Брент Уийкс
Черната призма (80)

79.

Този мъж беше лъжец. Кип не знаеше точно кое в думите му е лъжа и кое истина, но лорд Всецветни бе дясната ръка на крал Гарадул. Те бяха избили цялото му село. Без причина. Щом убийството не представляваше нищо за тях, нима би ги смутила една лъжа?

Но тук, както във всички най-добри лъжи, се криеше някаква истина. Договорът наистина означаваше това. Нищо чудно, че говореха за него със заобикалки, на нисък глас. Остаряваш, разкъсваш халото си и ставаш като бясно псе. Трябва да те усмъртят. Кип си спомняше как кучето на Корван бе ухапано от миеща мечка и му изби пяна на устата. Корван, алкалдесата и още няколко мъже заредиха мускетите си и тръгнаха да го ловят. Корван лично му пръсна мозъка. После скри лицето си и всички се престориха, че не виждат сълзите му. Чак след години започна да говори пак за това куче, но никога не споменаваше за бяса му, нито че го е убил. Това тук беше същото. Никой не говореше за Освобождението, защото никой не искаше да петни мъртвите: „Кип беше велик човек, преди да полудее и да се опита да убие приятелите си. Преди да се наложи да го усмъртят.“

Беше сурова истина. Но това не я правеше лъжа. Всъщност така бе още по-вероятно да е вярно.

Само че никой в тълпата не искаше да го приеме. Те търсеха да обвинят някого за смъртта на родителите си. Не искаха самите те да умират. Може да обличаха това в набожни глупотевини, но Кип бе прозрял през булото. Тези хора бяха убийци. Гавин беше добър човек. Велик човек, великан сред джуджета. Затова трябваше да върши трудни неща. Великите хора правят трудните избори, за да могат всички да оцелеят. Добре де, той караше всички да се придържат към Договора, и какво от това? Хората се заклеваха да го спазват. Знаеха в какво се кълнат. Нямаше загадка, нямаше измама. Те сключваха сделка и сделката им харесваше, докато не им се наложи да платят цената.

Тези тук бяха страхливци, клетвопрестъпници, измет.

„Трябва да се измъкна оттук.“

Обърна се и видя последната жена, която би очаквал да види тук.

 

 

— Илитийските водни часовници твърдят, че това е най-кратката нощ в годината — каза Фелия Гайл от вратата. — Но за теб винаги е била най-дългата.

Гавин вдигна очи към нея. Лицето му бе пребледняло.

— Не те очаквах преди зазоряване.

Тя се усмихна.

— Имаше известно нарушаване на реда. Баз Простодушни се вмъкна по-рано, отколкото трябваше. Някои отложиха за по-късно. — Тя сви рамене.

„Отложиха? Значи може би знаят. Всичко се разпада.

Може пък така да е най-добре. Ще убия собствената си майка сега и тя няма да види как всичко се сгромолясва.“

— Синко — каза тя. — Дазен. — Произнесе думата почти като въздишка, изпускане на насъбраното напрежение. Истина, изречена на глас след години лъжи.

— Майко. — Беше хубаво да я види щастлива, но ужасно да я види тук. — Не мога… та ние дори не направихме онзи полет, който ти обещах.

— Наистина ли можеш да летиш?

Той кимна със свито гърло.

— Синът ми може да лети. — Усмивката озари лицето й. — Дазен, толкова се гордея с теб.

Гавин се опита да каже нещо, но не успя.

Очите й бяха нежни.

— Ще ти помогна — каза тя. Коленичи до перилото, избирайки по-официалния подход. Гавин би трябвало да го очаква от нея. — Лорд Призма, имам грехове за изповядване. Ще ме изслушате ли?

Гавин премигна, за да спре напиращите сълзи, овладя се.

— С радост… дъще.

Простичката набожност, с която се държеше тя, му помогна да изиграе ролята си. Той не беше неин син, не сега, не тук. Беше неин духовен баща, връзка с Оролам в най-святия ден от живота й.

— Лорд Призма, омъжих се неразумно и живях в страх. Позволих да ме управлява страхът, че съпругът ми ще ме отхвърли, и не говорех, когато би трябвало. Позволих синовете ми да бъдат настроени един срещу друг и заради това единият е мъртъв. Баща им не го предвиди, защото бе глупак, но аз знаех.

— Майко — прекъсна я Гавин.

— „Дъще“ — поправи го твърдо тя.

Гавин млъкна. Примири се.

— Дъще, продължавай.

— Изричала съм жестоки думи. Лъгала съм хиляди пъти. Отнасяла съм се към робите си без мисъл за тяхното добруване… — Тя говори пет минути, без да се щади, прямо и откровено, като съкращаваше отговорите не заради себе си, а заради Гавин — той имаше да изповядва и други тази нощ. Беше сюрреалистично.

През последните шестнайсет години Гавин бе чувал потресаващи признания и бе виждал тъмните страни на хора с репутация на светци. Но като я слушаше как признава, че в яростта си е набила невинна робиня само минути след като е заварила Андрос в леглото с друга жена, му се късаше сърцето. Разстройваше се. Да слуша как майка му си признава такива неща бе все едно да я види гола.

— Също така съм убивала. Три пъти. Заради сина си. Загубих две момчета; не можех да понеса да загубя и последното — каза тя. На Гавин му бе трудно да й повярва. — Веднъж уредих един черногвардеец, който го подозираше, да бъде прехвърлен на опасен пост по време на Въстанието на Червената скала, където знаех, че ще бъде убит. Веднъж насочих пирати към кораба, с който Дервани Маларгос пътуваше към дома, след като се бе губил в продължение на години из пущинаците на Тирея. Той твърдеше, че се намирал най-близо до огъня при Разцепената скала и видял неща, които никой друг не бил забелязал. Опитах се да го подкупя, но той се измъкна. Така че наех убиец по време на Конспирацията на тръните, като използвах прикритието на чужди боричкания, за да убия човека, който се канеше да изнудва сина ми.

Гавин не можеше да продума. През първата година от своя маскарад бе убил трима, за да опази в тайна самоличността си, и бе пратил в изгнание още десетима. После още двама през седмата година. Не бе убивал хладнокръвно никого оттогава… до досега, до Баз… Знаеше, че майка му го е закриляла, но винаги бе смятал, че го е правила, като му предава научена от нея информация. Тя винаги го бранеше яростно, но Гавин изобщо не си бе представял докъде може да стигне. Докъде той може да я принуди да стигне, като измести брат си.

„Мили Оролам, как ми се иска да вярвах в теб, за да можеш да ми простиш за онова, което съм направил.“

— Всеки път — продължи тя — си казвах, че служа на Оролам и на Седемте сатрапии, а не само на семейството си. Но съвестта ми никога не е била чиста.

Потресен, той произнесе традиционните думи, с които й даваше прошка.

Тя се изправи и се взря настойчиво в него.

— А сега, синко, има някои неща, които трябва да знаеш, преди да оставя своето бреме. — Не го изчака да каже нищо, което бе хубаво, защото той не мислеше, че е способен да проговори.

— Ти не си злият син, Дазен. Грешил си, но никога не си бил злонамерен. Ти си истинска Призма…

— Грешил ли? Аз избих всички Белодъб! Аз…

— Нима? — прекъсна го остро тя. После продължи по-меко: — Гледах как тази отрова те разяжда от шестнайсет години. И през цялото това време ти отказваше да говориш. Кажи ми какво се случи. — Майка му бе истинска Гайл, ако не по кръв, то по темперамент. През цялото време бе искала да поговорят за това.

— Не мога.

— Ако не на мен, на кого тогава? Ако не сега, кога? Дазен, аз съм твоя майка. Нека ти дам това.

Чувстваше езика си като оловен, но образите изникнаха пред очите му за миг. Присмехулните лица на братята Белодъб, приливът на страх, който го бе парализирал. Гавин облиза устни, но не можеше да се насили да изрече първите думи. Почувства отново онази омраза, ярост срещу несправедливостта на всичко. Седмина срещу един, дори повече. Лъжите.

— Отношенията ни с Гавин вече вървяха на зле. Синьото и зеленото ми се бяха пробудили рано, но започвах да подозирам, че съм способен на повече. Казах му го. Знаеш, че не бяхме близки, откакто обявиха, че той е избран за Призма, и някак си убийството на Севастиан влоши нещата още повече. Предполагам, мислил съм, че като му кажа, че дарбите ми растат, ще си го върна. И ще можем пак да сме най-добри приятели. Но на него това не му хареса. Ама никак. — Изневиделица сълзи бликнаха в очите му. Брат му толкова му липсваше, че сърцето му се късаше. — Сега вече разбирам как един младеж би могъл да се почувства застрашен, щом загуби единственото, което го прави специален. Тогава не го съзнавах. В деня, след като му казах, че съм полихром, го чух как подтиква баща ни да го сгоди за Карис. Това бе най-голямото предателство, което можех да си въобразя. Нейната любов пък бе единственото, което правеше мен специален. Мина известно време, докато съзра симетрията в това.

— Както и да е, мислех, че Карис е също толкова влюбена в мен, колкото и аз в нея — продължи той. — Когато татко обяви годежа й с Гавин, решихме да избягаме заедно. Но тя сигурно е казала на някого. Може да е било случайност. А може би Гавин й се е видял по-тлъста плячка. С нея трябваше да се срещнем пред фамилното им имение в полунощ. Нямаше я. Прислужницата й каза, че била вътре. Оказа се капан, разбира се. Братята Белодъб знаеха, че съм си уговорил среща с Карис, и искаха да ми дадат урок. Казаха, че съм ги опозорил, като съм превърнал сестра им в курва.

Бяха го сграбчили веднага щом пристъпи вътре. Всичките седем братя. Съдраха му плаща, смъкнаха му очилата и му взеха меча. Помнеше големия затворен двор, слугите, надзъртащи през врати и прозорци. В двора гореше голям огън — изобилие от светлина, но никаква подходяща за синьо-зелен бихром без очила.

— Започнаха да ме бият. Бяха пили. Неколцина притегляха червено. Нещата излязоха извън контрол. Мислех… и все още мисля, че щяха да ме убият. Изтръгнах се веднъж, но вратата, която изпробвах, бе вързана с верига.

— Те ли са вързали вратите с вериги? — попита Фелия Гайл. В историите, които се разправяха, Дазен бе сторил това. От жестокост. Бащата на Карис знаеше истината, но не бе казал нищо, за да опровергае лъжите.

— Не искаха да се измъкна или пък някакви стражи или войници отвън да се намесят, преди да са свършили. — Гавин замълча. Хвърли поглед към майка си. Лицето й беше самата нежност. Той извърна поглед.

— Онази нощ за първи път разложих светлината. Чувството бе… прекрасно. Мислех, че може да съм полихром от надвиолетово до жълто, но в онази нощ притеглих червено. Много червено. Може би не съм бил готов за онова, което ти причинява червеното, когато вече си бесен. — Спомни си потреса върху лицата им, когато започна да притегля. Те знаеха, че е синьо-зелен. Знаеха, че това, което прави, е невъзможно. Във всяко поколение се раждаше само по една Призма. Пред очите му се заредиха образи на огнени кълба, излитащи от кървящите му ръце, димящият череп на Колос Белодъб, който продължаваше да стои прав, стражите на Белодъбови, които измираха с десетки, откъснати крайници и кръв, кръв навсякъде. — Избих братята и всички стражи. Огънят се разпространяваше. Входната порта рухна и аз се измъкнах. Чух хора да крещят. — Беше тръгнал, олюляващ се, изтръпнал и празен отвътре, да намери коня си.

— До страничната врата имаше една прислужница. Жената, която ме бе подмамила в капана. Гледаше през решетките и ме молеше да й отворя. Беше същата врата, която изпробвах, когато се опитвах да избягам. Беше вързана с верига отвътре, но ключът не беше у нея. Казах й да гори и си тръгнах. Не осъзнавах… дори не ми хрумна, че на другите врати също има вериги. Просто исках да се махна. Предполагам, че не са успели да намерят ключовете навреме. С тази небрежна жестокост обрекох сто невинни на смърт. — Сякаш беше по-добре виновните да умрат, отколкото невинните да живеят.

Странно, той можеше да плаче, задето не е бил приятел с брат си, но не чувстваше нищо при мисълта за онези загинали невинни. Слуги и роби, които не по своя воля са били обвързани с рода Белодъб. Деца. Всичко това бе прекалено чудовищно.

А повечето от хората, присъединили се към Дазен в последвалата война, дори не го бяха попитали какво се е случило онази нощ. Бяха доволни да се бият за човек, за когото смятаха, че е избил цяла къща невинни — защото това означаваше, че е неунищожим. Ах, как ги презираше!

Майка му пристъпи към него и го прегърна. И ето че сега той зарида безмълвно. Може би за онези мъртви. А може би сълзите му бяха сълзи на егоизъм — плачеше, защото я губи.

— Дазен, не на мен се пада да ти дам прошка за случилото се онази нощ, нито за всичко, случващо се във войната, която продължаваш да водиш. Но ти прощавам за всичко, за което мога. Ти не си чудовище. Ти си истински Призма и те обичам. — Тя трепереше, сълзи се стичаха по бузите й, но цялата сияеше. Целуна Гавин по устните — нещо, което не бе правила, откакто бе момче. — Гордея се с теб, Дазен. Гордея се, че съм твоя майка — каза Фелия Гайл. — Севастиан също би се гордял.

Той се вкопчи разплакан в нея. За него нямаше прошка. Севастиан бе все така мъртъв, а другият й син гниеше в ад, специално създаден от Гавин. Тя не би му простила това. Но той плачеше и майка му го прегръщаше, утешаваше го отново като малко дете.

А после, прекалено скоро, тя го оттласна от себе си.

— Време е — каза. Пое си дълбоко дъх. — Може ли… приемливо ли е да притегля още веднъж, за последен път? Минаха години.

— Разбира се — отвърна Гавин, като се опитваше да се овладее. Махна към оранжевия панел на стената.

Тя притегли оранжев луксин. Потрепери. Въздъхна.

— Чувството е животворно, нали? — Коленичи грациозно. — Помни какво ти казах — заръча му.

— До последната дума — обеща той. „Макар и да не вярвам в него.“

— Няма нищо — каза тя. — Някой ден ще повярваш.

Гавин премигна.

Фелия Гайл се изкикоти.

— Не си наследил целия си ум от баща си, знаеш ли?

— Никога не съм се съмнявал.

Тя отметна косата си над рамото, за да открие сърцето си. Сложи ръка на бедрото му и вдигна очи към него. Освободи оранжевия луксин.

— Готова съм — каза.

— Обичам те — промълви Гавин. Пое си дълбоко дъх. — Фелия Гайл, ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Давам ти опрощение. Давам ти свобода. Хвала на теб, добра и вярна служителко.

Прободе я в сърцето. После я прегърна, коленичил до нея, и целуваше лицето й, докато не умря. Изтекоха няколко дълги минути, докато събере сили да стане и да повика черногвардейците.

Когато те отвориха вратата, видя, че в коридора го чакат стотина притеглящи. Не се усмихваха. Огромният Юсеф Теп, Пурпурния мечок, пристъпи напред.

— Не искахме да ви смущаваме, докато сте с майка си, господине, но трябва да поговорим.

Господине. Не лорд Призма. Не Гавин.

Ето така започва краят.