Брандън Сандърсън
Зарево (34)

33.

Меган.

Меган се намираше в база на Възмездителите.

Издадох звук, който определено не беше скимтене. Беше нещо много по-мъжествено, независимо как звучеше.

Погледнах Мизи в момент на паника, после влязох в склада и хванах Меган за ръката.

— Какво правиш!

— Трябва да говорим — започна тя. — А ти ме пренебрегваше.

— Не те пренебрегвах. Просто всичко беше твърде натоварено.

— Натоварен беше да зяпаш женски задници.

— Аз не бях… Чакай.

Това стигна до ума ми и се усмихнах.

— Звучиш ревниво!

— Не бъди смешен.

— Не — възразих аз. — Ревнуваше.

Усетих, че не мога да спра да се усмихвам.

Меган изглеждаше объркана.

— Обикновено това не е нещо, за което хората се усмихват.

— Това значи, че не ти е все едно — заключих аз.

— О, стига.

Време да кажа нещо мило. Нещо романтично. Мозъкът ми, който цял ден работеше с няколко хода назад, най-накрая ми дойде на помощ.

— Не се притеснявай — отвърнах й аз. — Бих предпочел теб да зяпам всеки ден.

Чакай.

Меган въздъхна и надзърна в коридора покрай мен.

— Ти си смешник — каза приглушено тя. — Вероятно ли е тя да се върне тук?

Точно. Неприятелски Висш Епичен. База на Възмездителите.

— Предполагам, че не си тук, за да се предадеш? — тихо я запитах аз.

— Да се предам? Искри, не. Просто имам нужда да поговоря с някого. Ти беше най-удобният.

— Това ли е удобно? — попитах аз.

Меган ме погледна и се изчерви. Изчервяването наистина й прилягаше. Разбира се, биха й прилягали и супа, тиня или слонска ушна кал. Меган в лош ден беше по-прекрасна от всяка друга.

— Хайде — казах й аз и я хванах за ръката. Не исках да я насърчавам да използва силите си да се крие, не и когато толкова очевидно се държеше като Меган, която познавах преди. Това значеше да се движим бързо. Помъкнах я след себе си в бясно търчане по коридора към моята стая.

Стигнахме дотам без да ни забележат. Набутах я вътре, после затворих вратата, опрях гръб в нея и издишах като епилептичен пилот, току-що приземил пълен с динамит товарен самолет.

Меган огледа стаята.

— Виждам, че не са ти дали стая с илюминатор. Още си новакът в отбора, а?

— Нещо такова.

— Все едно, добре е — каза тя и закрачи напред. — По-добре от метална дупка в земята.

— Меган — попитах я аз. — Как… искам да кажа, някой друг навън знае ли къде е базата ни?

Тя отвърна на погледа ми, после поклати глава.

— Доколкото аз знам, не. Не се срещам често с Регалия — не смятам, че ми се доверява — но от чутото от другите знам, че ви търсят. Според Регалия базата ви е някъде на северния бряг, а и изглежда много ядосана, че не е могла да я намери.

— Как ни намери тогава? — попитах аз.

— Стоманеното сърце ми бе наредил да сложа подслушващи устройства на всички от групата — каза тя.

— Тъй че ти…

— Мога да подслушвам — продължи Меган — някои от обажданията ви. Или можех за известно време. Федрус е параноичен и редовно сменя своя телефон и телефона на Тиа. Твоят е мъртъв. Сега мога да слушам само ако някой се обади на Ейбрахам или Коуди.

— Доставката на провизии — обадих се аз. — Чула си къде е, стигнала си там преди нас, после си се промъкнала на подводницата.

Меган кимна.

— Аз бях там — продължих. — Въобще не те видях! Ти използваше ли силите си?

— Не — отговори Меган, търколи се на леглото и се опна напряко на една страна. — Трябваше ми само добро старомодно прокрадване.

— Но…

— Щях да се промъкна на борда, след като излязохте за малко от подводницата, но тогава Вал се появи след теб и почти ми докара сърдечен пристъп. Но се проврях точно навреме, после влязох и се скрих в тоалетната.

