Брент Уийкс
Черната призма (89)

88.

Кип пламтеше. Някой го бе залял с червен луксин и го бе запалил.

Това не го спря. Той просто увеличи дебелината на обвилия го зелен, така че червеният да не го прогори. Огненото желе бе полепнало по зеления. Не можеше да го избърше от лицето си, то се държеше неумолимо. Но можеше да мести самия зелен луксин, затова го извъртя навън, докато полезрението му се разчисти и можеше отново да вижда. Използва същата техника, за да премести всичкото огнено желе към ръцете и раменете си, а после по страните си, така че да е очертан в пламъци. Това му отне само няколко секунди. Той просто си го помисли и луксинът се подчини. Или по-точно, пожела то с волята си и то се случи.

Дивото безумие, което кипеше в него, бе толкова силно, че му се искаше да изскочи от града и да се втурне нанякъде. Но нямаше да го допусне. Обузда чувството. То щеше да му послужи. Щеше да му помогне да унищожи човека, който държеше бича и каишката, човека, който искаше да го контролира: крал Гарадул.

Не беше сигурен дали се движи в правилната посока, но следваше потока на кралските войници. Самият Кип беше като сигнална клада, пламтящ в мъгливото утро. Но светлината влошаваше зрението му. Бе същото като да държиш факел: ако го вдигнеш над главата си, можеш да виждаш в мрака, но ако го държиш между себе си и мрака, няма да виждаш нищо. А Кип беше факелът. Не виждаше много, пък и не го интересуваше. Можеше да види мъжете, тичащи пред него — някои го забелязваха и побягваха с всички сили, но другите сякаш тичаха към нещо. Място за среща, сборна точка. Където щеше да се намира крал Гарадул.

Кип сви зад един ъгъл и се натресе в гърбовете на няколко войници. Те не го бяха видели, а той не можеше да се спре. Прегази ги сред хаос от писъци, горяща плът, ругатни и кръв, като отчаяно се мъчеше да не падне, докато тъпчеше разни телесни части. С големи махове на ръцете почна да мята огън, кръв и остриета в тълпата.

А тълпата наистина си я биваше. Кип бе успял. Тук имаше стотици войници. Можеше да види смътните проблясъци на броните на Огледалците в другия край на площада. А после попадна в любящата прегръдка на битката. Тук нямаше утринна мъгла. Враговете му бяха безчет. Нямаше как да преведе виковете им на прост език, заповеди, които може би щяха да му помогнат да разбере какво предстои. Чуваше само рева, излитащ от собственото му гърло, блъскането на сърцето си, пулсиращия живот на магията. Съществуваше само болката в мускулите му, съпротивата, която усети, когато оформената му като острие ръка посече тялото на някакъв мъж, и чувството за свобода, когато мина през него и излезе от другата страна.

Светът около него се сви. Той почти не виждаше, почти не можеше да извие шия в зелената си броня. Това го побъркваше. Нуждаеше се от свобода. Не можеше да стои затворен. Той беше животно. Прегазваше редиците войници, докато се строяваха срещу него. Размаханите му ръце чупеха копията като сламки. Смазваше глави със свитите си юмруци. Изтръгваше вкопчени в гърба му мъже и прекършваше гръбнаците им.

После внезапно строят пред него се раздели, с изключение на един мъж, който не успя да се дръпне навреме, и Кип видя две редици от по десет мускетари. Тези в първата бяха коленичили, а другите зад тях стояха прави. Всичките мускети бяха насочени към него. Някой изкрещя команда. Кип видя как единственият войник, останал между него и мускетарите, също чу командата и я разбра. Паника се изписа на лицето му.

Мускетарите дадоха залп. Огън и пушек се метна от мускетите им като озъбен лъв. Докато се стягаше в очакване на попаденията, Кип видя как войникът бе покосен.

Куршумите го блъснаха като юмрук, почти едновременно, някои от тях с малко закъснение. Отхвърлиха го назад.

Надигнаха се радостни възгласи. Главата на Кип се мотаеше и той усети как обгърналият го зелен луксин омеква.

„Не! Аз мога да нося на бой. Това е моята дарба. Това е моят талант.“

Един мускетар притича до него, насочи широкоцевен мускет към главата му. Нещо профуча покрай главата на мъжа — стрела? — но не улучи. Кип сграбчи зейналото дуло на мускета и го дръпна към себе си, залепи го към челото си и натика зелен луксин в дулото. Мъжът дръпна спусъка и мускетът избухна.

Кип скочи на крака с нечовешка сила. Стъпка пищящия мускетар и сведе поглед към себе си. Можеше да види оловните куршуми, разплескани, в зелената си броня. Все едно войниците бяха стреляли по дърво. Куршумите бяха проникнали вътре, но после бяха спрели. Кип се засмя почти лудешки. Беше непробиваем за куршуми.

