Брандън Сандърсън
Зарево (30)

29.

Разрушение изглеждаше като в двата случая, в които го бях виждал, само дето си беше свалил ризата, черния тренчкот и очилата и те лежаха захвърлени на покрива до меча му. Превързаните му гърди бяха голи, седеше със скръстени крака, лицето с козята брадичка извърнато към небето, затворил очи. Стойката му бе спокойна, като на човек, който прави сутрешната си йога.

Голямата разлика между днес и предишното ни виждане бе, че той сияеше силно отвътре, все едно нещо гореше току под кожата му.

Изпитах изненадващ пристъп на гняв. Спомних си как цапах във водата, а тежестта около крака ми ме теглеше към дълбините. Никога вече.

Фокусирах върху Разрушение и холографският мерник постави точката право върху главата му. Тогава почуках пушката по страната, мръднах лостчето и изпратих съобщение от мерника към мобилния си. Това прати изображението на Тиа.

— Благодаря — отвърна тя, докато го гледаше. — Хмм… Не изглежда хубаво. И ти ли смяташ като мен?

— Да — потвърдих аз. — Можеш ли да изровиш моите снимки от Хюстън?

— Имам по-добри — рече Тиа. — Поразпитах, като разбрах, че е тук. Изпращам.

Свалих поглед от мерника и снех мобилния от ръката си. Съобщението на Тиа дойде скоро след това и съдържаше серия направени в Хюстън снимки. Бяха от времето на господството му в града. Беше ужасно място за живеене, но — както в Нюкаго по времето на Стоманеното сърце — имаше някакво ниво на стабилност. Както бях разбрал в Нюкаго и във Вавилар, хората предпочитаха да живеят с Епичните — и с тиранията им — отколкото да линеят в хаоса между градовете.

Това значеше, че е имало доста свидетели, когато Разрушение е седнал пред двореца си — стара правителствена сграда, приспособена от него за целта — и е започнал да сияе. Повечето от тези свидетели бяха умрели скоро след това. Някои все пак се бяха измъкнали и повечето бяха изпратили снимки от своите мобилни телефони на приятели извън града.

Образите на Тиа — наистина по-добри от снимките в моите файлове — показваха Разрушение седнал като сега. Различни панталони, без превръзка на гърдите, по-малко окосмяване по лицето, но същият стоеж и сияние.

— Приличат на снимките от първия ден, в който зарежда енергия в другите градове, не мислиш ли? — обади се Тиа по линията.

— Да — отговорих аз и минах през фотографиите, за да гледам друга серия образи. Разрушение в Сан Диего. Същата стойка. Сравних силата на блясъка му на първия ден в Хюстън и в Сан Диего и сравних това със сегашния му вид.

— Съгласен съм. Едва е започнал процеса.

— Би ли някой от вас двамата обяснил на стареца за какво говорите? — намеси се Проф по линията.

— Първичната му сила — манипулирането на топлината — е екзодинамична — обясних аз.

— Чудесно — обади се Проф. — Много ми помага.

— Мислех, че си гений — отговорих му аз.

— Преподавал съм природознание на петокласници — напомни ми Проф. — А и тогава не сме преподавали теория на Епичните сили.

— Разрушение — спокойно произнесе Тиа — трябва да извлича топлина от предмети, за да я използва за разрушаването на неща. Слънчевата светлина по кожата му също върши работа — не е толкова ефикасно, но тъй като е постоянна, за него тя е леснодостъпен източник.

— Преди да разруши Хюстън и другите градове, които е изличил, той седем дни е седял на слънчевата светлина и е черпил енергия — намесих се аз. — После я е освободил в едно избухване. Като сравним силата на сиянието му със снимките от Хюстън, ние можем да предположим колко време го прави.

— А теоретично — допълни Тиа — можем да предположим колко време имаме преди да стане нещо много, много лошо.

— Ще се наложи да изместим разписанието си — тихо каза Проф. — Колко скоро можем да подготвим удара срещу Нютън?

Планът все още бе такъв — нападаме Нютън, подмамваме Регалия и използваме информацията, за да открием нейната база. Твърдият тон, с който Проф говореше по линията, приличаше на директен разговор с мен. Възмездителите щяха да убият Нютън, а не да я отвлекат. И моят план да се направи нещо друго беше глупав.

Не отговорих. Вероятно беше глупаво да се опитва отвличането й. Засега щях да следвам плана какъвто е.

— Ударът срещу Нютън ще бъде труден — каза Тиа, — като вземем предвид, че не знаем слабостта й.

— Тя отбива нападенията — продължи Проф. — Ами ако просто я удавим? Пренасочването на силата няма да я спаси, ако потъва в океана.

Потръпнах от ужас при самата мисъл.

— Това може да свърши работа — рече Тиа. — Ще работя върху план.

— Дори и ако ударът ни по Нютън не я убие — обясни Проф, — ние вероятно ще сме добре. Смисълът на нападението ще бъде да подмамим Регалия, да уточним базата й, а след това да отстраним нея. Ако Нютън остане жива, така да е.

— Ами Разрушение? — попитах аз. Пръстът на спусъка на пушката ме сърбеше. Отместих ръка. Не само че въобще не бе мислимо да произведа такъв изстрел, но и усетът на Разрушение за опасността щеше да се задейства и той да се телепортира. По-добре да бъде някъде, където да можем да го държим под око. Започнехме ли да му досаждаме без истински план, той просто можеше да се скрие някъде и да събира енергия.