Усмихнах се, при все че тя не можеше да го види — гледаше тавана.

— Ти си страхотна — произнесох аз.

При това ъгълчетата на устните й се извиха, при все че продължи да гледа нагоре.

— Става наистина трудно, Дейвид.

— Трудно?

— Да не използвам силите си.

Отидох до страната на леглото.

— Ти правиш каквото те помолих? Избягваш способностите?

— Да — каза тя. — Не зная защо те слушам. Само ми прави живота труден. Искам да кажа, аз в общи линии съм божество, нали така? И стигам дотам да се крия в тоалетна?

Седнах на леглото до нея. Напрежението в гласа й, този поглед в очите й.

— Действа ли? — попитах аз. — Иде ли ти да избиваш безразборно хора?

— Винаги ми иде да убия теб. Макар и само малко.

Чаках.

— Да — с въздишка произнесе Меган. — Работи. Побърква ме в други отношения, но това, че не използвам силите си, отстрани някои от… тенденциите от ума ми. Но, честно, вече дори не ми са иска да избивам хора. За мен това е повече раздразнителност и егоизъм.

— Ха — рекох аз. — Защо според теб е така?

— Вероятно, защото не съм много могъща.

— Меган, та ти си Висш Епичен! Ти си адски могъща.

— Адски?

— Чух го в един филм.

— Както и да е. Аз не съм твърде могъщ Епичен, Дейвид. Налага ми се да използвам оръжие, в името на Злочестие! Да, мога да се превъплъщавам, но виждал ли си колко слаби са илюзиите ми?

— Според мен са си страхотни.

— Не си търся комплименти, Дейвид — продължи тя. — Опитваме се да направим така, че да не използвам силите си, сещаш ли се?

— Извинявай. Ъъ, олеле. Силите ти са толкова никакви. От тях има толкова полза, колкото от муниции за оръдие осемдесет и осми калибър на пушка дванадесети калибър за биене на птици със сачми.

Тя ме изгледа и започна да се смее.

— О, искри. Обаче така наистина ще имаш добра видимост към умиращия фазан.

— Отблизо и лично — подех аз. — Както се е очаквало да се извършва убиването на птици.

От това тя се засмя още повече, а аз се усмихнах. Явно имаше нужда от смеха. В него имаше безнадеждност; а и ми мина през ума, че трябва да я караме тихо.

Меган протегна ръце, после ги кръстоса на корема и въздъхна.

— Добре ли си? — попитах я аз.

— Не знаеш какво е — тихо обясни тя. — Ужасно е.

— Все едно, кажи ми.

Тя ме погледна.

— Искам да знам — продължих аз. — Станало ми е навик да… ликвидирам хора с такива способности. Не знам дали ще се почувствам по-добре или по-зле от това да знам през какво минават, но смятам, че трябва да го чуя независимо от това.

Тя отново погледна тавана и най-напред не проговори.

Бях оставил една светлина в стаята — малка оранжево-червена лампа със стъклен абажур. Стаята бе тиха, въпреки че понякога ми се струваше, че мога да дочуя океана отвън. Вълните се надигат, водата се носи. Вероятно просто моето въображение.

— Не е като глас — започна Меган. — Чела съм какво пишат някои от учените на Тиа, а те го възприемат като шизофрения. Според тях Епичните имали нещо като зло съзнание, което им нареждало какво да правят, което са си пълни дивотии.

— Нищо подобно. Нали знаеш как някоя сутрин просто целият свят ти е малко крив? — продължи тя. — Или си раздразнителен, тъй че дребни неща — които обикновено не биха те ядосали — те подпалват? Така е. Само че е съчетано с неспособност да те е грижа за последиците.

— Дори и това е донякъде нормално — минавала съм през това и съм го изпитвала преди да получа тези сили. Знаеш как е, когато си буден късно през нощта и си наясно, че ако не си легнеш, животът ще ти бъде противен през целия следващ ден? Същото е. Като Епичен просто ти е все тая. Все пак заслужаваш да можеш да правиш каквото искаш. Ако стигнеш твърде далеч, можеш да се промениш по-късно. Винаги по-късно.

