Брандън Сандърсън
Зарево (1)

Пролог

Гледах изгрева на Злочестие.

Тогава бях шестгодишен и стоях в нощта на балкона на нашия апартамент. Все още съм в състояние да си спомня как старият климатик трака в прозореца до мен и заглушава плача на татко. Преуморената машина надвисваше над множество етажи и ръсеше вода като пот от челото на самоубиец. Беше развалена — пускаше въздух, но не охлаждаше нищо. Майка ми често я спираше.

След смъртта й баща ми я остави включена; казваше, че му било по-прохладно, ако работи.

Свалих плодовия си сладолед и примижах към странната червена светлина, изгряла като нова звезда на хоризонта. Само дето никоя звезда никога не е бивала тъй ярка или червена. Пурпурна. Приличаше на рана от куршум в самия небесен свод.

Същата нощ Злочестие заля града с особена топла светлина. Стоях там — сладоледът се топеше, лепкавата течност се стичаше по пръстите ми — докато гледах целия й изгрев.

После се понесоха писъците.