Брандън Сандърсън
Зарево (15)

14.

Продължихме напред в тъмнината и влязохме и част от града, която видимо беше по-слабо населена. И тук сградите стърчаха от водите като островчета, а из горните им етажи светеха плодове, но цветовете на боите бяха избледнели или липсваха, а между сградите нямаше мостове. Навярно тук те бяха твърде раздалечени.

Когато напуснахме онези части на града с ярките бои, наоколо притъмня още повече. Плаването през тези води в черната нощ, когато единствено луната ни даваше светлина, беше дълбоко обезпокоително. За щастие Вал и Ексел включиха мобилните си и те бяха достатъчно ярки, та да ни послужат за някакво осветление.

— И тъй, Мисури — заговори Вал откъм кърмата. — Имаш ли нещо против да ни обясниш защо допусна Дейвид да бъде нападнат — и почти убит — сам, без никакво подкрепление?

Мизи зяпаше пода на лодката. Моторът тихичко пърпореше зад нас.

— Ами… — продума тя най-сетне. — Имаше огън в сградата, върху която се намирах. Чух хората да викат. Опитах да помогна…

— Би трябвало да знаеш по-добре — отсече Вал. — Все ми повтаряш, че искаш да се учиш за примамка, а после правиш нещо такова.

— Съжалявам — окаяно изрече младата жена.

— Спаси ли ги? — попитах аз.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Хората в сградата — додадох. Искри, как ме болеше вратът. Опитвах се да не издавам болката или изтощението си, докато Мизи ме гледаше.

— Аха — отговори тя. — Но те нямаха нужда от много спасяване. Всичко, което направих, беше да отключа една врата. Бяха влезли вътре да се скрият, а до техния етаж огньовете бяха догорели.

— Хубаво — казах аз.

Тиа ме изгледа.

— Тя не е трябвало да напуска поста си.

— Не казвам, че е трябвало, Тиа — отговорих аз и срещнах погледа й. — Но нека сме честни. Не съм сигурен, че аз бих оставил хората да загинат от изгаряне. — Хвърлих поглед на Мизи. — Вероятно постъпката ти не е била правилна, но се обзалагам, че онези хора все пак са били щастливи от стореното. Пък и аз успях да се отърва, така че всичко свърши добре. Добра работа.

Подадох юмрука си да го чукне. Тя върна жеста колебливо и се усмихна.

Тиа въздъхна.

— Нашето бреме е понякога да взимаме трудни решения. Излагането на плана на опасност, за да се спаси един живот, може да причини смъртта на стотици. Запомнете това, и двамата.

— Разбира се — отговорих аз. — Обаче не трябва ли да поговорим за онова, което се случи току-що? Двама от най-могъщите и най-арогантните Епични в света работят заедно. Как, в името на Злочестие, Регалия е успяла да привлече не друг, а Разрушение?

— Лесно беше — каза Регалия. — Предложих да му позволя да разруши моя град.

Подскочих и припряно се отдръпнах от Епичната, която се образуваше от водата до лодката. Течността се топеше и приемаше нейната форма, изпълваше се с нейния цвят. Тя се настани със стъпало върху ръба на лодката и сключени в скута ръце. Другият й крак все още се сливаше с водната повърхност до моторницата.

Във вида й имаше нещо елегантно и достопочтено — като добра баба, която се е нагласила да посети големия град. Град, който тя явно планираше да разруши. Огледа ни и макар да стисках пушката си, не стрелях. Тя беше образ, творение от вода. Истинската Регалия можеше да е навсякъде.

Не, рекох си. Не навсякъде. Проекционните сили като нейните обикновено имаха много ограничен обхват.

Регалия ни изучаваше, а ъгълчетата на устните й бяха обърнати надолу. Изглеждаше объркана от нещо.

— С какво си се захванала, Абигейл? — настоя Тиа.

Значи и ти си я познавала, помислих аз и я изгледах.

— Току-що ви казах. Ще разруша града.

— Защо?

— Така, скъпа. Ние това правим. — Регалия тръсна глава. — Съжалявам. Не мога повече да се владея.

— Я стига — отвърна Тиа. — Очакваш да повярвам, че именно ти си извън контрол? Какъв е истинският ти мотив? Защо ни привлече тук?

