Брандън Сандърсън
Зарево (46)

45.

Изскочих от стълбището. Спирилът жужеше на гърба ми. От сцената, на която се натъкнах, ми призля. Оказа се, че хората на Нютън са намерили недоволните, които бяха хвърляли плодовете — от колчетата на палатката близо до мястото, където излязох, висяха два трупа. В устата на всеки беше затъкнато парче светещ плод. Мъждукащ сок се стичаше по лицата и капеше от брадичките им.

Като претичах край тях, аз им отдадох чест. Постъпиха глупаво, но отвръщаха на ударите. Бяха по-добри от повечето хора в този град. Тичах, а търговците вдигаха погледи от сергиите, където прибираха стоките си. Някакви хора коленичеха и се молеха на Зората. Поканиха ме да се присъединя към тях. Подминах всички, отидох право до ръба на покрива и скочих. След миг се изстрелях във въздуха с помощта на водните струи.

Приведох се напред и спирилът ме понесе по улицата, а сградите от двете ми страни се размиха. Трябваше да свия струите до четвърт от мощността им, за да мина под един мост, но после изскочих от другата му страна и се усмихнах, зърнал погледите на десетина хлапаци, които се бяха наредили на моста и ме сочеха с пръст.

Радиото на ръката ми изпука.

— Работи ли тая джаджа? — попита Мизи.

— Да.

Никакъв отговор.

Добре де. Глупаво радио. Целенасочено натиснах бутона за предаване.

— Работи, Мизи — повторих аз, като доближих уоки-токито до устните си.

— Страхотно. — Гласът й пращеше от статичното електричество. Искри! Това радио беше само стъпка по-добро от двете тенекии с конец между тях.

— Може невинаги да ти отговарям — казах й аз. — За да завивам със спирила, ми трябват и двете ръце.

— Само внимавай да не намокриш радиото много — каза Мизи. — Водата не понася на старата техника.

— Разбрано. Ще се отнасям с него като с гневен гигантски дракон-човекоядец.

— И… какво общо има това?

— Е, ти би ли хвърляла вода върху гневен гигантски дракон-човекоядец? — Покрай мен се носеха облени в неонова светлина сгради. С тази скорост щях да стигна при Проф за минути.

— Тук няма и следа от другите или от подводницата, Дейвид — каза Мизи. Трябваше да държа радиото точно до ухото си, за да чувам през вятъра. — Трябваше да пратят някого да ме провери, когато спрях да се обаждам. Нещо трябва да им е попречило.

— Продължавай към Разрушение — отговорих аз. — Нямаме време за губене. Кажи ми какво прави той.

— Разбрано.

Трябваше само да…

До мен си издигна струя вода и се превърна в Регалия. Носеше се във въздуха със същата скорост като мен, а с океанската повърхност я свързваше тънка ивица вода.

— Ти обърка плановете ми — отбеляза Регалия. — Не одобрявам хора, които ми объркват плановете. Злочестие не отговаря на въпроса ми защо ти не получи силите на Епичен.

Продължих да се нося. Може би тя щеше да продължи с приказките и да ми даде възможност да се доближа до Проф.

— Какво направи? — попита тя. — Да отхвърлиш дара? Не мислех, че е възможно.

Не отговорих.

— Добре тогава — заключи Регалия. — Съзнаваш, че не мога да допусна да стигнеш до Джонатан. Приятна вечер, Дейвид Чарлстън, Убиецо на Стоманеното сърце.

Водата, която излизаше на струи под мен, изведнъж се раздели и се насочи настрани, вместо към океанската повърхност. Но аз не паднах, поне не с много, защото не водата ме държеше нависоко, а силата, която я изстрелваше. Оказа се, че Регалия не схваща физиката на спирила. Не бях изненадан. На Епичните рядко им се налагаше да обръщат внимание на физиката.

Изстрелях се настрани, пренебрегвайки нейната намеса, и свих зад една сграда с помощта на ръчния двигател. Регалия след миг се появи до мен. От улицата долу се надигнаха огромни стълбове вода, за да ме уловят.

Поех дълбоко дъх, пъхнах радиото в торбичката в джоба и се хвърлих настрани, за да изляза на друга улица. От дълбините се подадоха десетки пипала и се протегнаха към мен. Трябваше да насоча струите надолу и да се изстрелям вертикално, за да не ме спипат. За беда, пипалата на Регалия ме последваха и се загърчиха и загънаха точно под мен. Струите ми почнаха да губят мощност, понеже бях прекалено високо. Поточният лъч можеше да стигне само дотук.

Нямах избор — извъртях се във въздуха и се изстрелях надолу. Минах през едно от пипалата и ме обгърна остър студ, но излязох сред пръски вода от другата страна. Пипалото опита да се увие около мен, обаче се оказа, че закъснява със съвсем малко. Разчитаха на заповедите на Регалия и явно можеха да се движат толкова бързо, колкото тя смогваше да им нареди.

