Брандън Сандърсън
Зарево (35)

34.

Меган се откъсна от мен и се завъртя. Тиа — разсеяно загледана в таблета в ръцете си — отвори вратата. Вдигна поглед, после се взря право в мен.

Изстинах.

— Здрасти — започна тя. — Искам да изпратя Вал да нагласи някакви боеприпаси за удара по Нютън. Може да й кажем да те хвърли, а ти да поставиш оная камера за мен. Нещо против? Не ми се чака.

— Ъъ… разбира се.

Устоях на желанието да се огледам за Меган. Тя стоеше току до мен.

Тиа кимна, после се спря.

— Да не те стреснах?

Погледнах купчината книжа, незабелязано изтървани от мен по време на целувката.

— Май днес просто се чувствам непохватен — изрекох аз.

— Бъди готов в пет — отбеляза тя и постави малка кутия на масичката ми. Дистанционно управляваната камера. Отново ме изгледа и си тръгна.

Искри! Втурнах се, затворих вратата и отново погледнах в стаята.

— Меган? — тихо попитах аз.

— Ехо.

Гласът се донесе изпод леглото.

Отидох дотам и погледнах. Меган явно се бе хвърлила на земята и умело се беше изтърколила под леглото. Там долу беше доста претъпкано.

— Хубаво — обърнах се аз към нея.

— Чувствам се като тийнейджърка — оплака се тя, — която се крие от майката на гаджето си.

— И аз се чувствам като тийнейджър — допълних аз. — Понеже съм такъв.

— Не ми го напомняй — изтърси тя, излезе и потърка челото си — беше го одраскала в нещо под кревата. — Ти си с пет години по-млад от мен.

— Пет… Меган, ти на колко години си?

— Двадесет.

— Аз станах на деветнадесет точно преди да излезем от Нюкаго — обясних й аз. — Ти си една година по-голяма.

— Както казах. На практика ти си бебе.

Тя протегна ръка и ми позволи да я вдигна на крака.

— Можем да отидем и да говорим с Тиа — казах аз, щом тя се изправи. — Проф не е тук, а вероятността Тиа да те изслуша е по-голяма. Аз ги обработвах и обяснявах, че не ти си убила Сам. Мисля, че ще ти даде възможност да говориш.

Меган се намръщи и извърна поглед.

— Не точно сега.

— Но…

— Не искам да заставам лице в лице с нея, Дейвид. Достатъчно трудно ми е всичко и без да се тревожа за Тиа.

Аз изпуфтях.

— Добре. Но ще трябва някак да те измъкнем.

— Тръгни по коридора, привлечи вниманието на когото срещнеш и ми разчисти път. Отново ще се скрия в подводницата.

— Предполагам.

Бавно отидох до вратата.

— Дейвид — обади се Меган.

Вдигнах вежда към нея.

— Слизането тук беше откачено — продължи тя.

— Съвсем откачено — съгласих се аз.

— Е, благодаря, задето се държа откачено заедно с мен. Имам нужда от приятел. — Тя направи гримаса. — Искри. Мразя да си признавам такива неща. Няма да раздрънкаш на никого, че съм го казала?

Усмихнах се.

— Ще мълча като намазан с масло охлюв, който се промъква през кухнята на някой французин.

Хванах пушката от вратата, преметнах я през рамо и излязох в коридора. Беше празен. От вида на складовото помещение личеше, че Мизи и Вал бяха свършили с разтоварването на кашоните; надявах се да не са ми ядосани, че съм ги зарязал. Промъкнах се по целия коридор и влязох в салона — пищната стая, която стигаше до дока за подводницата.

Нямаше следа от никого тук. Обърнах се.

Вал стоеше зад мен.

— Ха! — възкликнах аз.

— Явно излизаме веднага — обясни тя.

— Ъъ… да.

Вал ме подмина безмълвно и тръгна към вратата на помещението с дока. Трябваше да осигуря влизането на Меган. Ако Вал влезеше, Меган нямаше шанс да се промъкне в подводницата, без другата да я забележи.

