Брент Уийкс
Черната призма (71)

70.

Едва два дни по-късно, когато зърнаха армията на крал Гарадул, пльоснала се върху равнината и замърсяваща реката като гигантско кравешко лайно, Кип осъзна колко страхотно, невероятно, неповторимо тъп е планът му.

„Ще вляза с бодра крачка там и ще спася Карис, така ли?“

По-скоро със смешно клатушкане.

Седяха на коня, който изглеждаше благодарен за дадената му почивка, на върха на един малък хълм и оглеждаха човешкото множество пред себе си. Беше необятно. Кип никога не се бе опитвал да прецени числеността на някоя тълпа, а и никога не бе виждал толкова голяма.

— Как мислиш, шейсет или седемдесет хиляди са? — попита той Лив.

— Повече от сто, бих казала.

— Как ще намерим Карис сред толкова народ? — зачуди се Кип. „А аз какво очаквах? Табелка «Пленената притегляща е тук»?“

По-голямата част от лагера представляваше истински хаос. Хора опъваха навеси край фургоните, онези, които имаха палатки, се караха кой кое място да заеме, деца тичаха между палатките, фургоните и добитъка. Небето още светлееше, макар че слънцето бе залязло и из цялата равнина вече палеха огньове. Кип чуваше как наблизо някакви хора пеят. Мъже плуваха и се къпеха в реката малко по-надолу от мястото, където войниците набързо бяха спретнали заграждение за добитъка. Животните мърсяха водата, но явно на никого не му пукаше. Други мъже стояха на брега и пикаеха направо във водата. Цветът й над и под лагера се различаваше чувствително. Хора носеха кофи вода, напълнени директно от реката.

„Май ще пия само вино.“

И което бе по-важно, миризма на печено месо изпълваше въздуха.

Стомахът на Кип закъркори. Бяха излапали взетата от него храна по-бързо, отколкото си мислеше — всъщност я беше излапал предимно той, — и сега не разполагаха с нищо. „Е, освен едно руло данари, което откраднах, на стойност колкото половингодишна заплата.“

Ах, да. Вярно.

— Ще се разделим — каза Лив. — Ти се насочваш право към центъра на лагера. Предполагам, че палатките на краля са разпънати там. Карис е важна личност, така че може би я държат наблизо. Аз ще ида да потърся при притеглящите. Един пленен маг вероятно ще бъде надзираван от други магове. Тя трябва да е на едно от двете места. Ще се срещнем отново тук след, да речем, три часа?

Кип кимна. Беше впечатлен. Сам изобщо не би се оправил.

Лив скочи от коня и изчезна. Никакви колебания, никакви размишления. Кип я изпрати с поглед. Беше гладен.

Поведе едрия кротък кон напред, като подръпваше юздите всеки път, когато животното се опитваше да попасе тревата отляво или отдясно. Приближи се към един от по-големите огньове. Не един, а два глигана се печаха на шишове над пламъците и докато Кип се взираше в тях и преглъщаше, една от най-дебелите жени, които бе виждал, отряза с няколко сръчни движения голяма мръвка от добре изпечения бут. Ароматът беше чуден, апетитен, съблазнителен, превъзходен, изумителен, омайващ, парализиращ. Кип не можеше да помръдне — докато не я видя как надига месото към устните си.

— Извинете! — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше. Другите около огъня вдигнаха очи.

— Не усетих да се е размирисало — рече дебеланата и захапа тлъстата мръвка. Нещо в Кип сякаш умря. После още повече, когато суровите мъже и жени около огъня се засмяха. Дебеланата, с месото в едната ръка и дълъг нож в другата, се ухили между хапките. Имаше поне три гуши, а чертите на лицето й се губеха сред тлъстините, които го притискаха от всички страни като група хулигани, заобиколили недодялано хлапе. Ленената й пола можеше да служи за палатка. Буквално. Тя се извърна от Кип, пъхна ножа обратно в канията и продължи да върти шиша. Задникът й бе нещо повече от тресяща се грамада — беше архитектурен паметник.

