телевизионни екрана. На средния Проф, Вал и Ексел стояха в толкова ярко осветена стая, че едва можех да ги различа.

— Така — изрече Регалия. — Ти ме намери.

Погледнах настрана. Познатата й фигура се беше показала от ваната. Отново погледнах жената в леглото. Беше много по-стара от проекцията си. И много по-болна. Истинската Регалия вдишваше и издишваше с помощта на респиратор и не казваше нищо.

— Как се добра дотук? — попита отражението.

— Разрушение — спокойно обясних аз. — Откриваше ме твърде лесно всеки път щом се скриех от него. Осъзнах, че трябва да се телепортира някъде, когато изчезва. Оказа се логично да идва при теб и да получава указания къде да отива. Той не може да вижда всичко в града, но ти можеш.

Погледнах телевизионните екрани.

— Поне навсякъде, където има вода.

Очевидно беше поставила екраните, за да може да наблюдава и други места.

Но защо? Какво ставаше в стаята с Проф, Вал и Ексел? Отново погледнах Регалия.

Проекцията изгледа състарената фигура в леглото.

— Дразнещо е, че все още се състаряваме — обясни тя. — Какъв е смисълът от божествената сила, ако тялото ти се предава?

И тя поклати глава, сякаш отвратена от себе си.

Бавно се движех из стаята и опитвах да измисля какво да правя по-нататък. В ръцете ми беше, нали така? Разбира се, разполагаше с ваната с вода, тъй че не беше съвсем беззащитна.

Спрях до другия креват, с непознатия мъж в него. Погледнах го и видях наметнатото на раменете му одеяло — като детско. По него имаше фантастични дървета и сияещи плодове.

— Зора? — попитах аз Регалия.

— Нямам представа защо Злочестие е избрал да даде сили на човек в кома — отговори тя. — Решенията на Ангела на Унищожението често са неразбираеми за мен.

— От дълго време е така?

— От детските си години — обясни Регалия. — Със силите си понякога изглежда да осъзнава заобикалящия го свят. През останалото време сънува. Завинаги е в детството си отпреди тридесетина години…

— И този град става неговият сън — разбрах аз. — Град на ярки цветове, странни бои, постоянна топлина и градини в сградите. Детско чудо.

Замислих се бързо и опитах да събера фрагментите. Защо? Какво означаваше това? И как можех да спра Регалия?

Трябваше ли? Погледнах състарената фигура. Толкова крехка. Едва живееше.

— Умираш — предположих аз.

— Рак — кимна отражението на Регалия. — Остават ми няколко седмици. Ако имам късмет.

— Защо тогава се тревожиш за Проф? — объркано я попитах аз. — Ако знаеш, че ще умреш, защо полагаш такива усилия да го убиеш?

Регалия не отговори. Докато тялото й мърдаше отзад, проекцията скръсти ръце пред себе си и загледа средния екран. Проф пристъпи напред в светлината. И той носеше меч — от тези, които си правеше с помощта на тензорната си сила. А се беше подигравал на Разрушение, задето носи меч.

Вървеше през светлината, издигнал ръка пред себе си, като че се удържаше срещу течението на мощен поток.

Какво да направя? На Регалия явно й беше все едно, че съм там — искри, вероятно й беше все едно дали ще я убия, или не. Бе практически мъртва.

Можех ли да я заплаша? По някакъв начин да я заставя да не наранява Проф? От мисълта не само ми се повдигна, но при вида на немощното й тяло се съмнявах, че мога дори да я докосна, без да предизвикам някакъв смъртен изход.

Екранът внезапно притъмня; истинската Регалия натискаше нещо на облегалката за ръка — някакво устройство. То затъмни екрана и добави някакъв филтър, който да дава видимост в блясъка. Позволяваше ми да видя това, което Проф не можеше, понеже стаята, където бе той, беше твърде ярко осветена.

Източникът на сиянието не беше човек, както подозирах. Беше кутия с излизащи от нея жици.

Какво пък е това? Толкова бях объркан, че само гледах екрана.

— Ти знаеш ли — започна проекцията на Регалия, — че Джонатан не е толкова неповторим, колкото предполага? Да, той може да дава силите си. Но при съответните обстоятелства всеки Епичен може да го направи. Необходимо е само мъничко от тяхната ДНК и подходящите машини.

Изрязаха нещо от него, беше казал Зора.

Разрушение с превръзки…

Малко от ДНК и подходящите машини…

В мен се надигна нарастващ ужас.

— Създала си машина, която имитира силите на Разрушение. Като спирила, но може да взривява градове! Използвала си Епичен… за да създадеш бомба.

— Експериментирах с това — продължи проекцията на Регалия с кръстосани ръце. — Понякога Ангелът на Апокалипсиса е… неразумен, за да се работи с него, и аз се нуждаех от свои собствени методи за прехвърляне на сили.

На екрана Проф достигна устройството. Докосна го и после объркано се дръпна. Едва можех да различа Вал и Ексел край него в стаята, вдигнали ръце срещу светлината.

— Моля те — казах аз и се обърнах към Регалия. Тръгнах към нея с меча. — Не го наранявай. Та той е бил твой приятел, Абигейл.

— Ти продължаваш да намекваш, че искам да убия Джонатан — отвърна тя. — Какво ужасно допускане.

Истинската Регалия натисна някакво копче на облегалката си.

На телевизионния екран бомбата експлодира. Изригна като разтварящо се цвете — вълна от разрушителна енергия, тъй мощна, че щеше изцяло да унищожи Вавилар. Гледах я как разцъфтява и се разпростира навън. А после спря.

Проф стоеше, вдигнал ръце като човек, хванал някакво грамадно животно — силует на фона на червената светлина. В центъра на стаята се появи слънце и той го задържа.

Удържаше го с такова напрежение на тялото, та ми се стори, че мога да го усетя как се напъва и се мъчи да удържи всичко вътре, да не допусне и частичка да избяга.

Такава сила. Явно бомбата се е зареждала доста време. Регалия е можела да дръпне спусъка и да изпари Вавилар преди седмици.

Проф изръмжа — първичен, ужасѐн вик — но удържа напора на енергията. И тогава създаде нещо огромно — щит от трептящо синьо, който раздра покрива на стаята им с лекота и образува стълб от огън в небето. Той пусна енергията и я пренасочи безобидно във въздуха. С нарастващ ужас аз разбрах, че това няма да бъде достатъчно. О, той може и да беше спасил града, но все пак нямаше да бъде достатъчно. Развалата растеше заедно с количеството изразходвана енергия. Дори и да бях прав и той да умееше да я контролира в малки количества, никога нямаше да може да се оправи с толкова много наведнъж.

Проф използваше силите си, както никога не го бях виждал — на нивото на Стоманеното сърце, когато превърна Нюкаго в метал. Това беше проява на нечовешко усилие, доказателство, че се е появил герой. Беше и присъда. Преди той бе на ръба. А сега…

— Твърде много — прошепнах аз. — Прекалено много. Проф…