— Чакай! — креснах аз. — Трябва да взема спирила.

— Отивай и го вземай — отвърна тя.

— Добре.

Останах на място един момент и запристъпвах от крак на крак.

— Е? — попита Вал и се спря на вратата към дока.

— При последното ползване на спирила нещо се повреди. Най-накрая останах без двигател насред залива.

Вал въздъхна.

Хайде, подканих я аз.

— Искаш да го проверя? — попита тя, макар да бе ясно, че това е последното нещо, което й се върши.

Изпуснах въздишка.

— Би било страхотно.

— Добре, отиди и го вземи тогава.

Отърчах да го донеса и забелязах как Вал — за щастие — стои в салона. Когато подминах библиотеката, Меган ме погледна — беше стигнала дотам. Кимнах към Вал, вдигнах пръст и грабнах спирила от склада. Изтичах обратно при Вал и започнах да нареждам частите на спирила на едно от канапетата — разположено така, че когато Вал дойде да ги гледа, да бъде с гръб към вратата за дока.

Вал се зае с частите на спирила бързо и ефикасно, провери всяка от тях за драскотини, после погледна дали връзките са закачени правилно и здраво.

Докато Вал работеше, Меган се промъкна в стаята зад нас, после леко отвори вратата към дока. Изчезна в тъмнината нататък.

— Ако нещо се е развалило — обясни Вал, — то не е било недостатък на екипировката.

— Изглежда знаеш много за оборудването — отвърнах аз и посочих спирила. — Почти колкото Мизи.

— Хайде — рече Вал и нагласи последните кабели в комплекта. Дори да бях направил някаква връзка с нея по-рано в подводницата, сега не можех да намеря и следа от нея. Отново беше студена.

— Вал, наистина съжалявам за Сам — казах аз. — Убеден съм, че никой не може да го замени, но някой трябва да използва това оборудване и някой трябва да бъде примамка.

— За мен няма значение, че използваш спирила. Честно, ти за колко непрофесионална ме вземаш?

— Тогава защо си толкова лаконична с мен?

— Лаконична съм с всички — каза тя, подхвърли ми апарата и отиде към дока.

Хванах пушката си и я последвах. Заедно влязохме в късия коридор между стаите, аз затворих вратата зад себе си и ние потънахме в мрак. Оттам минахме, отворихме вратата на дока и последвахме водещите ни към подводницата познати упътващи въжета.

Бях ли дал на Меган достатъчно време? Изпотих се, докато чаках Вал да отвори люка. Меган щеше да трябва да си проправи път през непознатата стая, да отвори люка, после да се промъкне и да го затвори отново.

Не получих знаци дали е успяла, или не.

Слязох надолу и затворих отново люка, докато Вал се настаняваше на пилотското място. Тя включи меките аварийни светлини и ни свали в дълбините.

Притеснено погледнах към тоалетната, но нищо не изглеждаше не на място. Последва кратко напрегнато пътуване из притъмнените води на Вавилар. Вал не опита да завърже никакъв разговор при пътуването ни и въпреки желанието ми да мога да направя нещо за напрегнатата неловкост между нас, просто не можех да го постигна точно тогава. Не и с напрежението от това, че Меган се крие на няколко стъпки от нас.

Най-накрая Вал ни изкара в средата на тих черен залив между осветени постройки; нито една от тях не бе твърде близо. Не винаги употребявахме полупотопените сгради за приставане. Регалия не можеше да гледа навсякъде и докато внимавахме, бързото слизане в центъра на пуст залив можеше да бъде по-незабелязано от постоянното използване на едни и същи докове.

Подадох се през люка и огледах далечните светлини, отразени във водите в ниското. Градът беше толкова нереален. Освен светлините и призрачните звуци на радиа, които свирят в далечината. Все още не бях свикнал с толкова разнообразни сгради — каменен градеж, стъкло, тухли. Върнах се долу и огледах костюма. После неохотно започнах да свалям ризата си.

