Брандън Сандърсън
Зарево (13)

12.

Разблъсквах хората, които бягаха по тесния въжен мост, и държах пушката високо над главата си. Този път преднамерено не поглеждах водата долу. Мостът леко се издигна и когато слязох от него, се озовах върху грамаден покрив, претъпкан с палатки. Хората се свиваха в импровизираните си домове или по периферията на покрива. Други се измъкваха по водните канали под нас или по мостовете, водещи към съседните сгради.

Двамата с Мизи хукнахме през покрива. Той беше боядисан със спрей — редуващи се жълти и зелени ивици излъчваха призрачна светлина и очертаваха пътеки. Близо до средата на покрива минахме край група хора, които — странно — нито се криеха, нито бягаха. Те се молеха.

— Имайте вяра в Зората! — викаше някаква жена в центъра на групата. — Онзи, който дава живот и мир, изворът на нашата прехрана. Имайте вяра на Онзи, Който Мечтае!

Мизи спря и ги зяпна. Изругах и я помъкнах след мен. Разрушение стоеше на съседния покрив. Вече го виждах ясно. Той крачеше сред пламъците, а тренчкотът плющеше зад гърба му. Имаше тясно лице, права черна коса, очила и козя брадичка. Тъкмо типа човек, който се бях научил да избягвам в Нюкаго. Такъв човек не изглежда опасен, докато не видиш очите му и не осъзнаеш, че в тях липсва нещо жизненоважно. Дори като за Епичен, този мъж беше чудовище. Макар в началото да беше властвал над един град, като повечето висши Епични, в крайна сметка беше решил да разруши своя град напълно. Всеки един човек в Хюстън. Беше безогледен убиец. Бях започнал да мисля, че някои Епични са поправими, но този тук… никакъв шанс.

— Заеми позиция на онзи парапет — казах аз на Мизи. — Бъди готова за указания. Ти ли се занимаваш с разрушителните работи във вашия отряд?

— Точно.

— Носиш ли си нещо?

— Нищо голямо. Няколко блендера от пещ за тухли.

— Няколко… Какво?

— О! Извинявай. Моето название за…

— Каквото и да е. Извади ги и бъди готова.

Свалих пушката и се прицелих в Разрушение.

Той се обърна да ме погледне.

Стрелях.

Разрушение се телепортира сред взрив светлина — все едно беше станал керамичен и после беше експлодирал, а отломки от фигурата му се пръснаха навън като от строшена ваза и изпопадаха по земята.

Превантивна телепортация. Действаше точно както бях чел.

Мизи побягна в указаната от мен посока. Аз коленичих с пушката на рамо и зачаках. Покривът, на който до преди малко стоеше Разрушение, продължаваше да гори. Първичната сила на Разрушение беше манипулирането на топлината. Той можеше да извлече топлината от всичко — включително от хора — с едно докосване, после да я освободи или като аура, или като докосне нещо друго и я предаде.

Беше стопил Хюстън. Буквално. Беше прекарал седмици седнал в центъра на града, с голи гърди като някакво древно божество, и беше извличал топлина от въздуха, обливайки се в лъчите на слънцето. След това я беше складирал, сетне я беше пуснал наведнъж. Виждал бях снимки и бях чел описания. Асфалтът се беше превърнал в супа. Сградите бяха избухнали в пламъци. Камъните се бяха стопили в магма. Десетки хиляди бяха загинали за секунди.

Е, от това, което помнех от бележките си, излизаше, че разполагам с малко време, преди той да се появи отново. Можеше да използва силите си за телепортация само през няколко минути и…

Разрушение се появи до мен.

Усетих горещината, преди да го видя, и се завъртях в тази посока. По челото ми изби пот, все едно се бях приближил до горящ в кофа за смет огън в студена нощ.

Отново го прострелях.

Чух от устните му да излиза половин ругатня и той отново избухна в пръски светлина. Горещината изчезна.

— Внимавай, Дейвид — обади се Тиа в ухото ми. — Ако събере достатъчно топлина и се появи близо до теб, аурата може да преодолее твоя Възмездителски щит и да те изпържи още преди да имаш възможността да стреляш.

Кимнах и трескав се отдалечих от мястото си. Пушката още беше опряна в рамото ми, а визьорите работеха.

— Тиа — прошепнах аз по линията. — Имаш ли достъп до моите бележки?

— Взех ги горе с мен, заедно със записки от останалите лористи.

— Не се ли предполага, че силите му за телепортация се нуждаят от време за презареждане?

— Да — отговори тя. — Поне две минути, преди да…

Разрушение отново оживя и този път го хванах в движение, като приближаваща се светлина. Пуснах един куршум в тази посока още преди той да се е оформил напълно.

