Брандън Сандърсън
Зарево (42)

41.

Куршумът едва засегна стъклото.

О, направи малка дупчица, от която плъзна паяжина пукнатинки, като в противокуршумно стъкло след изстрел. Само че това беше едва деветмилиметров пистолет, а стъклото пред мен беше направено да устоява на бомби. Чувствах се глупак, но стрелях отново. И отново. Изпразних пълнителя в стъклената стена и ушите ми почнаха да звънят.

Прозорецът не се счупи. Появи се само съвсем малък теч. Страхотно. Сега щях да се удавя в тази стая. Съдейки по размера на теча, имах само… ох, около половин година, докато водата изпълни цялото помещение.

Въздъхнах и се пльоснах в стола. Идиот. А се бях изправил срещу дълбините, предизвикал бях страховете си и се бях приготвил за драматично плуване към свободата. Сега трябваше да слушам как водата капе на дъсчения под и океанът ми се подиграва.

Зяпах как водата се събира в локва на пода и ми дойде друга наистина лоша идея.

Е, вече съм продал семейното име за три портокала, казах си аз. Замъкнах една от етажерките и закрих входа и силовото поле. После извадих чекмедже от бюрото и го сложих под теча, за да събира водата. След няколко минути разполагах с прилична локва вътре.

— Здравей, Регалия — рекох. — Аз съм Дейвид Чарлстън, онзи, когото наричат Убиеца на Стоманеното сърце. Намирам се в тайната база на Възмездителите — повторих го няколко пъти, но нищо не се получи, разбира се. Бяхме чак на Лонг Айлънд, далеч отвъд обсега на Регалия. Просто се надявах ако тя наистина разиграва всички ни, информацията на Проф и Тиа за обхвата да…

Водата в чекмеджето взе да се движи и да се мени. Извиках и се запрепъвах назад, когато дупката в стъклото се разшири и водата си проправи път в по-голям поток. Надигна се и прерасна във фигура, после спря да тече, а фигурата се изпълни с цвят.

— Искаш да кажеш — подхвана Регалия, — че през цялото време съм пращала агентите си да претърсват северния бряг, а той е имал тази проклета подводна база?

Отстъпих с разтуптяно сърце. Тя беше толкова спокойна и уверена в деловия костюм и с перлената огърлица. Регалия не беше загубила контрол. Знаеше съвсем точно какво прави в този град.

Огледа ме отгоре до долу, все едно ме оценяваше. Информацията на Тиа за обхвата й беше погрешна. Всичко, което ставаше в този град, беше погрешно.

— Е, той те заключи, така ли?

— Ъх…

Опитах да реша как да изиграя Регалия. Ако това въобще беше възможно. Мъглявият ми план да се държа, все едно искам да мина на нейна страна, сега ми се виждаше жалък и прозрачен.

— Да, бива те в приказките — продължи тя. — Е, не е задължително умът да върви със страстта. Всъщност, често връзката между тях може да е обратнопропорционална. Питам се какво ли ще направи Джонатан с теб, щом установи, че си ми издал тази тайна база.

— Меган вече я намери. Според Проф това място е разкрито и не може повече да е действаща база.

— Жалко — рече Регалия и се огледа. — Отлично място. Джонатан винаги е имал развит вкус. Може и да се бори срещу природата си, ала някои негови страни така натрапчиво разкриват миналото му. Екстравагантните му бази, прозвищата, костюмът му.

Костюм? Черна лабораторна престилка, очила в джоба. Всъщност си беше малко ексцентрично.

— Е, не се бави с молбата си, момче. Денят е натоварен.

— Искам да защитя Меган — казах аз. — Той ще я убие.

— А ако ти помогна за това, ти ще ми служиш ли?

— Да.

Това е една от най-лукавите Епични в света, казах си аз. Наистина ли си въобразяваш, че тя ще ти повярва, че би минал на нейна страна просто така?

Разчитах на факта, че тя и по-рано беше проявила интерес към мен. Разбира се, казала беше също, че ми е бясна за убийството на Стоманеното сърце. Може би сега, когато планът й срещу Проф беше в пълен ход, тя просто щеше да ме смачка.

Регалия махна с ръка.

Водата разби стената, раздирайки направената от мен дупка. Строши стъклото. Нямах време дори да грабна пистолета от бюрото, преди водата да изпълни стаята и да ме потопи в мрак. Плюех и размахвах ръце и крака. Може и да се бях изправил срещу страха си от дълбините, но това не значеше, че ми е удобно. Бях съвършено неспособен да мисля или да плувам съзнателно. Щях да загина тук, ако Регалия не ме беше повлякла нагоре. Усетих движение и когато се озовах на повърхността — останал без дъх и премръзнал — по някаква причина ушите ме заболяха.

Водата под мен някак си стана твърда. Издигнат бях на малък воден пиедестал, а Регалия се появи до мен. Лежах там, треперещ и мокър, и най-сетне осъзнах, че се движим. Водният пиедестал пореше повърхността на океана и ме носеше към приближаващите светещи и цветни стени и мостове на Вавилар.

Регалия можеше да се появява където пожелае. Или поне където вижда. Значи не тя биваше премествана, а аз.