— Отзад има тоалетна, хлапе — сухо отбеляза Вал.

Хвърлих й поглед и си представих как се натъпквам в малката стаичка с Меган, притиснат до нея, и опитвам някак да се преоблека, без да дам знак на Вал какво става. Изчервих се и си напомних, че Меган вероятно щеше да ме намушка или нещо такова, ако се намирахме в толкова тясно пространство.

Исках да опитам.

За нещастие мозъкът ми се спря на по-добра идея. Глупав мозък.

— Там изглежда наистина тясно — обадих се аз. — Нали не би имала нещо против да отидеш горе?

Вал въздъхна високо, но стана от мястото си, промуши се покрай мен и се качи по стълбата. Съблякох се по боксерки и хванах костюма.

— Не изглеждаш зле без риза — тихо заключи Меган. — Като за зубрач.

За малко да падна, с единия крак в костюма. Меган се бе измъкнала от тоалетната, без да я забележа. Предполагах, че ще остане там докато се облека, но явно не беше. Задействах се по-бързо и опитах да скрия изчервяването си.

— Добра работа между другото — прошепна Меган. — Опасявах се, че ще трябва да пътувам с Вал, а после да се измъквам сама. Това ще е много по-удобно. Мислиш ли, че ще можеш да я разсееш горе?

— Да — отговорих аз.

— За секунда — продължи Меган — ми се стори, че ще се окажеш в тоалетната с мен. Лоша работа. Щеше да бъде забавно да те гледам как не можеш да си намериш място.

Оставих костюма незакопчан, хванах пушката и кутията със спирила и яростно изгледах Меган. Тя не изглеждаше ни най-малко загрижена.

Вече не е затворена в нашата база, рекох си аз. Тук има да се тревожи само за Вал. Меган изглеждаше уверена, че може да се справи с това, ако то стане проблем. Вероятно беше права.

Изкачих стълбата, отместих резето, после поставих спирила върху подводницата, преди да изляза. Носех пушката преметната на гръб със здраво затегнат ремък. Нямаше да бъде лесно достъпна, но нямаше да се тревожа да я загубя във водата.

Вал стоеше опряла гръб в люка и гледаше града. Отидох до нея и посочих незакопчания гръб на костюма си.

— Може ли малко помощ, моля?

Постарах се да я държа надалеч от входа на подводницата. Вече закопчан, не се оглеждах да видя дали Меган се е измъкнала, а вместо това надянах спирила.

— Имам много работа за вършене — обясни Вал, докато ме подминаваше и слизаше през люка. — Ще се занимавам с нея поне няколко часа, тъй че ако свършиш преди това, намери си начин да се забавляваш. Ще ти съобщя, когато съм готова за теб.

Задействах спирила и скочих във водата. Нямаше нужда да се притеснявам за пушката си; щеше да работи отлично след потапянето.

Вал влезе обратно и заключи люка. Аз се задържах за малко във водата там, докато подводницата се потапяше в океана и разкри Меган от другата страна — изглеждаше мокра и нещастна.

— П-п-риятна нощ — разтреперано произнесе тя.

— Даже не е студено — отвърнах аз.

— Казва го човекът в непромокаем костюм.

Тя се огледа.

— Мислиш ли, че тук има акули?

— Непрекъснато се питам това!

— Никога не съм се доверявала на водите в тъмнината.

Тя спря.

— Е, всъщност въобще не ми пука.

— Не си ли израсла в Портланд? — попитах я аз.

— Да, и?

— Ами… то е като пристанище, нали така? Ти не си ли ходила да плуваш там?

— В реката Уиламет?

— Ъм… да?

— Хм, да кажем, че не. Не съм.

Тя погледна към една от далечните сгради.

— Искри. Ако бъда изядена заради теб, Колене, никога няма да чуеш края на историята.

— Поне ще си се върнала от това да бъдеш изядена — отвърнах аз.

— Не ме изпълва с желание да го опитам — и тя въздъхна. — Значи плуваме?

