Брандън Сандърсън
Зарево (28)

27.

Намерих Проф в заседателната зала, онази с голямата стена-прозорец, гледаща към океана. Днес водите бяха по-бистри от последния път, когато бях тук, и успях да видя далечни сенки, тъмни и четвъртити. Това бяха сгради. Призрачен силует на град под водата.

Проф, облечен в черната си престилка, стоеше с ръце зад гърба и гледаше навън в дълбините.

— Проф? — повиках го аз и се завтекох в стаята. — Ексел току-що прихвана един разговор. Някой е забелязал Разрушение. Той складира енергия.

Проф продължи да се взира в дълбините.

— Като в Хюстън — подсетих го аз. — В дните преди да разруши целия град. Сър?

Проф кимна по посока на потопения град.

— Никога не си идвал тук преди градът да потъне, нали?

— Не — отговорих аз и опитах да не обръщам внимание на ужасния прозорец, през който той гледаше.

— Редовно идвах в града. На театър, на пазар, понякога само на разходка. Струваше ми се, че най-скромните закусвални в Манхатън предлагат по-добра храна от най-добрите ресторанти у дома. А най-хубавите места… А, спомням си как миришеше…

— Ъм, да. Разрушение?

Той кимна отривисто и се извърна от прозореца.

— Тогава да вървим да видим.

— Да видим?

— Ти и аз — каза Проф и закрачи. — Ние сме примамка. Ако има опасност, ние отиваме да проверим.

Хукнах след него. Нямаше да споря. Всяко извинение да изляза от базата беше добро. Но Проф не се държеше по присъщия си начин. Той обичаше да планира. В Нюкаго рядко тръгвахме без внимателно обмисляне, дори на разузнавателна мисия.

Излязохме в коридора и минахме покрай стаята, където работеха Вал и Мизи.

— Взимам подводницата — съобщи им той, без даже да ги погледне. Избързах да го настигна, хвърлих поглед назад и свих рамене. Мизи, объркана, беше подала глава през вратата след нас.

Забързах и изтичах пред Проф да взема пушката си от шкафа с оръжията. Подвоумих се и освен нея грабнах и раницата със спирила.

— Не би трябвало това да ти е нужно — отбеляза Проф на минаване край мен.

— Значи мислиш да не го взимам?

— Не, разбира се.

Метнах раницата през рамо и настигнах Проф, когато той влезе в тъмнината на помещението с дока. Тук следвахме опънати въжета, които да ни насочват по пътя към подводницата. Защо ли, питах се аз, се чувствам като куче, току-що погълнало ръчна граната? Нямаше от какво да се притеснявам, това бе Проф. Големият Джон Федрус. Излизахме заедно на разузнавателна мисия. Би трябвало да съм въодушевен. Проф отвори люка на подводницата и се покатерихме. Щом слязохме, аз заключих люка, а Проф включи бледожълто аварийно осветление. Махна ми напред, за да седна на мястото на втория пилот, и задейства машината. Секунди по-късно се движехме из спокойните дълбини и аз трябваше да гледам през още един прозорец — челото на съда — още повече вода.

— Така… нужно ли ти е да знаеш накъде вървим? — попитах най-накрая.

— Да.

Лицето му беше призрачно огряно от жълтата светлина.

— Е, чухме ги да произнасят думите „Търтъл Бей“.

Проф направи бавен завой с подводницата.

— Мисури ми казва, че ставаш добър със спирила.

— Даа. Искам да кажа, упражнявам се. Не ме бива толкова, та да кажа, че съм добър, но най-накрая може и да стана.

Мобилният ми изписука тихо. Потръпнах, после го издърпах.

Новият имаше различно копче за изключване на звука, а аз винаги забравях да го натисна. Използваше старата ми конфигурация, тъй че всеки, който я познаваше, можеше да се свърже с мен, но съобщението на екрана беше от някой, когото не разпознах.

Окей, да си говорим — гласеше то.

— Това е добре — продължи Проф. — Тензорите няма да ти бъдат от особена полза тук.

— Не знам — отвърнах аз и опитах да отгатна кой ми изпраща съобщение. — Когато се биехме в сградата с офисите, можеше да се окаже от полза да се промъкнеш неочаквано през някоя стена.

— Спирилът ще е по-полезен — рече Проф. — Засега се съсредоточи върху него. Не искаме да смесваме силите. Може да причини интерференция.

Интерференция? Каква интерференция? Не бях чувал за нещо подобно. Разбира се, не знаех много за тази технология, но ако такава интерференция бе проблем, не би ли засегнала и силовото поле, което Проф ми даваше?

Мобилният избръмча отново. Бях изключил звука, но не бях спрял вибрациите. Там ли си, Колене? — пишеше в съобщението.

Сърцето ми подскочи.

Меган? — набрах аз в отговор.

Кой друг да бъде, слонце такъв?

Проф ме изгледа:

— Какво става?

— Ексел ми пише съобщения — излъгах аз. — С още информация как да намерим Разрушение.

Проф кимна и отново насочи поглед напред. Бързо пратих съобщение на Ексел с въпроса дали има повече информация къде е Разрушение — за всеки случай, ако Проф го попиташе по-късно.

Мобилният ми светна почти веднага и съобщи, че някой друг е видял Разрушение. Последва упътване към сградата.

През това време Меган отново прати съобщение.

Наистина имам нужда да говоря с теб за нещо.