Телепортацията отново го спаси, обаче аз знаех, че ще стане така. Беше само диверсия. Всъщност, нямах представа как ще го убием, ала поне можех да му създам неудобство и да му попреча да убива невинни.

— Бележките ми грешат — казах аз. По страните ми се лееше пот. — Времето между телепортациите му е едва няколко секунди. — Искри. Какво ли още бях разбрал погрешно?

— Джон — каза Тиа по линията. — Ще ни трябва план. Бързо.

— Мисля — отвърна отсечено Проф. — Обаче ни трябва повече информация.

Проф се покатери на отсрещния покрив, където Разрушение удряше преди да се телепортира при мен, и се прикри зад някаква камара отломки.

— Дейвид — каза той, — когато той се телепортира, взима ли автоматично всичко, което го докосва, или трябва определено да подбира неща от сорта на дрехите си?

— Не е сигурно — отговорих аз. — Сведенията за Разрушение са оскъдни. Той…

Млъкнах, понеже Разрушение се появи до мен и протегна ръка да ме докосне. Скочих и се завъртях. Усетих как топлинната вълна ме помита.

Долетя изстрел и Разрушение се телепортира току преди да ме докосне. Както и преди, за миг след него остана да виси светъл контур. Фигурата избухна на парчета, които отскочиха от мен, изпариха се и изчезнаха. Когато светкавицата в очите ми премина, видях, че на съседния покрив Проф сваля пушката си.

— Бъди нащрек, синко — напрегнато каза той по линията. — Мизи, приготви експлозиви. Дейвид, има ли нещо друго, каквото и да е, което можеш да си спомниш за Разрушение или за неговите сили?

Отърсих се. Енергийният щит на Проф навярно ме беше спасил от жегата на Разрушение. Значи, вече спасяваше живота ми за втори път.

— Нищо. Съжалявам — отвърнах аз и се почувствах безполезен.

Чакахме, ала Разрушение не се появи отново. Чух обаче викове в далечината. Проф изруга и ми даде знак да се отправя по посока на виковете. Това и направих с разтуптяно сърце… Но в същото време изпитвах особеното спокойствие, което се усеща в разгара на операцията.

От едната ми страна имаше изоставени палатки, от другата хората плуваха във водата. Виковете ме отведоха до една по-висока сграда. Отвътре, зад счупените прозорци, беше пълна със светещи растения и се издигаше на десет или повече етажа над водната повърхност. В един от горните етажи проблесна светлина и аз зърнах Разрушение да минава пред едно открито място. Погледнах го през мерника и видях, че се усмихва предизвикателно. Стрелях, но той вече се беше оттеглил от полезрението ми и беше отишъл по-навътре в сградата.

Вътре продължаваха да викат хора. Разрушение знаеше, че не е нужно той да идва при нас; ние щяхме да отидем при него.

— Влизам — обявих аз и хукнах към въжения мост, водещ до високата сграда.

— Внимавай — отвърна Проф. Виждах го да се движи по неговия мост в същата посока. — Мизи, можеш ли да закрепиш един ключ майка върху нещо опасно?

— Ъъъ… Така мисля…

Ключ майка беше съкратено от „майка и дете“. Бомба, която може да остане спяща, докато получава редовен радиосигнал. Когато сигналът престане, бомбата избухва. Нещо като електронен ключ на мъртвеца.

— Умно — прошепнах аз, докато вървях по нестабилния мост, а водата под мен тъмнееше. — Да прикрепим бомбата и да го накараме да се телепортира с нея. Да го взривим, където и да отиде.

— Аха — отвърна Проф. — Стига да подейства. Носи си дрехите, значи явно може да телепортира предметите, които са върху него. Но това автоматично ли става, или той може съзнателно да избира?

— Не съм убедена, че изобщо можем да прикрепим нещо към него — каза Тиа. — Усещането му за опасност може да го накара да се телепортира ако само се пресегнеш към него.

Разумно казано.

— Имаш ли по-добър план? — попита Проф.

— Не — рече Тиа. — Мизи, накарай го да проработи.

— Разбрано.

— Тиа, работи по плана за изтегляне — додаде Проф. — Просто за всеки случай.

Стиснах зъби. Още бях на моста. Искри. Невъзможно беше да не обръщам внимание на водата долу. Тръгнах по-бързо, нетърпелив да се добера до сградата. Там поне морето нямаше да се вижда. Мостът не водеше до покрива, а до един счупен прозорец на етажа, където видях Разрушение.