— Не можем да го оставим да обикаля свободно нагоре-надолу — тихо се съгласи Проф. — Дейвид е прав. Ще ни трябва друг план за него. Скоро.

Завъртях прицела на пушката, за да огледам района около Разрушение. Беше гъсто населен, както свидетелстваха добре поддържаните мостове и навесите с провесено отвън пране. Повечето хора мъдро бяха избягали при вида на Разрушение, но можах да видя неколцина останали — криеха се до ъглите на сградите или надзъртаха от близките прозорци. Докато оглеждах прозорците, схванах, че повечето хора бяха избягали в долните помещения и се укриваха сред дърветата и лианите.

— Ще ни трябва слабостта му, Тиа — продължи Проф по линията. — Не можем да разчитаме на това да се възползваме от чудатостите в силите му.

— Знам — отговори тя. — Просто при него обикновеното изследване не работи. Повечето Епични си прекарват времето около хора и около себеподобните си. Тайните излизат наяве. Но той е твърде саможив; склонен е да убива дори други Епични, които се доближават твърде много до него.

Недей да скърбиш за свършека на дните, малкият. Спомних си думите, които Разрушение ми каза. В мегаломанията си повечето Епични си въобразяваха, че имат някакво господство над света. Не бе изненадващо, че Разрушение цитира религиозни текстове и действа като божествен пратеник. И все пак това не правеше словата по-малко зловещи.

Докато оглеждах околните покриви, забелязах застанал на един от тях човек да гледа Разрушение през бинокъл. Увеличих видимостта с една степен. Това лице не ми ли беше познато? Взех мобилния и затърсих из него снимки на хората от бандата на Нютън. Да, този мъж беше един от тях, гангстер на име Нокс. Не беше Епичен.

— Виждам един от бандата на Нютън — съобщих аз, докато отново гледах през прицела. — Сега съм взел него на фокус.

— Хммм — обади се Тиа. — Това е отклонение от ежедневната им рутина, но не е изненадващо, като имаме предвид какво прави Разрушение.

Кимнах и видях как оня свали бинокъла си и заговори по своя мобилен.

— Да — съгласи се Проф — вероятно просто…

Изведнъж човекът се стопи.

Дъхът ми спря и аз не чух останалото от думите на Проф, докато гледах как човекът прие образа на малък гълъб. Той хвръкна и полетя над покрива по-бързо, отколкото можех да го следя с прицела си. Търсих и най-накрая хванах птицата как каца на друг покрив наблизо, където отново се превърна в човек.

— Той е Епичен — прошепнах аз. — Мени си формата. Според бележките на Вал се нарича Нокс, но тя твърдеше, че нямал никакви сили. Разпознаваш ли го, Тиа?

— Трябва да прегледам записите и да проверя дали някой от лористите не го споменава — продължи тя. — Бандата на Нютън често набира по-низши епични; може би хората на Вал просто са забравили да отбележат, че тоя юнак има сили. Самата Нютън тук ли е?

— Не… — започнах аз и прекъснах, когато нещо кацна до Нокс. — Чакай. Това е тя. Тя просто… Искри! Прескочила е от съседната сграда. Това са поне петнайсет метра.

Двамата взеха да си говорят — и какво ли не бих дал да мога да ги чуя. Най-накрая Нютън посочи в едно направление, а после в друго. Периметър ли определяха? Гледах как мъжът отново стана на птица и отлетя.

Тогава и Нютън изчезна. Искри! Тази жена я биваше да се движи. Трябваше да се върна две крачки назад, за да я видя как тича през покрива. Скоростта й беше впечатляваща; според дисплея над холографския мерник на прицела ми, тя се движеше с осемдесет километра в час. Бях чел за Епични, които могат да се движат по-бързо, но това бе само една от вторичните й сили.

Нютън направи къс подскок, озова се на края на някакъв покрив, после задейства силата си за отразяване на енергията — отрази надолу мощта на докосването си в покрива и осъществи движението, сякаш бе върху напълно запазващ нейната енергия батут. Изстреля се във въздуха в силна и бърза дъга и с лекота покори пространството между постройките.

— Уха — тихо произнесе Тиа.

— Не е тъй впечатляващо като полета — изръмжа Проф.

— Не, в някои отношения е по-впечатляващо — възрази Тиа. — Помисли си каква точност и майсторство изисква…

Кимнах в съгласие, въпреки че те не можеха да видят. Последвах Нютън и придвижих прицела си при следващия й скок. Кацна на покрива на голяма сграда веднага до тази на Разрушение, после извади меча си и започна да реже въжетата на водещия към другия покрив мост. Направи същото с другите два моста на сградата, където беше.

— Това поведение е необичайно за нея — отбеляза Тиа; звучеше неловко.

Ръката ми се стегна на цевта на оръжието. Тя изцяло изолира сградата непосредствено до тази, където седеше Разрушение. Сега пък водата около постройката се отдръпваше, все едно… все едно хората на някой купон очистват мястото около човек с лоша миризма. Водата се дръпна на около три метра от всички страни, после спря и показа долната част на зданието. Беше покрито с ръжда и ракообразни.

Погледнах Разрушение — седеше и грееше на покрива на сградата току до онази, от която водата се отдръпна. Не беше мръднал, дори не реагира.

— Какво в името на сянката на Злочестие? — прошепна Тиа. — Тази вода е работа на Регалия, но защо…?

Отново погледнах изолираната сграда. Там Нютън отиде до стълбището, водещо от покрива в самото здание. Свали нещо от колана си, хвърли го надолу по стъпалата, после хвърли още два малки предмета върху покрива. Най-накрая си тръгна със скок.