— Къде отиваме? — попитах и се надигнах на колене.

— Джонатан казвал ли ти е някога какво ни е известно за естеството на Злочестие?

Виждах го горе, тази вездесъща светеща точка. По-ярка от звезда, ала много по-малка от луната.

— Можеш да наблюдаваш Злочестие през телескоп — продължи Регалия свойски. — Навремето ние четиримата го правехме доста често. Джонатан, аз, Линкълн. Дори с телескоп е трудно да се различат подробности. Той свети много ярко, както виждаш.

— Той?

— Разбира се — отвърна Регалия. — Злочестие е Епичен. Ти какво друго очакваше?

Аз… не можех да отговоря. Едва можех да мигам.

— Питах го за теб. Казах му, че от теб ще излезе чудесен Епичен. Това ще разреши всякакви проблеми, нали разбираш, а и според мен ти ще да се справиш доста добре. А, стигнахме.

С мъка се изправих на крака, когато водната платформа спря да се движи. Бяхме в долния край на Вавилар, близо до мястото, където скоро щеше да почне операцията по измъкването на Нютън. Явно Регалия знаеше и за нея.

— Лъжеш.

— Знаеш ли за Разкъсването? — попита Регалия. — Така наричаме времето точно след като Епичният получава силите си. Ще усещаш едно непреодолимо чувство, което те кара да рушиш и да чупиш. То ни поглъща изцяло. Някои се научават да се справят с чувствата, както аз направих. Други, като Разрушение, никога не се издигат над тях.

— Не — прошепнах аз с растящ ужас.

— Ако това е някаква утеха, ти навярно ще забравиш повечето от нещата, които ти предстои да сториш. След ден-два ще се събудиш със смътния спомен за хората, които си убил. — Тя се приведе напред и гласът й стана по-остър. — Ще ми бъде приятно да гледам това, Дейвид Чарлстън. Истинска поезия е някой, който е убил толкова много от нас, да се превърне в това, което мрази. Вярвам, че в крайна сметка това убеди Злочестие да се съгласи с молбата ми.

Тя ме плесна в гърдите с течната си ръка и ме събори от платформата си. Паднах на гръб във водите и те възвряха около мен и ме издигнаха върху стълб към нощното небе. Закашлях се, изправих се и открих, че вися на стотина стъпки във въздуха, все едно съм върху огромна струя от спирила. Вдигнах поглед.

И видях Злочестие.

Звездата гореше яростно, а земята около мен сякаш почервеня, обляна в дълбока светлина. Също като в първата нощ, толкова отдавна, когато изгря Злочестие и светът се промени. Невъзможни неща, хаос, после — Епичните.

Пламтящото червено владееше хоризонта ми. Нямах чувството, че то — или аз — сме променили положението си, ала внезапно можех да виждам само него. Противно на разума, усещах, че мога да се пресегна и да докосна звездата. Кълна се, че вътре в яростно пламтящото червено видях чифт огнени криле.

Кожата ми изстина, после оживя от шока на някакво жилещо електрическо чувство, все едно се възстановява след изтръпване. Извиках и се превих на две. Искри! Усещах как препуска през мен. Зла енергия, трансформация.

Случваше се наистина.

Не, не… Моля…

Червенината върху земята се оттегли и моят стълб от вода бавно се спусна. Едва забелязах, понеже жилещото усещане продължи още по-трескаво, все едно хиляди червеи пъплеха под кожата ми.

— В началото е разстройващо — тихо обясни Регалия, когато стигнах нивото на водата до нея. — Получих уверение, че ще ти се дадат сили, които са „тематично подходящи“. Предложих същите способности за манипулиране на водите, каквито притежаваше младият Георги. В случай, че си забравил, това е Епичният, който беше убит, за да се произведе мерзостта, наречена от вас спирил. Струва ми се, ще установиш, че да си Епичен е много по-освобождаващо, отколкото да ползваш някакво устройство, с което ни подражаваш.

Изстенах и се търкулнах с лице към небето. Сега Злочестие изглеждаше само като далечно бодилче, но червеното сияние върху земята си остана — слабо, ала забележимо. Всичко около мен се обливаше в оттенък на аленото.

— Е, заемай се — рече Регалия. — Да видим какво можеш да направиш. Подчертано се интересувам как бившите ти другари ще реагират, когато добръмчиш насред внимателното им планиране и покажеш сили на Епичен, убивайки всеки, когото видиш. Би трябвало да е… забавно.

Някаква далечна част на ума ми осъзна, че по тази причина тя толкова е бързала да ми помогне да избягам от базата. Не беше повярвала, че дезертирам; намерението й беше да използва мен и новите ми сили като начин да провали плановете на Възмездителите.

Отново се обърнах и се надигнах на колене. Още се намирах върху участък от водата, който Регалия беше направила твърд. Лицето ми се отразяваше във водите, осветено от боята на съседната сграда.

Епичен ли бях вече?

Да. Усещах, че е вярно. Случилото се ей сега между мен и Злочестие не беше някакъв номер. Но все пак трябваше да го изпитам. Трябваше да знам с пълна сигурност.

И тогава щях да се самоубия, бързо, преди желанията да ме погълнат.