— Извинете — рече Кип, като се съвзе. — Чудех се дали не бих могъл да си купя малко вечеря. Имам пари.

При тези думи всички около огъня наостриха уши. Кип внезапно се зачуди дали е избрал най-подходящия огън, до който да спре. Или всички в лагера бяха мърляви като тези?

Той се огледа. Ами да, всъщност бяха.

Мамка му.

Бръкна в кожения колан за пари, където бе прибрал рулото калаени данари. Беше взел колана първо, защото в него вече имаше пари, и второ, защото така щеше да му е по-лесно да ги носи. Монетите бяха нанизани на квадратна пръчица, която пасваше на квадратните дупки по средата им и беше със стандартна дължина, така че на хората да им е лесно да си броят парите — разбира се, при броенето на чуждите все още се използваха везни. Това бе удобно и пречеше на монетите да звънтят при всяка крачка, както ако са в кесия. Освен това получените рула можеха да се увият в кожа, за да се прикрепят към колан или да се скрият в дрехите. Кип просто бе зърнал проблясъка в това руло и го бе грабнал.

Но когато разви края му, за да извади един калаен данар, забеляза нещо ужасно нередно. Замръзна. Тежестта си беше каквато трябва или поне достатъчно близка, за да не се замисли върху това, но монетата, която извади, не бе калаена. Един данар представляваше горе-долу надницата на обикновен работник. Някой по-неквалифициран, като например майка му, щеше да вади по половин. Той бе предположил, че рулото е пълно с калаени монети по осем данара.

Вместо това бе задигнал руло сребърни квинтари. Те бяха малко по-широки, но два пъти по-тънки, а среброто бе малко по-леко от калая. Всеки от тях възлизаше на двайсет данара. Едно руло сребърни квинтари съдържаше петдесет монети, два пъти повече от калаените данари, които биха се събрали на такава пръчица. Значи вместо да открадне от Травертиновия дворец двеста данара — което си бе солидна сумичка, — Кип бе откраднал хиляда. И току-що бе измъкнал един пред очите на всички, така че да им стане ясно, че има още.

Разговорите секнаха. В танцуващата светлина на огъня немалко от очите заблестяха като вълчи.

Кип побърза да прибере колана за пари, молейки се никой да не е забелязал колко е пълен. Но какво значение имаше? Може би животът му струваше по-малко и от един сребърен квинтар.

— Ще взема един бут — каза той.

Дебеланата протегна ръка.

— Ще ми трябва и ресто от деветнайсет данара — каза Кип. Една надница сигурно бе три пъти повече, отколкото струваше глиганският бут.

Жената се изкикоти.

— Да бе, ние тука се занимаваме с благотворителност. Да ти приличаме на луксиати? Десет.

— Десет данара за едно ядене? — попита Кип; не вярваше, че тя говори сериозно.

— Ако предпочиташ, можеш да стоиш гладен. Няма да ти се отрази зле — рече жената.

Несправедливостта в това един такъв кит да го нарича дебел и той да не може да направи нищо по въпроса, парализира Кип. Той заскърца със зъби, оглеждайки хората около огъня, и накрая й подаде квинтара.

Левиатанът взе монетата, захапа я и я огъна леко. Ако бе фалшива, от калай, покрит със сребро, щеше да издаде особеното пукане, характерно за огъващ се калай. След като се убеди по теглото и структурата, че е истинска, жената я прибра. Сръбна голяма глътка от една стъклена кана, остави я и отряза единия бут на глигана. Докато тя работеше, Кип забеляза, че някои от мъжете около огъня са изчезнали.

Без съмнение щеше да ги открие да го чакат в сгъстяващия се мрак. Нали бяха видели рулото монети.

Дори останалите около огъня мъже и жени не го гледаха особено дружелюбно. Бяха насядали по торбите си, по пънове или направо на земята и повечето се взираха безмълвно в него. Неколцина пиеха вино или бира и си шепнеха един на друг. Една жена с изцъклен поглед лежеше, положила глава в скута на дългокос олисяващ небръснат мъж и го галеше по бедрото. И двамата го зяпаха.