— Казах…

— Без игрички, Абигейл — сопна се Тиа. — Тази вечер нямам търпение за това. Ако ще плетеш лъжи, просто си тръгвай веднага и ми спести главоболието.

Регалия за миг мълчаливо сведе глава, после бавно се изправи. Движеше се целенасочен о и внимателно. Кацна на ръба на малката лодка и забелязах, че е леко прозрачна — през водата, от която беше направен образът й се виждаше. Морето около лодката почна да ври и да се пени.

— За каква ме вземате? — тихо попита Регалия.

Пипала от вода нарушиха повърхността около нас. Ексел изруга, а аз се извъртях, превключих оръжието на автоматична стрелба и пуснах порой куршуми в най-близкото пипало. От него плисна вода, но то не спря да се движи.

Водните пипала шаваха около нас като пръстите на никакъв огромен звяр от дълбините. Едно ме хвана за врата, а друго се промъкна напред и улови китката ми в студена и неуместно солидна хватка.

Останалите завикаха и се разбързаха, понеже всички бяхме заловени. Ексел изпразни пистолета си в Регалия, преди да бъде подхванат и издигнат като брадат балон на връв от вода.

— Мислите ме за някаква незначителна Епична, с която можете да си играете? — меко попита Регалия. — Бъркате ме с някого, към когото можете да отправяте искания?

Бъхтех се в оковите си, когато пипалата вдигнаха цялата лодка, а ревът на външния мотор премина във вой и замлъкна при задействането на някаква система за изключване. Около нас се вихреха водни струи, превръщаха се в пръти и ни откъсваха от небето.

— Мога да прекърша вратовете ви като съчки — каза Регалия. — Мога да завлека тази лодка в най-дълбоките дълбини и да я затворя там, та и труповете ви никога да не видят дневна светлина. Този град ми принадлежи. Животът на хората тук е мой по право.

Извъртях се, за да я погледна. Предишната ми преценка, че прилича на баба, сега ми се стори смехотворна. Водни струи се виеха около нея, а тя се извисяваше над нас. Очите й бяха широко отворени, а устните презрително извити. Ръцете й бяха протегнати напред и приличните на нокти на хищник длани направляваха водата, като че Регалия беше някакъв безумен кукловод. Тя вече не бе блага матрона, а Висша Епична в пълен блясък.

И за миг не се усъмних, че е способна да направи точно каквото каза. С препускащо сърце погледнах Тиа, която беше съвършено спокойна.

Лесно беше човек да я подцени и да я вземе за някой от по-безобидните Възмездители. В този миг обаче тя не показваше и намек за страх, макар да беше омотана във водните пипала на Регалия. Тиа устоя на втренчения й поглед, а в същото време стискаше нещо в ръка приличаше на бутилка за вода с нещо бяло вътре.

— Да не мислиш, че се боя от номерцата ти? — попита Регалия.

— Не — отвърна Тиа. — Но съм напълно сигурна, че се боиш от Джонатан.

За миг двете се измерваха с поглед. После изведнъж водните пипала паднаха, пуснаха ни в лодката, а тя пльосна обратно във водата. Паднах тежко и изстенах. Прогизнах от вода. Регалия въздъхна тихо и спусна ръце.

— Кажи на Джонатан, че съм уморена от хората и техния безсмислен живот. Чух Разрушение и съм съгласна с него. Ще унищожа всички във Възродения Вавилон. Не зная… колко дълго мога да се удържам. Това е всичко.

Тя внезапно изчезна — фигурата й се превърна във вода, която рухна обратно върху океанската повърхност. Озовах се свит между Вал и Ексел. Сърцето ми блъскаше. Морето около лодката ни се укроти.

Тиа изтри водата от очите си и каза:

— Вал, заведи ни в базата. Веднага.

Валънтайн забърза към кърмата и запали мотора.

— Какъв е смисълът да се крием? — попитах аз тихо, когато отново потеглихме. — Тя може да вижда навсякъде, да бъде навсякъде.

— Регалия не е всевиждаща — отвърна Тиа. Изтъкваше този факт така настойчиво, както и Проф по-рано. — Видяхте ли колко объркана беше, когато се появи тук? Мислеше, че Джон е с нас и се изненада от отсъствието му.