Добрах се до прозореца и приклекнах преди да вляза. Внимавах как се очертава силуетът ми. Вътре, току до прозореца, клоните бяха отрупани със светещи плодове. Цветовете тегнеха, обсипани с вихър от багри. Вътре имаше същинска джунгла. От засенчените клони и призрачните плодове се излъчваше злокобно сияние. Неловко. Като да намериш зад леглото си сандвич от преди три седмици, а в същото време да се кълнеш, че си доял проклетото нещо. Погледнах през рамо. Мизи беше заела позиция от другата страна на моста, за да ми осигури огнева поддръжка, но в момента главата й беше сведена над раницата — приготвяше експлозивите. Пак се обърнах и, с пушката на рамо, пристъпих през прозореца. С едно бързо движение огледах всички страни през мерника. От тавана висяха ластари, а от пода никнеха филизи и избутваха килимите в тази някога хубава офис сграда. Бюрата — едва видими през всичко това — се бяха превърнали в цветни лехи. Мониторите на компютрите бяха обрасли с мъх. Въздухът тежеше от влага, като в подземните улици след дъжд. Сияещите плодове едва осветяваха помещението, затова пипнешком си запроправях път напред в този свят на шумолящи сенки. Движех се в посоката, откъдето последно чух викове, макар те вече да бяха спрели.

Скоро се озовах на едно неголямо разчистено място с изгорели палатки и няколко димящи трупа. Разрушение не се виждаше никъде. Умишлено е избрал това място, помислих аз, докато оглеждах стаята, опрял приклада на пушката в бузата си. Тук горе няма да можем да се поддържаме един друг и ще издаваме мястото си с целия шум, който вдигаме.

Искри. Не бях очаквал Разрушение да е толкова умен. Предпочитах образа, който пазех в ума си — на вилнеещо безмозъчно чудовище.

— Проф? — прошепнах аз.

— Вътре съм — отвърна той по линията. — Къде си?

— Близо до мястото на неговата атака — обясних аз и се помъчих да вкоравя сърцето си при вида на телата. — Вече е тук.

— Ела в моята посока — каза Проф. — Ще навлизаме заедно. Твърде лесно ще му е да се справи с нас един по един.

— Разбрано. — Върнах се до външната стена и се запрокрадвах край нея към мястото, където мостът на Проф допираше сградата. Опитах да се движа тихо, но когато човек е отрасъл в град от стомана, някак е неподготвен за неща като листа и съчки. Природата непрестанно пукаше или се разплескваше под краката ми. Току зад мен се чу пукане. Обърнах се с разтуптяно сърце и зърнах помръдване на папрати. Там имаше нещо. Разрушение?

Той щеше веднага да те убие, рекох си. Тогава какво е било? Птица? Не, нещо по-голямо. Може би някой от вавиларците, които живееха в тази джунгла?

Ама че злокобно място. Пак тръгнах напред, като се мъчех да гледам във всички посоки едновременно. Движех се стабилно, докато не чух по линията ругатните на Проф.

Последва стрелба.

Тогава побягнах. Сигурно беше глупаво — би трябвало да намеря прикритие. Проф знаеше в коя посока съм и нямаше да стреля насам, но в такова затворено пространство бяха възможни всякакви случайни рикошети.

Въпреки това хукнах и връхлетях в друго разчистено пространство. Там Проф беше коленичил до стената. Рамото му кървеше. От мазилката на тавана висяха ластари и от мястото, улучено от заблуден куршум, се сипеше прах. На пода наблизо пръски светлина се изпариха и изчезнаха. Разрушение се беше телепортирал точно преди да пристигна.

Опрях гръб в Проф и огледах мрачната джунгла.

— Има ли оръжие? — попитах аз.

— Не. Меч. Проклетият слонце разнася меч.

Покривах и двама ни, докато Проф се превърже. Можеше да използва Епичните си способности, за да се излекува, но всеки такъв случай го тласкаше към тъмнината. В миналото превъзмогваше това като прилагаше съвсем малко сила, за да оздрави раните си — ускоряваше процеса на възстановяване, но това не му носеше много мрак. Можеше да се справя с малко.

— Момчета — намеси се гласът на Вал. — Разполагам инфрачервено наблюдение на сградата. Скоро би трябвало да имам сведения за вас.

— Добре ли си, Джон? — попита Тиа.

— Аха — прошепна той. — Сражението в такова място е лудост. Вероятно ще се изпозастреляме тук. Мизи, какво става с бомбата?

— Готова е, сър.

Проф стана и опря пушката на здравото си рамо, онова, което Разрушение не беше пронизал с меча си. Проф не носеше често пушка. Всъщност, той и не излизаше често за примамка. Вече знаех, че когато беше на бойното поле, рискуваше да се принуди да ползва силите си, за да се спаси.

— Дейвид — каза ми той, — върви да вземеш бомбата.

— Не искам да те оставям в…

— Регалия казва, че ти наистина си убил Стоманеното сърце.

Двамата с Проф застинахме. Гласът беше долетял от тъмнината на гората. През един от прозорците духна вятър и листата зашумоляха.