Китът подаде бута на Кип.

Кип я изгледа с очакване.

Тя му отвърна с невъзмутим поглед изпод гънките тлъстини.

Преди няколко седмици Кип би отстъпил. Беше свикнал хората да се отнасят с него като с нищожество. Да го пренебрегват или да го тормозят. Но не можеше да си представи някой да тормози Гавин Гайл, та дори когато всичко е срещу него. Кип може и да беше копеле, но ако носеше в себе си дори капка от кръвта на Призмата, за нищо на света нямаше да се огъне.

— Искам си десетте данара — каза той.

Пияната жена от другата страна на огъня внезапно избухна в неудържим смях, докато не започна да се дави и това я накара да се засмее още по-силно. Значи не бе просто пияна.

— Изглеждам ли ти толкова богата, че да имам десет данара? — попита китът.

— Можеш да разсечеш квинтара на две.

Тя извади ножа си, сви рамене и пристъпи по-близо до Кип. Смърдеше на зърнен алкохол.

— Съжалявам, нямам нож.

Кип моментално разбра. Неколцина от мъжете се бяха понадигнали, не само от изострено внимание, а и за да са готови да скочат. Чакаха не само да му се присмеят — знаеха, че този кит ще го измами. Чакаха да видят дали Кип е жертва. Дали ще приеме безропотно измамата. Ако беше жертва, значи бе плячка. Щом имаше един квинтар, можеше да има и още.

Но какво можеше да направи? Да върне храната? Не, тази жена така или иначе нямаше да му върне квинтара. Ако си тръгнеше, само щеше да потвърди, че е слабак. Някой щеше да го причака в тъмното. А какво биха направили, ако я нападне? Ако ей така, без предупреждение, я фрасне с всичка сила в тлъстото лице?

Щяха да му скочат, разбира се. И след като го пребият, щяха да го оберат.

Ако побегнеше, дори да успееше да се измъкне, щеше да загуби коня си, а му беше прекалено трудно да го яхне и да препусне — да не говорим, че конят бе най-кроткото създание на света и едва ли би препускал дори дяволите да го гонят по петите.

— Добре — каза Кип. Обърна се, сякаш за да си тръгне, но вместо това грабна каната й. — Ще ми се да пийна нещо с вечерята. А рестото го задръж. За доброто обслужване. — Подуши каната. Както си и мислеше, беше зърнен алкохол. Сръбна малко, за да изглежда по-печен, и трябваше да положи усилия да запази безизразна физиономия, когато течността изгори устата му. А после и гърлото му. И стомаха му.

Мъжете, които се готвеха да скочат, се отпуснаха обратно на земята.

— Може ли да спя тук тази нощ? — попита Кип.

— Стига да си платиш — рече мъжът с олисяващото чело и косата, спускаща се до средата на гърба му.

— Разбира се — отвърна Кип. Вече не бе и наполовина толкова гладен, колкото допреди няколко минути, но се насили да изяде почти целия бут. Докато останалата част от глигана се печеше, другите мъже и жени се приближаваха да си отрежат парчета.

Когато Кип свърши, осмука пръсти и тръгна към коня си. Стигна достатъчно далеч, за да започне да се надява, че просто ще го оставят да си тръгне.

— Къде отиваш? — попита олисяващият.

— Трябва да изтъркам коня си — каза Кип. — Денят беше дълъг.

— Няма нужда да ходиш никъде, освен това не искам да се приближаваш до моя кон.

— Твоя кон — рече Кип.

— Точно така. — Мъжът оголи почернелите си зъби насреща му — наполовина в усмивка, наполовина сякаш щеше да го ухапе — и извади нож.

— Ще ни трябва и този колан за пари — обади се друг мъж.

Жените около огъня просто гледаха безстрастно. Никой не понечи да му помогне. Още няколко мъже се присъединиха към двамата, застанали срещу Кип. Кип се взря в мрака. Зрението му бе развалено от огъня, но въпреки това забеляза няколко тъмни силуета, които го чакаха.