Обзе ме увереност и почнах да маневрирам между другите пипала, докато падах. Вятърът брулеше лицето ми. Накрая, когато бях близо до повърхността, аз се обърнах и забавих падането си. Понесох се на зигзаг по друга улица, а под мен се зародиха грамадни вълни, които се устремиха да ме смажат. Успях да се изплъзна от всички.

— Ти си същият досаден плъх като Джонатан — установи Регалия, щом се появи до мен.

Ухилих се в отговор, насочих струята от ръката си надолу и се изстрелях нагоре над поредното надигащо се пипало. Завих и се врязах между други две. Вече бях съвсем прогизнал — надявах се торбичката на радиото да издържи.

Това беше най-вълнуващото нещо, което бях правил някога — да се нося през този град от кадифено черно и ярки цветове, да подминавам изумените жители, които се поклащаха в лодките със зинали усти. В Нюкаго имаше правило никога да не ми дават да шофирам, само заради няколко злощастни инцидента с коли и… хъмм… стени. Със спирила обаче можех да се движа свободно и мощно. Не ми трябваше кола. Аз бях колата.

Като приближих поредния сноп пипала, се изстрелях настрани, наведен на завоя като сърфист. После се понесох по страничната улица. Почти се сблъсках с огромна стена от вода, която се извисяваше чак до покривите от двете страни. Надвиснала бе над мен като кула. Стената веднага рухна.

Изкрещях панически и връхлетях странично през прозореца в една сграда. Паднах и се търкулнах на пода, струите ми секнаха. Вълната се разби в стената отвън, връхлетя прозорците и ме заля. Разни канцеларски вещи се вдигнаха от водата и се блъснаха в стволовете на дърветата, но вълната бързо се оттече навън.

Мокър и трескав, аз си запроправях път навътре в джунглата в офиса. През прозорците зад гърба ми нахлуха водни пипала и плъзнаха след мен. Искри! Инстинктивно навлизах все по-навътре в сградата, по-далеч от водата — източника на силите на Регалия. Това обаче ме отдалечаваше и от източника на мощността на спирила. А без спирил аз бях само някакъв прогизнал човек с пистолет, изправен срещу една от най-могъщите Епични въобще.

Взех мигновено решение и засега продължих навътре. Минавах с усилие през старите бюра и грамадните планини от обрасли коренища. Може би тук, вътре, щях да й се изплъзна. За съжаление, докато си пробивах път, чух как пипалата влизат през прозорците от другата страна на сградата. Излязох в коридора и открих, че по стария килим пъпли вода и се прокрадва към мен.

Регалия наводняваше сградата.

Опитва се да гледа, осъзнах аз. Можеше да пусне вода през прозорците и да залее целия под на офиса. Така можеше да види във всяко ъгълче. Хукнах в друга посока в опит да намеря стълбище или друг изход и се озовах в друг просторен офис. Тук прозрачните водни пипала се виеха около стволовете на дърветата като хватателните мустаци на грамаден многоок плужек.

Сърцето ми биеше все по-ускорено. Върнах се в коридора. Зад мен огря светлината от плодовете, които бяха разлюлени от водните пипала. По коридора затанцуваха сенки. Дискотека на прокълнатите.

Опрях гръб в стената и осъзнах, че съм хванат в капан. Погледнах плода до мен.

Струваше си да опиташ.

— Мога да се възползвам от малко помощ, Зора — отговорих аз. Я чакай. Да не би да се молех? Не беше същото, нали така?

Нищо не последва.

— Хмм. Между другото, това не е сън. Помощ. Моля те.

Светлините угаснаха.

В един миг плодовете просто спряха да светят. Сепнах се и сърцето ми заблъска. Без плодовете вътре беше тъмно като в кутия черна боя, боядисана в черно и отвън. Ала въпреки тъмнината чувах как пипалата си пробиват път и приближават.

Като че ли най-доброто, което Зората можеше да направи за мен, беше да угаси светлините. Отчаяно опипвах коридора в последен луд опит за бягство към свободата.

Водните пипала нападнаха. Точно мястото, където бях стоял преди малко. Не ги виждах, но усещах как минават край мен и се събират на онова място. Забързано се отдалечих. Слушах как водата се разбива в стената. Гърбом опрях едно пипало — грамадна, подобна на ръка струя, студена на пипане. Случайно пъхнах ръка вътре и кожата ми прогизна.

Уплашено дръпнах ръката си и отстъпих, натъквайки се на друго пипало. Не спираха да се движат, но и не ме нападаха. Не ме смазваха в тъмнината.

