Брандън Сандърсън
Зарево (25)

24.

Оказа се, че трудността при използването на спирила не е заради мощта му. След половин час работа накарахме Мизи да увеличи мощността на водните струи, понеже така те даваха по-добра основа.

Трудността беше с равновесието. Да се мъчиш да останеш стабилен с две движещи се струи вода, които излизат от краката ти, беше като да се мъчиш да крепиш тенджера с жаби върху два полусварени спагета. И аз трябваше да правя това, като през цялото време лявата ми ръка е насочена към водата, за да не загубя мощност. За щастие, можех да ползвам дясната ръка за стабилизиране. На нея беше привързано нещо, което Мизи наричаше ръчен двигател. С него можех да изстрелвам струи вода, за да балансирам, обаче аз обикновено прекалявах с компенсирането.

Цялата работа беше доста сложна. Лявата ръка с поточния лъч трябваше да стои насочена към водата. С отваряне и затваряне дясната ръка нагаждаше мощността на струите, които излизаха от стъпалата ми, а палецът й контролираше силата на ръчния двигател.

Но не можех да го ползвам за стабилизиране, ако забравех да го насоча накъдето падах. А когато човек опитва да жонглира в ума си с всичко дотук, това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Най-после успях да полетя стабилно на петнадесетина стъпки над водата. Носех се така, използвайки ръчния двигател, за да изстрелвам струя назад и да не падна, когато се катурвах в тази посока.

— Хубаво! — провикна се Ексел отдолу. — Като да ходиш с гъвкави кокили, а? Така го описваше Сам.

Е, стига човек да иска пешеходни сравнения. Загубих равновесие и рухнах във водата, отпуснах дясната ръка и спрях струите. Излязох плюейки, но се оставих да поплувам малко. Ексел и Мизи стояха над мен и гледаха надолу.

Повторното падане беше дразнещо, ала нямаше да се оставя да ме обезсърчи. С тензорите трябваше да се упражнявам със седмици, преди да ги овладея.

Нещо докосна крака ми.

Знаех, че сигурно е просто някакъв боклук, който се движи по ленивото течение, но сгърчих крака и инстинктивно свих юмрук. Затова, когато от краката ми се изстреля вода, аз се понесох назад като катер от плът. Почти веднага отпуснах ръката си, изненадан от лекотата, с която се придвижих.

Обърнах се с лице напред и крака назад, за да съм по корем, и пак пробвах струите. Усилих, докато се понесох с прилична скорост — горе-долу както видях Мизи да плува в деня преди да почне да ми дава указания. Проверих дали очилата и тапите за нос са сигурно нагласени.

После увеличих скоростта.

По някаква причина, макар краката ми да сочеха право назад, това ме изхвърли от водата и полетях точно над повърхността. Стана бързо. Минаха едва няколко секунди, преди да падна отново по лице.

Охо, рекох си, изплувах и отново излетях с плясък от водата. Отпуснах ръка, забавих ускорението и се изправих. Малката сила от струите ме издигна над водата някъде до кръста. Около мен водата вреше в подобен на поничка пръстен.

Доста бързо се бях върнал. Можех ли да се движа още по-бързо? Оставих се пак да потъна, после извадих крака и пуснах струите с пълна сила. Полетях с лицето напред като торпедо. Водата пръскаше от мен, а аз се движех нагоре-надолу, развълнуван от скоростта. Бях овладял това скоростно плуване доста по-бързо от летенето; толкова ми беше забавно, че почти забравих, че съм във водата. Най-сетне доплувах до другите и спрях струите.

Горе Мизи се мъчеше да си поеме дъх.

— Това — подхвана тя с просълзени очи — беше едно от най-смехотворните неща, които съм виждала.

— Всъщност искаше да кажеш „удивителни“ — изръмжах аз. — Видя ли колко бързо се движа?

— Приличаше на морска свиня.

— На удивителна морска свиня?

— Разбира се — отвърна тя през смях.

Ексел също се усмихваше до нея. Приклекна и се пресегна да ми помогне да изляза от водата, обаче аз задействах струите и се изстрелях под ъгъл. Успях да се приземя на покрива до тях, без да падна по лице, нищо че за целта ми трябваше много ръкомахане. Мизи пак се разсмя и ми метна хавлия. Настаних се на един от столовете. Треперех. Може и да беше пролет, но въздухът още беше хладен. Приех чаша горещ чай от Ексел, който се настани до мен и си сложи слушалката. Аз го последвах.