„Дай им каквото имаш и може да ти се размине само с пердах, Кип. Знаеш, че няма да се измъкнеш оттук с всичко. Протакай, в лагера може да има някакви патрули, които да те спасят.“

— Вечната нощ да ви погълне дано — изруга Кип и счупи горния край на каната в ръба на едно колело на фургон.

— Глупаво момче — рече олисяващият. — Повечето хора, като правят това, запазват дръжката, не я отчупват.

Кип скочи и лисна зърнения алкохол върху мъжа. Онзи се намръщи, докато триеше парещите си очи, и прехвърли ножа в лявата си ръка.

— Знаеш ли какво? Ще те убия заради това — каза той.

Кип изкрещя и нападна.

Това бе последното, което очакваше мъжът. Още си търкаше очите. Вдигна ръка, за да се предпази от удар, но Кип се гмурна ниско, покрай ножа, и заби глава в корема му. Онзи изпъшка и залитна назад, и точно до огъня се спъна.

За миг не се случи нищо. После алкохолът по ръцете му пламна. Той изпищя и вдигна ръка, и косата му също се подпали. Брадата му се подпали. Лицето му. Писъците му се извисиха страдалчески.

Кип се стрелна точно покрай горящия човек.

В течение на един благословен миг никой не помръдна. После някой се метна към него. Не го улучи, но закачи петата му. Кип се строполи тежко.

Не се бе отдалечил и на три крачки от огъня.

„Хубаво тичаш, Прасчо.“

Претърколи се тъкмо навреме, за да види как горящият мъж, който продължаваше да врещи, се блъсна право в дебеланата. Тя нададе писък, странно тънък за толкова едра жена, и започна да го ръга с големия си нож.

А после трима мъже връхлетяха срещу Кип. Огънят зад гърбовете им ги превръщаше в огромни гротескни сенки. Нечий ритник го улучи по рамото, после втори от другата страна се стовари в бъбрека му. Прониза го болка, от която му секна дъхът. Той се сви на топка.

Ритници се посипаха по гърба и краката му. Единият мъж се бе привел над него и млатеше с юмруци по бедрото му, мъчейки се да го удари в слабините. Някой стовари крак върху главата му. Ударът беше кос, но го улучи по носа. Гореща кръв шурна по лицето му и главата му се прасна в земята.

Една-единствена мисъл си проби път през мъглата, обвила изведнъж съзнанието на Кип. „Те ще ме убият.“ Това нямаше да е побой. Щеше да е убийство.

„Така да бъде. Но ще трябва да ме убият прав.“ Надигна се мъчително на четири крака.

Това откри ребрата му и един ритник се заби в тях отстрани. Кип го пое с изпъшкване.

Трима възрастни мъже да нападат момче, което не им е направило нищо. Тази несправедливост разбуди у него железен резерв от воля. Не, вече не бяха само трима. И други се бяха присъединили към тях. Но нарасналият им брой само го вбеси още повече. Той се сви, събирайки сили, сгушил глава между раменете си. „Да горите в ада, мога да го понеса.“

С нечовешки рев — звук, какъвто Кип никога не бе чувал и на какъвто дори не знаеше, че е способен — той скочи на крака. Внезапното му движение сякаш бе подсилено от предишната му мудност.

Крещеше окървавен, пръскайки кръв в лицето на един мъж, който се бе втурнал напред да го ритне. Кип беше като пещерна мечка, внезапно изправила се на задните си крака. Очите на мъжа се разшириха.

Кип го сграбчи за ризата, дръпна, завъртя и с рев го метна в единствената посока, която не бе препречена от тела.

Към огъня.

Мъжът видя накъде лети. Посегна да се улови за окачения над пламъците шиш, но не успя и вместо това го удари с лакътя си. От удара се завъртя и се стовари странично в огъня, така че главата му попадна в самия център на пламъците, а шишът падна.

