Брандън Сандърсън
Зарево (11)

10.

Вал угаси мотора и подаде весла на мен, Мизи и Ексел, а едно задържа за себе си. Четиримата се заловихме да гребем. Излязохме измежду двете високи постройки и приближихме редица доста по-ниски сгради, чиито покриви се намираха само на няколко стъпки над водата.

Сигурно навремето бяха малки жилищни сгради, които сега бяха потопени, с изключение на последните етажи. По покривите живееха хора, предимно в палатки — ярки пъстроцветни палатки, светещи от спрея, с който бяха небрежно маркирани със символи и мотиви. Някои от рисунките бяха красиви, а други издаваха пълна липса на умение. Забелязах светлини дори под водата — графити, които са били потопени. Значи старата боя светеше също като по-новите рисунки по горните части на небостъргачите.

Градът беше толкова жив. Между пръти бяха опънати въжета с простряно пране. Деца седяха по ръбовете на най-ниските сгради, плискаха с крака във водата и наблюдаваха преминаването ни. Един мъж мина край нас в малка баржа. Плавателният му съд изглеждаше направен от няколко привързани дървени врати. Върху всяка имаше нарисувани със спрей кръгове в различни цветове.

След самотното пътуване през пустошта дотук бях потресен от внезапното усещане за всепоглъщаща активност. Толкова много хора. Хиляди хора в селца по покривите на потопените сгради. С навлизането по-навътре в града осъзнах, че тези палатки и постройки не са някакви бордеи или временни жилища. Всичко беше твърде спретнато, а между много от покривите имаше хубави и добре изработени въжени мостове. Бях готов да се обзаложа, че много от хората живеят тук от години.

— Трябва ли да се движим така открито? — притеснено попитах аз.

— Вавилар е оживен град — отговори Проф, — особено нощем, когато се появяват светлините. Щяхме да сме много по-подозрителни, ако бяхме опитали да дойдем крадешком. Сега сме просто поредната лодка.

— Обаче не можем да ползваме мотора — отбеляза Ексел. — В града малко хора разполагат с работещи мотори.

Кимнах и загледах как край нас минават няколко младежи в сияещо кану.

— Изглеждат толкова…

— Окаяни? — предложи Мизи.

— Нормални — казах аз. — Всеки просто си живее живота.

В Нюкаго човек не можеше просто да живее. Хората работеха дълги часове във фабриките и произвеждаха оръжия, които Стоманеното сърце да продава. Когато не бяха на работа, вървяха със сведени глави и все се озъртаха за Правоприлагането. Подскачаха при всеки по-силен шум, понеже можеше да се дължи на някой от множеството Епични, който е решил да се позабавлява.

Тези хора се смееха, играеха във водата, те… мързелуваха. Всъщност много малко хора видимо вършеха нещо продуктивно. Навярно беше така заради късния час. Това беше друга странност. Беше посред нощ, ала дори децата бяха навън.

Минахме край една по-голяма сграда, която се издигаше на около три етажа над водата. През строшените прозорци видях нещо, което изглеждаше като растения. Вирееха вътре в сградата. Бяха отрупани със светещи в мека жълто-зелена светлина плодове, а листата им изглеждаха като цветовете, които намерихме у Електричната.

— В името на Злочестие, какво става в този град? — прошепнах аз.

— Нямаме представа — отговори Вал. — Загнездила съм се тук вече над две години. Пристигнах около шест месеца след като Регалия прекрати тиранията си и реши да разчисти града. — Както беше показала и по-рано, Вал нямаше нищо против да изговаря името на Регалия, стига това да ставаше през слушалките ни. — Имам чувството, че сега знам по-малко, отколкото когато дойдох. Да, вътре в сградите има растения и те явно нямат нужда от грижи, от изкуствена светлина и от каквото и да било човешко внимание. Дърветата дават цвят, плодове и зеленчуци в изобилие, достатъчно никой тук да не страда от липса на храна — докато някой гангстерски картел не монополизира всичко.

— Регалия сложи край на това — прошепна Мизи по линията, докато потапяше веслото си във водата. — За нас положението тук беше много тежко, преди тя да дойде.

— За „нас“? — попитах.