— Тази вода — заговорих тихо, по маниера на вавиларските Възмездители — не ми се струва толкова студена, колкото би трябвало да бъде. — Треперейки на открито, осъзнах, че във водата ми беше по-топло.

— Наистина — отговори Ексел. — А в южните части на Вавилар е още по-студена. Има течения, които се движат по улиците и носят тропическа топлина през цялата година, дори посред зима.

— Това звучи… — подхванах аз и млъкнах.

— Невъзможно? — предложи Ексел.

— Аха. Обаче си давам сметка колко глупаво звучи при всичко останало, което се случва в този град.

Ексел кимна. Поседяхме така. Аз дъвчех сандвича, който бях изровил от раницата си.

— Е, свършихме ли за днес? — попита Ексел.

— Не — отвърнах аз и се натъпках с последната хапка от сандвича. — Тук сме само от час или два. Искам да овладея това нещо. Само ми дайте да си почина минутка и пак се заемам.

Мизи седна и провери мобилния си.

— Вал казва, че точно сега Нютън е в Ийстбъро. Никакво движение насам. Не личи да са ни забелязали.

Кимнах и отпих от чая, докато обмислях. Чаят беше по-сладък, отколкото бях свикнал.

— Ще трябва да разберем каква е слабостта й, стига да можем.

— Предпочитам да разберем слабостта на Разрушение — вметна Ексел. — Той ме плаши.

— Така и трябва.

Цялата ми седмица мина в мисли за Меган, ала навярно трябваше през повечето време да оставя Разрушение да занимава ума ми. Защо внезапно беше решил да изпари Хюстън? И много скоро след това още два града? Какво се беше променило и защо бях сбъркал за периода на телепортиранията му?

Измъкнах новия мобилен и потърсих в дигитализираната версия на моите бележки. Не се различаваше много от стария, но някои от подобренията на Мизи — например бавно зареждащият слънчев панел на гърба — изглеждаха полезни.

Спрях се на снимка на Разрушение, направена в Хюстън само няколко дни преди той да го унищожи. Бях изтъргувал половината от купоните си за две седмици, за да купя от едно момче във Фабриката тази снимка. То я беше получило от приятел. На снимката Разрушение седеше насред някакъв градски площад със скръстени крака и се обливаше в слънчева светлина със затворени очи и вдигнато към небето лице. Няколко дни по-късно Хюстън изчезна. Това ме шокира, понеже очаквах Разрушение да остане император на града с години, като Стоманеното сърце в Чикаго. Нищо от прочетеното за него не ме бе подготвило за това събитие.

Бележките ми за него се бяха оказали погрешни. Дълбоко погрешни, не само за силите му, но и за мотивите и намеренията му. Помислих малко, после намерих номера на Вал и натиснах бутона за повикване.

— Да — отговори тя тихо.

— Мизи казва, че още си на разузнаване.

— Аха. Какво ти трябва?

— Някой виждал ли е Разрушение да седи навън, на слънце? Искам да кажа, тук, в града?

— Не знам — отговори Вал. — За него се носят много слухове, но няма конкретна информация.

Погледнах Ексел, който седеше до мен. Той сви рамене и предложи:

— Мога да пробвам да науча още, ако искаш.

— Благодаря. Вал, просто си дръж очите отворени, става ли? Струва ми се, че Разрушение има нужда да се зарежда така. Поне го правеше в другите градове, преди да ги унищожи. Ще трябва да знаем, ако започне да прави така и тук.

— Разбрано — отговори Вал и прекъсна.

— Прекалено много се тревожим за него — каза Мизи. Тя седеше на ръба на покрива и лениво мяташе парченца тухла във водата.

Ексел тихичко се засмя и каза по линията.

— Е, той е онзи, който вероятно ще опита да стопи града, Мисури.

— Сигурно. Ами Зарево? — Мизи беше отправила поглед над водите, а челото й беше нетипично навъсено. Ядосано. — Тя уби Сам. Тя се внедри сред Възмездителите и ни предаде. Тя също е огнен Епичен, като Разрушение. Защо не обсъждаме как да убием нея?