Кип не гледаше, нито слушаше новите писъци. Някой го фрасна в корема. Обикновено такъв удар би го сгънал на две. Но сега болката нямаше значение. Той откри нападателя — едър брадат мъж, поне стъпка по-висок от него, който го зяпаше, смаян, че момчето не е паднало. Кип го сграбчи за брадата и я дръпна с всички сили надолу към себе си. Едновременно с това главата му замахна напред със силата на таран. Лицето на едрия мъж изхрущя и той рухна сред пръски кръв и летящи зъби.

Нещо като надежда замъждука през яростта на Кип. Той се обърна пак, търсейки друга жертва, и точно тогава нещо го цапардоса по главата.

Кип се строполи. Дори не усети падането. Просто изведнъж се озова на земята, взирайки се нагоре към друг ухилен демоничен мъж с цепеница в ръка. Зад него имаше още четирима. Четирима? Все още? През сълзите и замайването си Кип дори не беше сигурен, че ги е преброил вярно.

Надигна се отново на четири крака, но бързо рухна. Пред очите му танцуваха звезди. Не можеше да пази равновесие.

— Хвърлете го в огъня! — изкрещя някой.

Имаше и други думи, но Кип не ги различаваше ясно. Следващото, което усети, бе, че мъжете го хващат за крайниците и го повдигат. Беше с лице надолу. Топлината на огъня лъхна лицето му.

Мъжете спряха.

— Не бутайте нас вътре, глупаци! — изръмжа един от тези отпред.

— На три!

— Оролам, колко е едър.

— Е, няма нужда да го хвърляме надалеч.

— Ще зацвърчи като сланинка в тиган, нали?

— Едно!

Кип се люшна леко към огъня и би се заклел, че веждите му се сгърчиха от жегата. Сграбчи го задушаващ страх. Замайването му изчезна.

Люшна се в обратната посока.

— Две!

„Стига. Просто силите бяха прекалено неравни. Опитах се. От какво да ме е страх, когато нямам нищо за губене? Презирам се. И какво толкова, ако умра? Малко болка, голяма работа! После болката ще изчезне навеки. Само забвение.“

Люшна се малко по-навътре над огъня и затвори очи, приветствайки горещината. Веждите и миглите му се стопиха. Огънят заблиза лицето му като котка.

„Един Гайл не би се предал. Те те приеха, Кип. Очакваха да поемеш своята тежест. Гавин, Железни, Лив, те ти позволиха за първи път в живота си да принадлежиш към нещо. А ти ще ги разочароваш?“

И ей така, отведнъж, страхът просто изчезна. „Не.“

Мъжете пак го люшнаха в обратната посока. За последен път. Бяха четирима. Четирима Овенировци. Четири майки на Кип, които се отнасяха към него като с нищожество и очакваха да го приеме.

„Няма да я бъде тая!“ Внезапната, неумолима жар на омразата му се разгоря силно като пламъците.

— Три!

Мъжете го люшнаха напред.

Кип остави очите си отворени и усети как се разширяват — но не от страх, страхът бе изчезнал. Очите му се разшириха при вида на огъня така, както очите на един влюбен се разширяват при вида на неговата изгора. „Да, прекрасна е! Да, моя е!“

Изневиделица се разнесе свистене като от мощен вятър. Огънят промени формата си, метна се към Кип — в Кип! И изчезна. Целият огън угасна за миг и лагерът потъна в мрак.

Мъжете извикаха и го пуснаха.

Но Кип почти не забеляза това.

Беше паднал в жаравата. Подпря се на лявата си ръка и чу цвърчене, когато дланта му се сви около горяща пръчка. Макар че бе засмукал целия огън, въглените още бяха нажежени.

Но Кип почти не забеляза това. Яростта беше море, а той просто се носеше по нея. Не беше самият себе си, нямаше съзнание за самоличност. Съществуваха само хората, които мразеше и които трябваше да бъдат поразени.

