Брандън Сандърсън
Зарево (49)

48.

— Мизи — попитах я аз с уоки-токито до ухото, затичан в посоката, в която тръгна Проф. — Тая глупава джаджа работи ли още?

— Да — донесе се отговор.

— Умен ход — да използваш камерата, за да предадеш съобщение на Тиа.

— Тя е видяла? — поинтересува се Мизи бодро и закачливо, в явно рязък контраст с преживяната от мен преди мигове агония.

— Да — отговорих й, докато се носех по някакъв мост. — Подслушах съобщение от Тиа до Проф. То може да го накара да прекрати задачата.

Малко вероятно. Но беше възможно.

— Намерил си Проф? — попита ме Мизи. — Какво стана?

— Твърде дълго е за обяснение — казах й аз. — Казват, че превзели с пристъп предполагаемата база на Регалия — Сграда C на картата на Тиа — и намерили Разрушение да свети вътре. Сигурен съм, че е някакъв капан.

— Не са намерили Разрушение.

— Какво? Вал заяви, че са го намерили.

— Отново се е появил тук веднага след като изключих светлините — обясни Мизи. — Почти ми причини сърдечен удар. Но май и не ме забеляза как се крия. Както и да е, въобще не светеше, но аз го огледах хуууубавичко. Каквото и да е намерила Вал, то не е Разрушение.

— Искри — и при тези думи опитах да се накарам да бягам по-бързо. — Тогава Проф в какво влиза?

— Ти питаш мен? — попита Мизи.

— Просто си мисля на глас. Излизам от центъра. Можеш ли да дойдеш тук? Може да ми трябва огнева подкрепа.

— Вече съм в движение — отвърна Мизи, — но съм доста далече. Някакви следи от Нютън в твоята посока?

— Нютън е мъртва — отговорих аз. — Успях да отгатна слабостта й.

— Леле — заключи Мизи. — Още един? Наистина караш останалите от нас да изглеждат зле. Искам да кажа, приятел, че аз не мога да застрелям дори невъоръжен, безсилен, паднал в скута ми враг.

— Обади ми се, ако видиш Разрушение — казах аз, после напъхах радиото в торбичката и в джоба на джинсите. Якето ми беше унищожено — свалих го и го оставих; дори и джинсите ми бяха парцаливи и обгорели от едната страна. Още по-зле — спирилът беше развалина. Напълно бях загубил кабелите на едната му половина. Другата част плюеше при употреба и не знаех колко време ще й се доверявам да ме държи.

Подминах покрив и обърнах внимание на броя на хората, струпани в джунглата на близко разположена постройка — те се подаваха през прозорците и се криеха под навесите. Сблъсъкът ми с Регалия беше твърде явен. Дори и спокойните вавиларци знаеха да се крият след нещо такова.

Аз се осланях на спомените си за картите на Тиа и продължих право по някакъв особено жалък мост. За нещастие имах да извървя дълъг път преди да стигна до базата. Тичах за кратко, докато пътят ми ме преведе през странен покрив, изграден от голям квадратен балкон от външната страна и внушителна постройка в средата. Тук трябваше да забавя ход, тъй като хората бяха построили навеси над балкона, а пространството под тях бе заринато с боклук. Тукашните жители не се бяха озовали достатъчно близо до битката ми, затова просто се излежаваха, наслаждаваха се на вечерта и неохотно ми правеха път.

Когато се доближих до отсрещната страна, някакъв особено заплеснат местен жител стоеше точно на пътеката.

— Извинете — започнах аз и прескочих градински стол. — Да мина.

Той не се помръдна, въпреки че се обърна към мен. Едва тогава видях, че носи дълъг тренчкот, а лицето му е украсено с козя брадичка и очила.

Ее…

— И видях — произнесе Разрушение, — и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му. И им се даде власт да умъртвяват с меч и глад, и мор.

Спрях се неумело и свалих пушката от рамо.

— Отричаш ли — прошепна Разрушение, — че това е краят на света, убиецо на ангели?

— Не знам какво е това — отвърнах му, — но ми се струва, че ако Бог наистина желаеше да унищожи света, щеше да го направи малко по-ефикасно в сравнение с цялата тая работа.

Разрушение всъщност се усмихна и сякаш оцени хумора. Скреж започна да покрива мястото около него, понеже той изтегляше топлината, но аз дръпнах спусъка преди той да успее да освободи разрушителната вълна.

Изчезна, докато пръстът ми още бе на спусъка, и избухна като ярък остатъчен образ. Обърнах се и го засякох, както се телепортираше зад мен. Този път изглеждаше изненадан, когато стрелях по него.

Когато той изникна за втори път, аз скочих от сградата и прострях ръка надолу. За щастие, двигателят на спирила работеше и ме забави. Използвах струята му, за да вляза в сградата през счупен прозорец, и там се сниших и замръзнах.

Нямах време да се занимавам с Разрушение точно сега. По-важно беше да стигна до Проф и до неговия екип. Аз…

Преди да успея да изградя следващата си мисъл, до мен изникна Разрушение.