Без да обръща внимание на мускетарите, някои от които вече бягаха, докато останалите трескаво презареждаха, боравейки припряно с шомполите и роговете за барут в опит да се подготвят за нов изстрел, Кип потърси с очи крал Гарадул. Тези мъже не представляваха заплаха. Не можеха да го оковат. Само че не виждаше нищо. Затова притегли около себе си зелен луксин и се направи по-висок. Проста работа.

Ето го! Крал Гарадул седеше на коня си, заобиколен от своите Огледалци, крещеше на някаква притегляща до себе си и сочеше към Кип. Кожата на притеглящата бе яркосиня, но още докато тя събираше магията си, нещо се спусна от небето. Ръцете й увиснаха безжизнено и синьото се оттече от нея и образува локва на земята. Тя се катурна от седлото.

Крал Гарадул млъкна и се огледа. Притеглящата от другата му страна, червена, също се свлече от коня си. Този път Кип — и всички Огледалци — успяха да проследят пътя на стрелата до нейния източник. Горе, на един покрив. Карис, слабичка, мускулеста, окървавена, с разкъсана рокля, вече бе сложила нова стрела на тетивата и я изпъваше. Един от Огледалците събори крал Гарадул от седлото. Третата стрела проби бронята на друг Огледалец под коляното и прикова крака му към коня. Животното пощръкля, замята се и събори и стъпка няколко души, преди да се спъне и да се претърколи, смазвайки Огледалеца.

Кип не обърна внимание на тази бъркотия. Вече бе зърнал мишената си. Усещаше как силата постепенно го напуска. Трябваше да го направи сега. Нямаше да има втори шанс. Хвърли се напред. Мъже и жени отскачаха от пътя му, докато бавно набираше скорост.

„Аз съм луд.“

Засмя се. Ако това бе лудост, тъй да бъде. Вряза се в първите редици на Огледалците, все още разсеяни от търсенето на Карис. Някои стояха извърнати, някои бяха на коне, други — спешени, някои още презареждаха мускетите си, за да стрелят към убийцата на покрива. Кип събори един кон, премаза няколко мъже, отрази няколко вяли удара.

Замахна с големия си луксинов юмрук и смаза шлема на някакъв Огледалец, но ударът също така откъсна половината от зелената му ръка. Видя, че шиповете и остриетата, които бе притеглил на други места по тялото си, са срязани или отчупени там, където са се сблъскали с огледална броня. Млатеше наляво и надясно, но докато смазваше мъже, бронята му се разпадаше. Откъсваше части от себе си с всеки нанесен удар.

Огледалците се окопитиха и задните им редици се престроиха. Кип проби първата редица и откри, че се взира в десетина пистолета, които изтрещяха. Ударът го отхвърли пак назад, макар че той се стегна. Усети парене по кожата си — луксинът вече бе по-тънък. Някои от изстрелите явно си бяха пробили път до тялото му.

„Няма да се проваля. Не и сега. Не и когато съм толкова близо. Мамка му, къде е кралят?“

Замахна и изстреля топка зелен луксин към най-близкия Огледалец. Тя го улучи в гърдите и се разцепи на две. Парчетата отлетяха в двете посоки, оставяйки върху бронята не повече белези, отколкото ако Кип я бе ударил лекичко с юмрук — с изключение на една драскотина, която се дължеше на случайно озовалия се в луксина мускетен куршум.

Останалите Огледалци захвърлиха мускетите и като един изтеглиха остри ярки като огледало мечове. Кип погледна към гърдите си, където разплесканите мускетни куршуми висяха в зеления луксин, някои от тях заобиколени от кръв, след като го бяха одраскали. Продължаваше да притегля луксин, за да възстанови бронята си, и видя, че малките топчета кръжат като лодки под водопад.

„Луксинът не боли, така ли? А какво ще кажете за олово?“

Придърпа едно от оловните топчета в дланта си. Протегна ръка и изстреля мъничко топче зелен луксин, съдържащо мускетния куршум, като вложи цялата си воля.

В нагръдника на един Огледалец се появи дупчица, оградена със зелена слуз. Огледалната му броня се напука като паяжина, а после алена кръв се присъедини към изумрудения луксин и мъжът рухна назад.

Сякаш Оролам бе вдъхнал нов живот в Кип. Чувстваше се изтощен, но в същото време и въодушевен и свободен. Отново се смееше. Беше напълно луд. Напълно неудържим. Оловните куршуми запълзяха през бронята към дланите му и Кип ги изстрелваше, сякаш самият той бе мускет. Тежестта на зелената броня, която преди бе толкова сковаваща, сега му позволяваше да изстрелва куршумите със сила, която би го накарала да се преметне назад, ако го правеше без броня.