Огнен Епичен. Съвсем сигурен бях, че тя всъщност не е такава. Беше някакъв вид илюзионист. Честно казано обаче, не знаех мащабите на нещата, които можеше да прави. В образите, които създаваше, имаше нещо особено, ала не можех да го напипам.

— Какво ви каза Проф за Зарево? — полюбопитствах аз.

Мизи сви рамене.

— Имам досието й от Възмездителите. Те обаче са мислели, че „тя“ е „той“. Огнена Епична; около нея има аура от пламък, която топи куршумите. Може да лети и да изстрелва огън.

Всъщност нищо от това не беше истина и Проф знаеше. Защо не беше казал на отряда, че Меган всъщност е илюзионист и няма способности за манипулиране на огъня? Със сигурност нямаше да го обясня. Не и когато не знаех защо Проф мълчи. Пък и щом Мизи се беше захванала с Меган, по-безопасно беше този отряд да не знае истинската й същност.

— В досието обаче не се казва нищо за слабостта й — продължи Мизи и ме погледна с надежда.

— Нямам представа каква е — казах аз. — Когато беше с нас, не изглеждаше лоша…

— Хубавичко ви е преметнала — съчувствено отговори Мизи. — Да, предполагам, че трябва да сме извадили късмет, задето не е опитала това с нас. Щеше да е още по-трудно, ако първо беше станала наша приятелка, а после да започне да ни избива. — Все още изглеждаше гневна, когато си донесе чаша чай.

Станах и оставих кърпата. Спирилът все още беше закачен за мен, джетовете бяха отзад на прасците ми, а ръкавиците — на ръцете ми.

— Ще поупражня още малко тази работа с плуването — казах аз.

— Само внимавай за хора — отвърна Ексел. — Не бива да те виждат. Не бихме искали да развалим репутацията на Възмездителите с такова глупашко държание.

— Иии, иии — пропя Мизи като делфин.

— Страхотно — рекох и се постарах да не се изчервя. — Благодаря ви. Много ме окуражихте. — Свалих слушалката и я пъхнах в непромокаемия джоб на водолазния костюм, после си сложих очилата и тапите за нос.

Скочих обратно във водата и обиколих покрива няколко пъти. Забавно беше, нищо че беше във вода. Пък и предполагах, че се движа достатъчно бързо, та акулите да не ме пипнат. Накрая прецених, че съм му хванал цаката, извърнах се от покрива и се отправих в откритите води на някогашния Сентръл парк. Сега представляваше обширно пространство, където нищо не нарушаваше повърхността — което беше отлично за мен, понеже означаваше, че не рискувам да се стрелна във водата и да се ударя в някой едва потопен покрив или стълб.

Почти свих дясната си ръка в юмрук и набрах скорост, после взех да плискам във водата — изскачах и се потапях отново и отново. В началото беше вълнуващо, после стана еднообразно. Насилих се да продължа напред. Трябваше да се усъвършенствам с този уред — предимството щеше да ни бъде нужно.

Явно силовото поле на Проф ме пазеше. Предполагах, че без неговата помощ главата и лицето ми щяха да получат повече удари. А така едва ги усещах. След като прекосих целия парк за минути, изскочих от повърхността, изстрелях се право нагоре, после успях да балансирам върху струите и да остана на място на двадесетина стъпки над океана. Като почнах да се накланям, вдигнах ръка и използвах по-малката струя на гърба на дясната ръкавица — онази, която се контролираше с палеца — за да се върна на място.

Развълнуван от това, че успях да запазя равновесие, аз се усмихнах и по случайност прекалих с корекцията с ръчния двигател. Стоварих се обратно в океана, но вече свиквах с това. Знаех как да отпусна мощността и постепенно да се насоча нагоре под ъгъл. Излязох от водата и за миг се оставих да се нося, доволен от напредъка.

После си спомних къде се намирам. Тъпата вода ми разваляше удоволствието от плуването. Изстрелях се настрани, където на повърхността се подаваше един малък покрив, и се покатерих върху него. Седнах и спуснах крака — почти не ме беше грижа, че са във водата — за да си почина.

След миг Регалия се появи пред мен.