Тя… не може да чувства с тях, осъзнах аз. Те не предават осезанието! Значи, ако не вижда, Регалия не може да ги направлява.

Невярващо ръгнах друго пипало, после го пляснах. Може и да не беше най-умната ми постъпка, но не предизвика реакция. Пипалата продължаваха да се гърчат безцелно.

Заотстъпвах, за да се отдалеча възможно най-много от тях. Не беше лесно, понеже все се спъвах в дърветата. Но…

Светлина?

Горе светеше самотен плод. Тръгнах нататък. Плодът висеше пред стълбище, а подът там беше сух. Нямаше вода, през която Регалия да надзърне.

— Благодаря — продумах аз и пристъпих напред. Под крака ми нещо изхрущя. Бисквитка с късметче. Грабнах я и я отворих. Тя ще разруши града, пишеше вътре. Не ти остава много време. Спри я!

— Опитвам се — измърморих аз, проврях се между лианите, за да стъпя на стълбището, и тръгнах нагоре. Плодовете осветяваха пътя ми и угасваха, щом минех.

На следващия етаж всички плодове светеха, но нямаше водни пипала, които да ме преследват. Регалия не знаеше къде съм отишъл. Отлично. Прокраднах се в друг офис. Този етаж беше в някакъв смисъл култивиран — с пътечки и подрязани дървета, които оформяха градина. Изумителна гледка след джунглата на другите етажи.

Поех по една от пътечките и се замислих за хората, които бяха решили да завземат този етаж и да го превърнат в своя градина, заровена насред сградата. Толкова бях запленен от този образ, че за малко да пропусна премигващия плод. Той висеше точно пред мен и пулсираше с мека светлина.

Предупреждение? Предпазливо продължих напред, после чух стъпки.

Дъхът ми секна и аз свърнах в листака край пътечката. Плодовете до мен угаснаха и стана по-тъмно. След секунди Нютън мина по пътечката точно под плода, който премигваше преди малко. Беше извадила катаната си и я беше сложила на рамо. Носеше чаша вода.

Чаша вода?

— Това е за отклоняване на вниманието — говореше Нютън. — Не е важно.

— Ще правиш каквото ти е наредено — чу се гласът на Регалия откъм чашата. — Чух го да се движи долу, но после стана тихо. Крие се в тъмнината и се надява да си идем.

— Трябва да стигна навреме за сражението с другите — запротестира Нютън. — Убиецът на Стоманеното сърце е ненужен. Ако аз не се хвана в техния капан, как тогава ти ще…

— Очевидно си права — прекъсна я Регалия. Нютън се закова на място. — Ти си отлична помощница. Толкова си умна. И… Проклятие. Трябва да се разправя с Джонатан. Намери ми онзи плъх.

Нютън изруга под нос и продължи нататък. Аз потреперих и зачаках да чуя затварянето на вратата към стълбището. После се върнах на пътечката.

Бях разтревожил Регалия достатъчно, та да изтегли Нютън от другия си план и да я прати да ме търси. Това ми се стори много добър знак. Значи, тя вярваше, че е изключително важно да ми попречи да предупредя Проф.

Значи трябваше да се измъкна и да се добера до него. За беда, излезех ли от тази сграда, щях веднага да се озова в мерника. Трябваше да се измъкна, избягвайки я като преди. Отидох до един прозорец и се приготвих да скоча, но усетих, че джобът ми бръмчи. Порових вътре, извадих торбичката и взех радиото.

— Там ли си? Дейвид, отговори, моля те!

— Тук съм, Мизи — тихо казах аз.

— Слава Богу — напрегнато отвърна тя. — Дейвид, ти беше прав. Разрушение не е тук!

— Сигурна ли си? — попитах аз и надникнах през прозореца.

— Да! Сложили са някакъв бял манекен с прожектор отдолу, затова свети като Разрушение. После са напълнили покрива с още мощни прожектори; така изглежда, че той още е там, а всъщност го няма.

— Ето защо тя искаше да държи всички на разстояние — заключих аз. Искри. Разрушение беше някъде в града и планираше да го унищожи.

— Почти стигнах при Проф — продължих аз. — Регалия не спира да ми пречи. Виж дали можеш да угасиш онези светлини. Така Възмездителите ще бъдат предупредени, ако аз не успея.

— Дообре. Това не ми харесва, Дейвид. — Мизи звучеше уплашено.

— Хубаво. Значи не си луда. Виж какво можеш да свършиш. Аз ще направя последен опит да се добера до Проф.

— Разбрано.

Прибрах радиото, после погледнах един от светещите плодове наблизо.

— Отново благодаря за помощта — казах аз. — Ако и в бъдеще ти се намира нещо такова, което да хвърлиш на пътя ми, няма да откажа.

Плодът мигна.