Протягаше напред ту дясната, ту лявата си ръка — дясна, лява, дясна, лява. Стреляше във всички посоки. И всеки път мъже умираха. Кип изобщо не бе точен, но от такова разстояние не му бе нужна точност. Посочваше към нечии гърди и можеше да улучи шията, корема или пък някой от задната редица. Но във всички случаи куршумът убиваше и редиците пред него се топяха. Той изразходва всички куршуми от гърдите си и намери още по гърба и ръцете си, а с всеки миг към тях се прибавяха и нови. Прорязваше кървав път през Огледалците. Не можеше да види крал Гарадул, но смяташе, че вероятно правилната посока е натам, където съпротивата е най-ожесточена. Нищо хубаво не е лесно.

Зърна нещо през войнишките редици и хаоса. Кралски одежди. Гарадул.

Проби си път до него точно когато хората на краля го издърпаха върху една платформа в дъното на пазарния площад. Опитваха се да го изтикат в някаква тясна уличка. Кип скочи напред и откри, че луксиновите му крака са го оттласнали много по-силно, отколкото възнамеряваше. Приземи се между крал Гарадул и уличката, като премаза двама от хората му, включително последния му притеглящ. Земята бе осеяна с мъртви магове, но Кип изобщо не се интересуваше как са умрели. Цялото му внимание бе насочено към краля. Протегна ръка и изстреля поне петнайсет куршума към оставащите Огледалци.

Крал Гарадул се спъна в някакво тяло на платформата. След миг Кип го връхлетя. Кралят се опита да го ритне. Кип стовари големия си юмрук и прекърши крака му, сякаш бе клечка. Кралят изкрещя. Кип стисна главата му между големите си луксинови юмруци и го вдигна. Гърмежът на мускетите секна. Никой не смееше да стреля, докато Кип държеше краля.

— Ти уби майка ми! — изрева Кип в лицето на крал Гарадул.

Очите на мъжа се фокусираха върху лицето му зад зелената броня.

— Ти? — рече той. — Копелето на Лина? Тя не заслужава отмъщение, знаеш го.

— Кип! — крещеше някой, но Кип почти не го чуваше. Кралят се опитваше да изтегли от колана си една бич’хва, но го болеше прекалено много.

— Върви по дяволите! — изкрещя Кип. — Върви по дяволите! — Вдигна краля високо и стисна с цялата си сила и воля.

— Кип! Спри! Точно това иска лорд Всецветни…

Нищо не можеше да проникне през лудостта му, през безграничната му ярост. Кип дори не бе сигурен дали яростта му е насочена към този човек, задето бе избил селото му, или към майка му. Обичаше я. И я мразеше.

Крал Гарадул закрещя и Кип закрещя, и двамата заедно заглушиха виковете на Корван Данавис. Ръцете на Кип се събраха и главата на краля се пръсна като гроздово зърно, като пусната отвисоко диня, чиито сокове се разлитат във всички посоки.

— Кип! Не! Те искат да направиш точно това! — Гласът на Корван Данавис проникна през железния му череп, докато Кип пускаше безжизненото тяло на краля на платформата.

Той вдигна очи зашеметен и видя Корван — препускаше начело на стотина мъже — да се появява на площада. Нашествениците, вече останали без водач, се пръснаха при гледката на толкова свежи подкрепления.

Кип чу как някакво тяло пада зад него, обърна се и видя един Огледалец със стрела в сърцето. Някой го бе спасил. Отново. Той дори не бе забелязал мъжа. Главата му се мотаеше. Имаше чувството, че се смалява. Стоеше отново на краката си, зеленият луксин бе изчезнал. Олюля се и усети как някой го хвана и го задържа. Обърна се. Карис бе слязла от покрива и се навеждаше да вземе бич’хвата от трупа на краля. Карис? Той бе искал да я спаси, нали?

Е, това поне се бе получило добре.

Погледна трупа на крал Гарадул. Не изпитваше нищо освен пустота. Когато вдигна очи, Корван Данавис беше до него и ругаеше. Кип никога не бе чувал майстор Данавис да ругае.

— Имаш ли някаква представа какво направи току-що? — попита Корван.

— Върви по дяволите — отвърна Кип, празен, пресъхнал, безжизнен. — Той изби цялото ни село. Заслужаваше нещо още по-лошо.

Корван млъкна и се взря в Кип с нещо като уважение. Помълча няколко секунди, после каза:

— Качвай се на коня. Трябва да се махаме от града. Веднага.

— Но аз го убих. Не победихме ли? — попита Кип. Главата му бе толкова тежка и размътена. А очите го боляха от светлината. Копнееше за одеяло и тъмна стая. Бяха победили, нали? — Защо трябва да се махаме?

— Виж там — каза Карис, като се приближи до тях. Вече беше на кон. Сочеше към стената.

Лорд Всецветни стоеше над Портата на Майката, може би на стотина крачки от тях, но когато заговори, благодарение на някакъв магически трик можеха да го чуят идеално.

— Те убиха крал Гарадул! Отмъстете за краля! Изтласкайте чужденците!

Портата се отвори и разкри стотици притеглящи — стотици! — и десетки цветни бесове. Следваха ги хиляди нови войници.

— Затова — каза Карис.