Докато говореше, затвори очи и аз потръпнах. И аз се бях усещал както го описваше тя. Кой не е? Докато я слушах, ми се струваше напълно логично Епичните да вършат това, което вършеха. Това ме ужаси.

— Но ти си се променила — обърнах се аз към Меган. — Съпротивлявала си се.

— За няколко дни — каза тя. — Трудно е, Дейвид. Наистина трудно. Като да я караш без вода.

— Каза, че е по-лесно, когато си до мен.

Тя отвори очи и ме погледна.

— Да.

— Значи има как да го надвиеш.

— Не е задължително. Много от свързаните с Епичните неща нямат никакъв смисъл.

— Всички го казват — отговорих аз, станах и отидох до бюрото си. — Толкова често го казваме, че се питам дали не го вземаме за даденост. Погледни това.

Изрових проучването си за слабостите на Епичните.

— Какво е това? — попита Меган и също стана. Дойде и се наведе близо до мен. Главата й бе много близо до моята. — Отново ли ми се правиш на зубрач, Колене?

— Откривам връзки между Епичните и техните слабости — казах аз и посочих бележките си за Митоза и за Електричната. — Казваме, че слабостите им са случайни, нали така? Е, има някои огромни съвпадения при тези двамата.

Меган прочете.

— Собствената му музика? Ха.

— Ами Стоманеното сърце? — продължих аз развълнувано. — Силите му се неутрализираха от хора, които не се бояха от него. Познаваш го. Има ли нещо в неговото минало, което можеш да свържеш със слабостта му?

— Не е като да сме излизали заедно — сухо отговори Меган. — Повечето хора в града, дори големците, не подозираха за мен. Знаеха само Зарево, моят двойник от друго измерение.

— Твоят… какво?

— Дълга история — разсеяно отговори тя, преглеждайки бележките ми за Електричната. — Стоманеното сърце искаше да запази всичко около мен във възможно най-пълна тайна. Затова странеше от истинската ми личност, та да не привлича внимание. Искри, той странеше от почти всички.

— Тук има някаква връзка — казах аз, докато листех бележките с една ръка. — Има връзка с всичко, Меган. Дори причина.

Очаквах тя да възрази, също като Проф и Тиа.

Меган обаче кимна.

— Съгласна ли си?

— Това ми беше причинено. Против волята ми. Аз станах Епична. Определено бих искала да знам, ако е имало нещо повече. Тъй че — да, готова съм да повярвам.

Тя все още гледаше страницата.

— Може би е по-силно от готовност.

Трудно беше да не забележа колко близо до мен стоеше — бузата й почти докосваше моята. Поривът да се пресегна и да я притегля още по-близо бе тъй силен и в този момент ми се стори, че разбирам как се чувства тя, привличана от това да използва уменията си.

— Ако има връзка със слабостта — казах аз, за да се разсея, — трябва да има и тайна как се преодолява влиянието на силите. Можем да те измъкнем от това, Меган.

— Може би — каза тя, после поклати глава. — Тъй че помогни ми, ако това е свързано със „силата на любовта“ или някакви подобни дивотии, ще удуша някого…

Лицето й беше точно до моето. Толкова близо.

— Силата на к-какво? — заекнах аз.

— Не откривай твърде много в това.

— О.

Тя се усмихна. Тогава съобразих, че не можеше да боли — в най-лошия случай би ме застреляла — наведох се и я целунах. Този път тя не се отдръпна.

Усещането беше фантастично. Нямах много опит и бях чувал, че тези неща са притеснителни, но този път — поне веднъж в живота ми — нищо не се провали. Тя притисна устните си в моите, наклони глава настрани и обви топли и подканящи ръце около мен. Беше като… като… Като нещо фантастично, което не исках да свърши. И нямаше да опитвам да го обясня, за да не го разваля някак. При все това някакво гласче в задната част на главата ми ме предупреди — приятел, че ти се натискаш с една Епична.

Изключих тази част от себе си. Колко лесно беше да не се тревожа за последиците в този момент, точно както казваше Меган. Едва чух потропването на вратата си.