Времето не е много подходящо, отговорих аз.

Супер. Чудесно.

От сбития отговор ми призля. Отблъсквах я, след като по-рано практически я бях умолявал да говори с мен? Хвърлих поглед към Проф. Изглеждаше погълнат от навигирането и подводницата не се движеше бързо. Вероятно имах много време.

Колко подозрително щеше да бъде?

Е, може би мога да отделя малко време за чат. Натиснах ИЗПРАТИ.

Нямаше отговор.

Искри. Защо всичко трябваше да става наведнъж? Чаках за отговор, двигателите на подводницата се въртяха, по бузите ми се стичаше пот. Седнал отпред, човек можеше да види как пред него се е прострял целият подводен свят и като че преминава в безкрайност. От мисленето за цялото това нищо косата ми настръхна.

Приведох се над мобилния и изпратих друго съобщение до Меган.

Знаеш ли защо Регалия твърди, че може да създава Епични?

Този път отговорът дойде почти веднага:

Какво е казала?

Каза ми, че е превърнала някого в Епичен, отвърнах аз. Явно смяташе, че това ще ме уплаши. Май искаше да реша, че не можем да отвръщаме, понеже тя може да изпраща срещу нас нескончаема върволица Епични.

Ти какво й каза? — попита Меган.

Не си спомням точно. Сякаш й се изсмях.

Никога не си бил особено умен, Колене. Тази жена е опасна.

Но в един момент тя направо ни държеше в ръката си! — продължих аз. — И ни остави да се измъкнем. Не мисля, че ни иска мъртви. Както и да е, защо според теб би казала нещо тъй смехотворно? Наистина ли е смятала, че аз бих повярвал, че тя може да превърне някого в Епичен?

Известно време Меган не отговаряше.

Наистина трябва да се срещнем, най-накрая ми написа тя. Къде си ти?

Запътил съм се право към града, обясних аз.

Чудесно.

Проф е с мен, добавих аз.

О.

Можеш да се видиш и с двама ни, писах аз. Да кажеш каквото имаш. Той ще те изслуша.

По-сложно е, възрази Меган. Аз шпионирах за Стоманеното сърце и се внедрих в екипа на Проф. Стане ли дума за безценните му Възмездители, Федрус заприличва на майка-мечка с малките й.

А? — продължих аз. — Не, не е така.

Какво?

Не мисля, че това сравнение е добро, Меган. Проф е мъжки, значи не може да бъде майка-мечка.

Дейвид, ти си абсолютен и съвършен слонце.

Можех да дочуя усмивката в тона й. Искри, тя ми липсваше.

Но все пак съм симпатичен, нали? — контрирах аз.

Пауза, по време на която усетих как се потя.

Щеше ми се да е толкова лесно, появи се съобщението й най-накрая. Наистина много ми се ще.

Може да стане, продължих аз. Все още ли искаш да се срещнем?

Ами Федрус?

Ще намеря начин да се откача от него — написах аз, когато Проф започна да извежда подводницата към повърхността. Ще ти пиша по-късно. После пъхнах мобилния в джоба си.

— Пристигнахме ли? — попитах аз.

— Почти — отговори Проф.

— Твърде тих беше при това плаване.

— Опитвах да реша дали да те върна в Нюкаго или не.

Думите ме удариха като куршум от Специален 44 калибър. Примигнах и затърсих какво да отговоря.

— Но… когато дойдохме тук, ти каза, че ме водиш, защото ти трябвам.

— Синко — кротко произнесе Проф, — ако си мислиш, че не мога да убивам Епични без теб, то явно имаш ниско мнение за моите умения. Реша ли, че не бива да бъдеш част от тази операция, приключваш. Точка.

— Но защо ще решаваш така?

Известно време Проф управляваше мълчаливо и бавно прекарваше подводницата покрай голямо парче носещи се по водата отломки — приличаше на количка за хотдог.

— Ти си добър за примамка, Дейвид — обясни Проф. — Мислиш бързо и решаваш проблеми. Имаш отлични инстинкти под огън. Дързък си и агресивен.

— Моля?

— И си точно такъв тип човек, какъвто през годините избягвах да вземам.

Намръщих се.

— Не си ли забелязал? — попита Проф.

След като го спомена… Помислих си за Коуди, и за Ексел, за Ейбрахам, и за Мизи. Дори и Вал, до известна степен. Не бяха пищовлии, от вида „стреляй“. Бяха сдържани, внимателни, действаха неприбързано.

— Забелязал съм — отвърнах аз. — Но не го бях схващал досега.

— Възмездителите не са армия — продължи Проф. — Дори не сме поделение на специалните части. Ние залагаме капани. Ние сме търпеливи и консервативни. Ти не си нито едно от тези неща. Ти си фишек, ти винаги ни подтикваш да действаме, да променим плана. Това е посвоему добре. Ти мислиш в голям мащаб, синко. За постигането на големи цели трябват хора с големи мечти.

Той се обърна към мен; подводницата се носеше бавно и нямаше нужда от управлението му.

— Но не мога да не мисля — поде той, — че нямаш намерение да се придържаш към плана. Искаш да защитиш Регалия и изпитваш симпатии към един предател. Ти имаш аспирации. Затова ще ми кажеш веднага нещата, които криеш от мен. И тогава ще решим какво да правим с теб.

— Сега? — запитах аз.

— Сега.

Проф ме погледна в очите.

— Карай направо.