— Прочетох разказа на евангелиста Йоан дузина пъти, преди да разруша Хюстън — каза той.

Извиках и стрелях по него. Той изчезна, после се появи от другата ми страна.

— Питах се кой от конниците съм аз, но отговорът излезе по-сложен. Четял съм описанието твърде буквално. Няма четирима конници; това е метафора.

Той посрещна погледа ми.

— Ние, унищожителите, самите мечове небесни, бяхме развързани. Ние сме краят.

Стрелях в него, но той пусна толкова мощна топлинна вълна, че тя надделя над силовото поле на Проф. Аз зинах, а изстреляният от мен куршум се стопи. Размахах ръка, когато подът се изпари, последван от стената, а после и от половината ми тяло.

За момент ме нямаше.

После кожата ми израсна отново, костта се възстанови, а мисловният ми процес започна отново. Сякаш бях пропуснал миг във времето, просто частица от момент. Дишах дълбоко, седнал на почернелия под на стаята.

Разрушение врътна глава към мен и се намръщи. После изчезна. Аз се претърколих, паднах през прозореца, преди той да е успял да се върне, и задействах счупения спирил, за да не ми позволи да падна във водата.

Искри! Взривът беше изпарил ръчния двигател заедно с… да, с половината ми тяло. Все още имах лъча, пистолета на Меган и пушката си — и, за щастие, едничкият двигател на крака ми проработи, щом го включих. Единият крачол на джинсите ми обаче липсваше напълно и нямаше и следа от счупената част от спирила.

Без ръчния двигател не можех да маневрирам. Слязох по улицата до друга постройка и влязох през прозореца — повечето от този не беше счупен и разбиването му остави резки по кожата ми.

Раните се излекуваха, но не бързо като преди. Осъзнах, че нещата ще станат много опасни. Когато Проф ни даваше сила чрез якетата, тя се изчерпваше след понасянето на няколко удара. Беше ми дал много от способността да се лекува, но явно бях достигнал границите й. Лошо.

Претичах през сградата и се спрях в някакъв коридор. Облегнат на стената, аз изпуснах тежка въздишка.

Разрушение се образува в прозореца, през който бях влязъл. Видях го, но се сниших в коридора, преди да ме е видял той.

— И взе Авраам дърва за всесъжението — занарежда Разрушение — и натовари сина си Исаака; взе в ръце огън и нож, и тръгнаха двамата заедно (Битие, 22:6).

Усетих как потта се стича по лицето ми, когато Разрушение пристъпи в коридора и ме видя. Дръпнах се зад ъгъла, далеч от погледа му.

— Защо работиш с Регалия? — викнах аз с гръб към стената. — Ти ме поздрави, задето съм убил Стоманеното сърце. Тя е точно толкова лоша.

— И аз най-накрая ще я довърша — обясни Разрушение. — Това е част от уговорката ни.

— Тя ще те предаде.

— Вероятно — съгласи се Разрушение. — Но тя ми даде знание и сила. Взе частица от душата ми и тя продължава да живее извън мен. И тъй аз станах семето за самия свършек на времената.

Той се спря.

— Тя не ме предупреди, че е убедила архангела да ти даде част от славата си.

— Не можеш да ме убиеш — извиках и погледнах към него. — Няма смисъл да опитваш.

Той се усмихна, скрежът запълзя по притъмнения коридор, протегна се към мен като пръсти и замрази плода, увиснал от лианата като единствена електрическа крушка.

— О — продължи Разрушение, — смятам, че ще установиш как човек може да направи много считани за невъзможни неща стига да опитва достатъчно упорито.

Трябваше да се оправя с него. Бързо. Взех светкавично решение и освободих заглушителя в предната част на пушката си. После се промъкнах приклекнал покрай ъгъла, стрелях в него и той изчезна. Аз захвърлих оръжието си в някаква стая и побягнах в обратната посока. Миг по-късно натиснах копчето на дистанционното и пушката произведе изстрел в стаята.

Понесох се през зданието към прозореца на противоположната страна и се измъкнах на балкон. Обърнах се, опрях гръб в стената, отново натиснах дистанционното и стрелях с пушката; по същото време извадих от джоба си пистолета на Меган с другата ръка.

От сградата се донесе ругатня. Разрушение трябва да беше намерил пушката, а не мен. Сега ако можех просто да се измъкна оттук…

Изведнъж той се озова на балкона до мен и пусна топлинна вълна.

Проклятие! Прицелих се и стрелях с пистолета на Меган, за да го накарам да изчезне. Подейства, въпреки че се оказах с овъглена кожа.

Стиснах зъби. Лекуването идваше по-бавно и имах време да почувствам болката.

Проверих оръжието на Меган. Останали бяха два куршума.

Не можех да проумея как ме намира. Беше се случвало преди; явно можеше някак да ни проследява. Притежаваше ли някаква ясновидска сила? Как се телепортираше надалеч, а после знаеше къде точно да се телепортира отново, за да ме намери?

Тогава изщрака.

Обърнах се, тъкмо когато Разрушение отново се появи до мен. Крещеше нещо от Библията и светеше от енергия. Не стрелях в него.