— Аз съм от Манхатън — обясни Мизи. — Родена съм и съм отрасла тук. Не помня много от ранните дни, но със сигурност помня Злочестие. Светлините се появиха непосредствено след това; всичко нарисувано със спрей, старо или ново, започна да свети. Обаче свети само спреят. По същото време се появиха и растенията, само че тогава растяха по улиците, и никой нямаше смислено обяснение. Можеха само да приписват това на Зората.

— Епичен?

— Кой знае — сви рамене Мизи. — Някои мислят така. Зората наричат личността, силата, Епичния или каквото и да е онова, което е причина за всичко тук. С изключение на водите, разбира се. Водите дойдоха по-късно, с появата на Регалия. Пометоха улиците и наводниха сградите. Тогава загубихме много хора.

— Тя погуби хиляди — с нисък глас додаде Проф. — После тя остави бандите да властват с години. Едва наскоро реши да спаси града. Сега тя контролира бандите, но те не тероризират. Те наблюдават.

— Аха — обади се Вал, докато гледаше как група хора танцуват на един покрив. Барабаните бумтяха в приятен ритъм. — Страшно е.

— Страшно ли? — учуди се Ексел. — Че някой Епичен иска за разнообразие да направи нещо добро? Мисля, че тук се случва нещо прекрасно.

Той свойски махна на няколко човека, край които минахме. Познават го, разбрах аз, докато разучавах хората, които махаха в отговор. Предположих, че не знаят какъв е той всъщност; че да е „загнезден“ тук означава създаването на някаква лъжлива самоличност и смесването с хората.

— Не, Ексел — възрази Проф по линията с остър шепот. — Регалия планира нещо. Предполагаемата й добра воля ме тревожи, особено откакто почна да праща Епични, които да елиминират моя отряд в Нюкаго. Не забравяй, че за нея работи също и… личността, която уби Сам.

Вал, Ексел и Мизи обърнаха погледи към него.

— Значи затова сте тук? — тихо попита Вал. — Най-сетне ще свалим Регалия?

Погледнах Проф. Той познаваше Регалия. Лично. Бях все по-уверен в това. Навярно са били приятели някога, много отдавна. Искаше ми се да разбера нещо повече от него, но Проф си беше такъв. Дългите години на потайност, на ръководство на Възмездителите, го бяха научили да се изразява завоалирано.

— Да — прошепна той. — Тук сме, за да я свалим. И всеки Епичен, който е в съюз с нея.

Проф погледна право към мен, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо за Меган.

Не казах. Необходимо ми беше първо да разбера повече.

— Сигурен ли си, Проф? — попита Ексел. — Може би Регалия наистина е решила да се погрижи за тези хора. Докарва напитки и ги раздава безплатно. Не позволява на бандите да пречат на хората да берат плодове. Може това всъщност да е опит за създаване на утопия. Може една Епична да е решила да се промени и поне веднъж да е добра.

На един покрив близо до нас нещо избухна.

Небето се озари от пламъци, а с тях се понесоха викове на ужас и болка. Наоколо хората наскачаха във водата. Последва още една експлозия.

Проф погледна Ексел и поклати глава. Пренебрегнах тази размяна на погледи и се изправих. Толкова бях зашеметен от взривовете, че почти не обърнах внимание на клатушкането на лодката под мен. Заслушах се в далечните болезнени стенания и остро изгледах отряда.

— Това какво е?

Ексел, Вал, Мизи… всички изглеждаха изненадани като мен.

Каквото и да беше, не беше обичайно за града.

— Трябва да идем на помощ — казах аз.

— Тук не е Нюкаго — възрази Тиа. — Не чу ли Джон? Трябва да останем скрити.

Зад нас прозвуча нова експлозия, по-наблизо. Усетих ударната й вълна или поне така ми се стори. С твърдо лице пристъпих към края на лодката. Не смятах просто да си седя тук, докато умират хора.

Но се спрях при вида на водата, която ме делеше от най-близката сграда.

— Тиа, Дейвид е прав — най-сетне произнесе Проф по линията. — Каквото и да е това, не можем да допуснем да продължи, без да проверим можем ли да помогнем. Ще разследваме, но предпазливо. Вал, в този град хората въоръжени ли ходят?

— Не е нещо нечувано — отвърна тя.