— Не точно — отвърнах аз. Доплувах до нея и протегнах ръка. — Хвани се за мен.

Тя колебливо обви ръце около гърдите ми точно под мишниците.

Меган ме държеше здраво, аз насочих лъча в океана и задействах спирила. Издигнахме се върху струи вода на десетина метра във въздуха. Пред нас се простираше черната стъклообразна повърхност на морето, а оттатък като неонови часови се издигаха кулите на потопения Манхатън.

Меган тихо издиша, все още хваната за мен.

— Не е зле.

— Не си ли виждала спирила в действие?

Тя поклати глава.

— Тогава може ли да предложа да се държиш здраво? — продължих аз.

Тя ме послуша и се уви около мен, което не беше неприятно положение. След това опитах нещо, което упражнявах. Наведох се напред, обърнах двигателите на краката си назад под ъгъл и спуснах ръка надолу — не ръката с лъча, а другата, с по-малкия ръчен двигател за маневриране.

Това ни предпази да не паднем във водата — ръчният двигател даваше тласък нагоре, а двигателите на краката назад. В резултат ние се носехме през водата, като двигателят на ръката ми ни издигаше толкова, че да останем отгоре. В двадесет и седем и половина случаи от петдесет и четири завършвах това изпълнение, като се забивах с лице във водата. Този път, слава Богу, успях да го направя без подобно излагане.

Вятърът ме шибаше през лицето, а водните пръски по кожата ми бяха студени. Ухилих се и насочих и двама ни към един от покривите. Щом го достигнахме, произведох тласък отдолу и си послужих с направляващия двигател на ръката си, за да забавя инерцията ни напред. Понесохме се високо във въздуха, а друга струя вода от ръката ми ни побутна към стряхата на покрива, където стъпихме.

Застанах триумфиращо, обгърнах Меган с една ръка и погледнах надолу, за да видя дали ме съзерцава с благоговение.

Наместо това зъбите й тракаха.

— Толкова… студено…

— Но беше страхотно, нали? — казах аз.

Тя издиша, измъкна се от мен и стъпи на покрива. Неколцина души ни зяпаха от навес в другия край на постройката.

— Не е особено незабележимо — отбеляза тя. — Но да, страхотно е. А и можеш да спреш да ме зяпаш.

Откъснах поглед от това как влажната тениска под якето прилепваше по кожата и сутиена й.

— Съжалявам.

— Не — каза тя, закопча якето си и нагласи копчетата. — Няма проблем. Искам да кажа, дразнех те, задето заглеждаш други жени. Това означава, че искам да гледаш мен. Следователно не бива да се дразня, когато го правиш.

— Ммм… — обадих се аз. — Значи ти си страхотна и логична.

Тя ме изгледа безизразно. Аз просто свих рамене.

— Все още не съм сигурна, че това ще подейства — продължи тя.

— Ти си тази, която дойде да ме види — отвърнах аз. — И ако не си забелязала, в базата, онзи момент в моята стая… тогава май действаше добре.

Стояхме, гледахме се един друг и аз се раздразних как изведнъж се почувствахме неловко. Все едно някакъв шишко внезапно си е проправил път между нас на бюфета, за да се добере до макароните със сирене.

— Трябва да вървя — обясни тя. — Благодаря ти. Задето искаш да говориш. Задето не ме предаде. Задето… си ти.

— Доста ме бива да бъда себе си — отговорих аз. — Имал съм на разположение всички тези години, за да се упражнявам — напоследък почти не бъркам.

Гледахме се един друг.

— Е, хм — подех аз и запристъпвах от крак на крак — искаш ли да дойдеш с мен, за да проверим Разрушение? Искам да кажа, ако не правиш нищо друго важно.

Тя вирна глава.

— Ти да не ме покани на среща… за да шпионираме смъртоносен Епичен, който планира да разруши града?

— Е, нямам много опит с излизането на срещи, но все съм чувал да казват, че трябвало да вземеш нещо, за което знаеш, че ще хареса на момичето…

Тя се усмихна: