Брент Уийкс
Черната призма (76)

75.

Когато Гавин отвори очи, беше светло. Някой седеше до леглото му. Майка му.

— О, слава на Оролам. Помислих, че съм буден — рече Гавин. Фелия Гайл се засмя и той разбра, че не сънува. Смехът на майка му звучеше някак по-волен, отколкото от години.

— Вече е почти пладне, синко. Знам, че едва ли е нужно да ти изнасям лекции за дълга, но наистина трябва да ставаш.

— Пладне ли? — Гавин се надигна рязко. Това бе грешка. Цялото тяло го болеше. Главата го болеше. Очите го боляха. Той остана неподвижен, докато туптенето в тила му отслабне от удари на десеткилограмови ковашки чукове до удари на петкилограмови ковашки чукове и очите му отново се фокусират. Обикновено не получаваше светлинна болест — но пък, от друга страна, никога не бе използвал толкова магия като вчера. Не и след Разцепената скала, а тогава беше млад. — Вече е почти пладне на Слънцеднев? — попита той.

— Мислехме, че ще е най-добре да ти спестим посрещането на слънцето и утринното шествие. Тази година Слънцедневът така или иначе щеше да е по-неофициален. Оролам ще ни прости.

— Майко, какво правиш тук?

— Време е… Гавин.

— Време за какво?

— За моето Освобождение.

Заля го хладен ужас, от главата до петите. Не. Не и майка му. Тя беше казала „някъде през следващите пет години“. Беше му дала време да се подготви, но не можеше да е толкова рано.

— Ами татко? — попита вместо това Гавин.

Тя сплете пръсти в скута си и отговори с тихо достойнство.

— Баща ти вече е вземал прекалено много решения вместо мен. Освобождението е само между един притеглящ и Оролам.

— Значи не знае — каза Гавин.

— Сигурна съм, че вече знае — отвърна тя и в очите й блесна слаба искрица.

— Избягала си? — Естествено. Измъкнала се е посред нощ, подкупила е някакъв корабен капитан с неприлична сума и е изчезнала, преди шпионите на Андрос Гайл да успеят да му докладват. Избрала е най-бързия кораб в пристанището, така че дори Андрос да прати преследвачи при следващия отлив, хората му да пристигнат прекалено късно. Гавин трябваше да признае, че ходът й е гениален.

Това нямаше да се отрази добре на Андрос Гайл. Ама никак.

Тя помълча няколко дълги секунди.

— Синко, от пет години повтарям на баща ти, че искам да се включа в Освобождението. Той все ми забранява. Вече усещам, че почвам да губя разсъдъка си. Не съм притегляла от три години и чувствам живота си сив. Обичам безмерно баща ти, но той винаги е бил голям егоист. Иска да остане вечно вкопчен в живота и властта си и не иска да е сам. Аз… го съжалявам, синко, и му дадох тези години заради някогашната ни любов. Знаеш, че съм му вярна, но и двамата сме наясно, че той ще го приеме като предателство. И ще вини теб вместо себе си. Но ако трябва да избера между дълга към баща ти и дълга към Оролам…

— Оролам печели.

Тя го потупа по коляното.

— Пратих куриер до Корван Данавис…

— Корван е жив? При стената се опасявах…

Тя се усмихна тъжно.

— Добре е. Но защитниците ти загубиха стената въпреки твоя героизъм.

„Моят героизъм.“ Само майка му можеше да говори за неговия героизъм с нотка на ирония. „Какво ли би си помислил ти за това долу в своя затвор, братко?“

— Както и да е, пратих куриер да му съобщи, че си буден. Радвам се да го видя отново. Той е добър човек. — Тя, разбира се, знаеше, че Корван е приел изгнанието, за да може маскарадът на Гавин да сработи, но както винаги беше предпазлива, просто за в случай, че някакви шпиони ги подслушват. Майка му винаги бе съумявала да живее както иска и да изказва мненията си въпреки натиска на придворния живот и изискванията на протокола, секретността и дискретността. — Ще се видим довечера, синко.

След като тя си тръгна, Гавин се облече бавно, като изпробваше тялото си, за да провери дали не му е нанесъл някакви непоправими поражения с вчерашните усилия. Болеше го, но определено заслужаваше нещо по-лошо. Мускулите му скоро щяха да се отпуснат и той смяташе, че ще е готов да притегли нужните неща довечера. „Вече минава пладне на Слънцеднев!“

На вратата се почука бързо и тихичко, в ритъма на стара песен, която двамата с Корван обичаха. После вратата се отвори и Корван влезе.

— Станал си. — Изглеждаше изненадан.

— Не съм чак толкова зле. Благодаря ти, че ме остави да се наспя, но знаеш, че днес ще имаш нужда от помощта ми. Какво е положението?

Корван хвана лицето му в ръце и се взря в очите му. Гавин го плесна по ръцете, но Корван го държеше здраво.

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гавин.

— Би трябвало да си мъртъв — рече Корван. — Помниш ли колко притегли вчера?

— Спомням си го съвсем ясно, благодаря, включително и едно силно главоболие, което ти никак не подобряваш.

След като се взира в него още няколко секунди, Корван го пусна.

— Съжалявам, лорд Призма. Казват, че имало определени признаци, когато Призмата започне да умира. Нямам представа какви са, но мислех, че ако нещо може да те прекърши, то ще е стореното от теб вчера. Дори Призмата не би трябвало да е в състояние да притегли толкова много. Само че очите ти изглеждат нормално.

Гавин отхвърли това със свиване на рамене.

— Как изгубихме стената?

— Раск Гарадул или е гениален, или е луд, така я изгубихме — изсумтя Корван.

— Значи никой не застреля този идиот, докато щурмуваше портата?

— Извадиха късмет. Мисля, че ти уплаши и двете страни с… с това, което направи. Стрелците трепереха толкова силно, че не можаха да уцелят дори такава лесна мишена. После, когато хората видяха, че Раск атакува, а ти си паднал, те помислиха за мъртъв — помислиха, че той някак си те е сразил. Черногвардейците се изтеглиха, за да те отнесат на сигурно място, а повечето от най-добрите тирейци, с които разполагахме, вече бяха загинали. — Той стисна носа си между очите. Главоболие от напрежение. Гавин беше забравил, че Корван винаги получава такова при битки. Сега можеше да си го представи — Призмата е паднал, елитните черногвардейци се изтеглят, а врагът атакува, сякаш направеното от Гавин изобщо не го е смутило. Нищо чудно, че тирейците бяха загубили кураж.

— Значи хората на крал Гарадул щурмуваха, и какво? Нашите се разбягаха? Бяха избити? Какво?

— Ами всъщност удържаха портата още няколко минути. Но оплескаха маневрите за подкрепа на предната линия, на които се опитвах да ги науча. — Говореше за маневрата, при която мускетари със заредени оръжия се разменяха с предните редици. — Вместо това предаваха заредени мускети напред и празни назад. Отстъпваха, но не бързо, а защитите на стената държаха. Стъмваше се… мислех, че ще издържим.

— А после?

— Барутът им свърши. — Той въздъхна. Гавин виждаше, че генералът го приема като личен неуспех. — Другаде имаше в изобилие, естествено. Бях пратил хора да донесат, но… винаги има издънки. — Объркване или шпиони, или убити куриери, или дезертиране на каруцари, които трябва да докарат барута, и в добавка към всичко това офицери, които не проверяват дали заповедите им се спазват, било поради неопитност, страхливост или смърт. Всяко звено в тази дълга верига можеше да се скъса, когато става дума за армия, в която малцина са били обучавани и само някои подразделения са тренирали заедно. В случая се бе скъсало звеното с доставката на барут.

Разбира се, това нямаше да има значение, ако Гавин бе построил проклетата порта по-рано. Или ако беше по-силен. Или ако онова гюле не бе ударило точно където не трябва. Но нямаше смисъл да мисли за това сега.

— Защитниците ни се уплашиха и побягнаха — продължи Корван. — Крал Гарадул не прати никого да ни гони. Успях да организирам сравнително подредено отстъпление за хората на стената. Предполагам, че Гарадул си мисли, че ще се предадем. Може би е смятал, че с милосърдие ще постигне целите си по-бързо, отколкото ако изтреби колкото може повече хора. Или пък не е искал собствените му хора да се избиват един друг в тъмното. Или пък е набожен и тази негова нова религия забранява нощните боеве.

— Мисля, че е стара религия — отбеляза Гавин.

— Не дават никакви признаци, че ще атакуват днес.

— Слънцеднев е свещен дори за езичниците — каза Гавин.

— Значи разполагаме с време до утре. Какво искате да направим, лорд Призма?

— Когато мислеше, че съм извън строя, какво реши да направиш?

— Каквито и симпатии да е спечелил крал Гарадул сред гражданите, като пощади бягащите мъже вчера, ги изгуби с излишък, като използва цветните бесове в битка. Градът гъмжи от приказки за чудовища. Хората са ужасени. Преди два дни се тревожех, че могат да се обърнат срещу нас. Но видяха как строиш стена, за да ги защитиш, и видяха от какво ги защитаваш. Така че сега ти вярват и ругаят Гарадул, който изби приятелите им с помощта на онези изчадия. Целият град е с теб. Ако застанеш пред тях, ще те следват и до дверите на вечната нощ.

— Корван. Отговори на въпроса.

Корван се почеса по врата. Поколеба се.

— Не можем да победим. Старата каменна стена около града не може да спре дори някое по-решително муле. Раск завзе по-голямата част от барута ни заедно със стената, плюс всичките оръдия. Половината ни мускети останаха на бойното поле, след като хората ги захвърлиха в бягството си. Ще имаме късмет, ако успеем да убием няколко хиляди, преди да превземат вътрешната стена, а започнем ли да водим бой улица за улица, бихме могли да избием доста от тях, но в края на краищата самият им брой гарантира, че всичко ще свърши с касапница. При тяхната численост и нашата липса на ресурси градът е незащитим. Изобщо не мога да си представя стратегия, при която да спечелим. Можем да им нанесем големи загуби, но не е същото. — Той направи гримаса. — Готвех се за отстъпление.

— Отстъпление. — Корван Данавис никога не бе губил битка — е, ако не се броеше за загуба Разцепената скала, а Гавин не я броеше. Ако целта ти е да загубиш и загубиш точно както си възнамерявал, това всъщност не е загуба, нали?

— Дори едно отстъпление е пълно с непредвидени трудности, лорд Призма. Присъствието на „чудовищата“, което настрои всички в града на наша страна, също така означава, че всички искат да го напуснат. Мислят си, че ако останат, ще бъдат избити и изядени, а няма начин да евакуираме толкова хора с толкова малко кораби и толкова малко време, с които разполагаме.

Гавин се потърка по челото. Наметна церемониалния си бял плащ. Казано честно — протакаше.

— Нашите шпиони докладвали ли са нещо за Карис? — попита той, като се опита да го каже небрежно. Не че щеше да измами Корван.

— До вчера е била още жива. Предполагам, че той е смятал да я използва като разменна монета, ако се наложи. — Което, разбира се, нямаше да направи при сегашното положение. А това означаваше, че тя вече не му е нужна. Не се налагаше Корван да го изрича на глас.

— А за Кип, Лив или Железни? — Ако Гавин се бе замислил или не беше чак такъв егоист, щеше да попита първо за дъщерята на Данавис.

— Нито дума — отвърна Корван. Беше стиснал устни.

— Което може и да е добра новина, нали? Ако бяха направили нещо пагубно, щеше да е по-вероятно нашите шпиони да чуят за това, нали?

Известно време Корван не продума: отказваше да приеме толкова слабо утешение. Не беше човек, който се лови за сламки или вярва, че трагедията няма да сполети точно него. Смъртта на двете му съпруги го бе лишила от идеализма му.

— Шпионите ни докладваха, че има нещо като крал на цветните бесове, полихромен бяс. Наричат го лорд Всецветни. Не разполагаме с никакви податки кой е бил, преди да наруши Договора — освен ако не е истински див полихром.

Гавин сви рамене. Това бе просто още един проблем сред стотици, но той знаеше, че Корван докладва всички потенциални проблеми, за да може Гавин сам да реши кое е важно и кое не.

— Какво искате да направим, лорд Призма?

Питаше, разбира се, дали да се бият, или да се евакуират.

— Искам да убия Раск Гарадул.

Корван не каза нищо, не отиде да заповяда покушение или нещо друго също толкова глупаво.

Проклет да е, но бащата на Гавин бе предрекъл дори това. „Ако загубиш града, убий Раск Гарадул“, беше казал Андрос Гайл. Тъй като се чувстваше сигурен, че може да спаси града, Гавин не бе пратил убийци. Трябваше да направи и двете. Но вече бе късно за това, освен ако утре Раск не го щурмуваше също толкова глупаво като вчера.

Гавин отвори уста, но думите не искаха да излязат. Той се изкашля в опит да се отърве от вкуса на провала.

— Аз ще помогна, колкото мога, докато изпълнявам религиозните си задължения, но… — Изкашля се пак. „Седем години, седем велики цели. За първи път се опитах да направя нещо добро.“ — Провалих се, Корван. Заповядай евакуация.