— Значи и ние можем. Обаче не правете нищо, докато не ви кажа. Сядай, Дейвид. Трябваш ни на греблото.

Неохотно седнах и помогнах да стигнем до най-близката сграда. Над нас хората се тълпяха по мостовете, бягаха от експлозиите и се блъскаха в бързината. Покривът, до който стигнахме, беше доста нисък — по-малко от един етаж се подаваше над водата. Още щом стигнахме, успях да подскоча, да се хвана за ръба и да се издърпам горе.

Тук можах да огледам сцената по-добре. Намирах се на покрива на голяма жилищна сграда, която имаше близнак от другата страна. Формите им бяха еднакви, а помежду им имаше доста тясна ивица вода. Експлозията беше станала на другия покрив; той беше отрупан с полуизгорели палатки. Оцелелите коленичеха до овъглените си близки. Други стенеха от болка, покрити с изгаряния. Призля ми.

Проф се изтегли горе при мен, после изсъска гневно:

— Три експлозии. Какво става?

— Трябва да помогнем — тревожно отвърнах аз.

Проф коленичи и помълча.

— Проф…

— Тиа, Ексел — прошепна той по линията, — пригответе се да помогнем на ранените. Докарайте лодката. Вал, Дейвид и аз ще прекосим този покрив и ще ви прикриваме оттам. Нещо тук ми се вижда не както трябва — твърде много изгаряния, а разрушенията са малки. Това не е причинено от бомба.

Кимнах утвърдително. Вал също се качи горе, после тримата хукнахме към покрива, който гореше. Тиа и другите двама караха лодката във водата край нас. Проф спря двама ни с Вал пред въжения мост за съседната сграда. Край нас се блъскаха хора с пепеляви лица и обгорени дрехи. Проф улови за ръката един човек, който не изглеждаше тежко ранен.

— Какво се случи? — меко попита той.

Мъжът поклати глава и се освободи от него. Проф ми даде знак да осигуря огнева поддръжка и аз приклекнах с извадена пушка до един тухлен комин. Покривах Тиа и Ексел, докато докараха лодката до горящата сграда, после се покатериха на покрива й. Носеха пакет, за който предположих, че съдържа неща за оказване на първа помощ. Седнах и загледах как Ексел превързва ранените. Тиа извади нещо друго — малкият апарат, който наричахме изцелител, фалшива кутия, от която стърчаха разни жици. Твърдяхме, че това лекува хора. Всъщност лекуваше Проф. Трябва да беше дарил част от силите си на Тиа, преди да се качи на покрива при мен.

Тиа трябваше да ползва апарата предпазливо, само колкото да върне най-тежко ранените от прага на смъртта. Чудодейното изцеление щеше да привлече твърде много внимание към нас. Искри. Можехме да привлечем твърде много внимание и без това. Очевидно бяхме организирани, въоръжени и компетентни. Ако не внимавахме, щяхме лесно да унищожим прикритието на Ексел и Вал.

— Ами аз? — попита Мизи по линията. Младата жена още чакаше в лодката, която се поклащаше в тъмната вода до горящата сграда. — Проф? Сър?

— Пази лодката — отговори той по линията.

— Аз… — Мизи видимо посърна. — Слушам, сър.

Съсредоточих се върху задачата си да следя за заплахи за Тиа и Ексел на горящия покрив, ала сърцето ми се сви за момичето. Знаех какво е да изпиташ скептицизма на Проф. Той можеше да е корав. Напоследък още повече. Бедното хлапе.

И ти се отнасяш към нея така, дадох си сметка аз. Тя сигурно е по-млада от теб с не повече от година. Не беше честно да мисля за нея като за хлапе. Тя беше жена. Хубава при това. Съсредоточи се.

— А, ето те и теб, Джонатан. Колко навреме.

Деловият глас ме накара да подскоча едва ли не до звездите. Завъртях се по посока на звука и изравних пушката.

До Проф стоеше възрастна чернокожа жена. Бръчки, прибрана на кок бяла коса. Шалче на врата, стилно — но някак бабешко — бяло сако, блуза и панталони.

Регалия, императрицата на Манхатън. Стоеше ей там. Вкарах един куршум в слепоочието й.