— Аха — рече Ексел, протегна ръка и ми помогна да се наместя. Туловището му заемаше поне три места точно пред мен. — Успявахме да се скрием от нея почти две години… поне ние така мислим.

— Тиа — предупредително подзе Вал, — нещата в града току-що се промениха. Тя ни видя. Отсега нататък всичко ще бъде различно. Не съм сигурна, че вече мога да имам вяра на каквото и да е във Вавилар.

Ексел кимна, видимо притеснен, а аз си спомних думите му от по-рано. Във всеки момент тя може да ни наблюдава. Ние трябва да работим с тази мисъл… и с този страх. Е, сега знаехме, че ни гледа.

— Не е всевиждаща — повтори Тиа. — Не може да вижда вътре в сградите, например, освен ако там няма водна повърхност, през която да надникне.

— Но ако влезем в някоя сграда и не излезем — възразих аз, — това ще е точно указание за нея, че базата ни е вътре.

Другите нищо не казаха. Аз въздъхнах и се облегнах назад. Сблъсъкът с Регалия явно ги беше разтревожил. Е, можех да ги разбера. Защо обаче мълчанието им трябваше да засяга и мен?

Вал подкара лодката към някаква сграда, на която липсваше голяма част от фасадата. Постройката беше една от онези огромни офис сгради, характерни за Вавилар, затова отворът, през който спокойно минахме, беше само малка част от стената. Вал вкара лодката, Ексел извади грамадна кука и откачи нещо отстрани на стената. Чифт огромни черни завеси се спуснаха над отвора и ни откъснаха от света.

Вал и Ексел включиха мобилните си и осветиха полупотопеното помещение в бледо бяло сияние. Вал откара лодката настрани, близо до някакво стълбище. Наканих се да сляза и да тръгна нагоре по тях — нямах търпение да напусна лодката. Тиа обаче ме улови за ръката и поклати глава. Извади бутилката от вода, която държеше по-рано, с бялото вещество вътре. Раздруса я и я изсипа във водата. Другите извадиха подобни бутилки от сандък в задната част на лодката и също ги изсипаха. Мизи обърна във водата съдържанието на цяла хладилна чанта.

— Сапун? — попитах аз като видях мехурите.

— За миене на съдове — потвърди Вал. — Променя повърхностното напрежение на водата и така за нея става почти невъзможно да я контролира.

— Освен това пречи да вижда през водата — додаде Ексел.

— Прекрасно — отговорих. — Нейната слабост?

— Не и доколкото ни е известно — енергично каза Мизи. — Просто има ефект върху силите й. По-скоро е като това да изсипеш кофа вода върху някой огнен Епичен и способностите му да почнат да съскат. Обаче е ииистински полезно.

— Полезно, но може би безсмислено — намеси се Вал, докато изтръскваше последната бутилка. — По-рано използвахме това само като предпазна мярка. Тиа, тя ни видя. Сигурна съм, че е идентифицирала всеки от нас.

— Ще се справим с това — отговори Тиа.

— Но…

— Загасете светлините — каза Тиа.

Вал, Мизи и Ексел се спогледаха. После изключиха мобилните си и мястото потъна в мрак. Стори ми се също добра предпазна мярка — ако Регалия успееше да погледне в това помещение, щеше да види само чернота.

Лодката ни се заклати и аз тревожно стиснах ръката на Мизи. Явно нещо ставаше вътре. Да не би отнякъде да течеше вода? Искри! Сградата ли потъваше? Или по-лошо — да не би Регалия да ни беше открила?

Лодката се успокои, но за миг тази неподвижност беше още по-плашеща. Сърцето ми блъскаше и аз си представих как отново се озовавам във водата с веригата на крака. Как потъвам в дълбините. Мизи ме дърпаше за ръката. Излизаше от лодката, обаче в неправилната посока. Във водата. Ама…

Чух, че стъпалото й попадна върху нещо твърдо. Какво? Оставих се да ме изведат от лодката и се озовах върху нещо метално и хлъзгаво. Да не ме бяха обърнали? Не, вървяхме върху нещо, което се беше издигнало от водата вътре в помещението. Платформа?

Когато стигнахме до един люк и аз слязох пипнешком надолу, внезапно разбрах. Не беше платформа.

А подводница.