— Това е добре — продължи гласът. — Предполагам, че един ден щеше да ми се наложи сам да се бия с него. Ти премахна тази пречка от пътя ми. Благославям те за това.

Проф махна отсечено с два пръста настрани. Аз кимнах и се придвижих. Трябваше да сме достатъчно близо, за да се прикриваме взаимно, но и достатъчно далеч, за да не се появи Разрушение близо и до двама ни и да ни изпържи наведнъж. Не знаех колко дълго щитовете на Проф биха устояли на топлината на Разрушение, пък и не горях от желание да разбера от първа ръка.

— Казал съм на Регалия — продължи той, — че и нея ще убия някой ден. Тя видимо нямаше нищо против.

Откъде идваше гласът? Стори ми се, че мярнах движеща се сянка до едно отрупано със светещи плодове дърво.

— Момчета — включи се Вал. — Той е там, точно пред Дейвид. Виждам топлинния му отпечатък.

Разрушение излезе от сенките. Докосна едно дърво и то се покри със скреж, а листата му се свиха. Цялото растение загина в миг, щом Разрушение абсорбира топлината му. Този път не стрелях по него. Използвах случая да стрелям в тавана.

От горе се посипа прах.

Проф също стреля. Той улучи пода в краката на Разрушение.

Епичният ни погледна удивено, после протегна ръка с дланта напред.

През прозореца влетя куршум, изсвири над рамото ми и улучи Разрушение в челото — или в светещото очертание на челото, понеже той изчезна. Погледнах през прозореца. Мизи ми помаха от позицията си на съседния покрив. Държеше снайперската пушка.

— Това какво беше? — попита настойчиво Проф. — Така да пропуснеш.

— Прахът от тавана — обясних аз. — Засипа го целия, покри раменете му. Тиа, ако пуснеш записа от моето видео, може би ще успееш да прецениш дали прахът се телепортира с него, когато той изчезна. Това ще отговори на твоя въпрос за бомбата, Проф — дали той телепортира предмети автоматично, или трябва да избира.

Проф изсумтя.

— Умно.

— Ами твоят изстрел в краката му? — попитах аз.

— Исках да видя дали усещането му за опасност се задейства, когато той мисли, че е застрашен, или когато наистина е застрашен. Не се телепортира, когато не се опитвах да го улуча.

Усмихнах му се от другата страна на стаята.

— Да — рече той. — Ние много си приличаме. Върви да вземеш бомбата на Мизи, слонце.

— Слушам.

Огледах стаята още веднъж, после се измъкнах през прозореца, а Проф ме прикриваше. Ала се бяхме отдалечили от мостовете и така се озовах на един широк перваз, надвиснал на десетина стъпки над водата.

Сведох поглед към тъмните води и стомахът ми се преобърна. После се насилих да се придвижа по парапета до моста. Близкият покрив се беше превърнал в град-призрак. Всички хора бяха избягали, оставяйки само тлеещи палатки. Добрах се до моста, бързо минах оттатък и се прикрих до Мизи. Тя ми подаде ръкавица и аз си я сложих. Ръкавицата беше последвана от безобиден на вид пакет, четвъртит и голям приблизително колкото юмрук.

— Не го изпускай — рече Мизи.

— Разбрано.

Да изпуснеш експлозиви — лошо.

— Не е както си мислиш — обясни Мизи. — Покрита е с лепило. Ръкавицата е незалепваща, но всичко друго, което се допре до бомбата, ще залепне за нея. Включително и нашият лош.

— Звучи обещаващо.

— Сигналът-майка е у мен. Не се отдалечавай на повече че от три или четири покрива.

— Ясно.

— Късмет. Не се самовзривявай.

— Все едно бих се самовзривил. Отново.

Мизи вдигна поглед към мен.

— Отново?

— Дълга история. — Усмихнах й се. — Прикривай ме, докато се връщам.

— Секунда — каза тя и посочи. — Имам по-добър изглед от съседната сграда.

Кимнах и Мизи забърза нататък по един много несигурен въжен мост. Обърнах се отново към сградата, където се намираше Проф, онази с джунглата. С помощта на мерника и нощното виждане — беше ми малко трудно само с една ръка — огледах района.

Нямаше и следа нито от него, нито от Разрушение. Надявах се Проф да е невредим.

Той е практически безсмъртен, напомних си аз. Не за него трябва да се тревожиш.

Погледнах през рамо и видях как Мизи стига до другия край на моста — и тогава чух викове. От сградата, където тя току-що стигна.

— Дейвид — чух гласа й в слушалката. — Нещо става тук. Веднага се връщам.

Тя изчезна от поглед.

— Мизи, почакай… — казах аз и се изправих.

И видях Разрушение точно до мен.