Той изкрещя и протегна ръка към небето. От нея бликна горещина, която на една стъпка от дланта му се превърна в огън и обагри небето в синьо, жълто, оранжево и червено. Той се изправи, докато горещината бушуваше във вените му. Непоносима горещина. Въпреки мрака можеше да види ясно мъжете, които го бяха държали. Виждаше топлината им. Единият се беше спънал и се взираше в него със зяпнала уста.

Кип протегна ръка напред. Огън обви мъжа от главата до петите.

Останалите търтиха да бягат.

Кип замахна с лявата си ръка към един от тях. Усети как кожата му се разпука, когато отвори дланта си, но болката бе само далечно ехо. Прицели се и с дясната. Пук, пук, пук. Три огнени кълбета, всяко голямо колкото дланта му, полетяха в нощта и откатът едва не го запрати обратно в огъня. Но всяко от тях намери мишената си, заби се в гърба на някой от мъжете и го изкорми с огън, изпече го отвътре още докато падаше.

Кип се свлече на колене. Все още му бе горещо, толкова горещо, топлината го изпълваше целия. Вдигна отново ръце. Огън бликна към небето и от двете му длани, дори и от осакатената лява. После зрението му се върна към нормалното. Той задиша тежко, като че ли току-що някакъв демон го бе напуснал, оставяйки го празен, след като е изпепелил част от човечността му.

Огънят гореше отново, много по-малък. Топлината на въглените бе възпламенила дървото и светлина озари околните фургони и лицата на уплашената тълпа, събрала се да види какво става.

В светлината на фенерите, факлите и наново разгорелия се огън Кип видя сцената с очите на разума. Десетки хора, наредени в широк кръг, се взираха в него и всичките изглеждаха сякаш аха-аха ще си плюят на петите. Наоколо бяха пръснати тела: и четиримата мъже, които се бяха опитали да го хвърлят в огъня, бяха мъртви; единият представляваше обгорял скелет с парчета месо по него, а другите имаха в гърбовете си дупки, големи колкото юмрука на Кип.

Незнайно защо останалите изглеждаха по-зле. Кожата на мъжа, когото Кип бе залял със зърнен алкохол, се белеше от лицето и гърдите му, а ръцете и туловището му бяха покрити с рани от нож. Той лежеше и стенеше тихо, а от обгорения му скалп още стърчаха няколко кичурчета коса. Дебеланата лежеше до него и открито плачеше. Пламтящият мъж сигурно бе налетял право върху нея, защото лицето й бе опърлено, от дясната му страна имаше мехури, веждите й липсваха, половината й коса бе изгоряла и някак си собственият й нож стърчеше забит до дръжката отдясно на корема й. Кръв се стичаше по бузата й. Мъжът, когото Кип бе метнал в огъня обаче изглеждаше най-зле. Беше се хванал за шиша, за да се спре, и в огъня бе паднала само главата му, право върху най-нажежените въглени.

Беше се извлякъл навън и по някакво ужасно чудо още беше жив и в съзнание. Плачеше тихо, като че ли дори от самия плач го болеше, но не можеше да се спре. Беше се претърколил, излагайки на показ обгорялата страна на главата си. Кожата му не просто се бе обелила — беше залепнала към въглените като изгоряло пиле към тиган. Скулата му бе оголена, на мястото на бузата му имаше дупка, през която се виждаха зъбите, обагрени в червено от кръвта, а окото му бе тебеширенобяло.

Единственият, който имаше шанс да оцелее, беше брадатият, чиито зъби Кип бе избил. Той лежеше в безсъзнание, но доколкото Кип можеше да види, все още жив.

Кип се заклатушка към коня си, обзет от безчувственост. Нямаше план. Просто трябваше да се махне оттук. Толкова го беше срам. Стигна чак до животното, преди да види войниците. Те бяха заобиколили лагера, но стояха в задната част на тълпата. Кип погледна към един от тях, който беше на кон — офицер, както предположи.

— Съжалявам, сър, но не мога да ви, позволя да си тръгнете — каза офицерът. — Един от Свободните ще дойде да ви вземе.

— Те ме нападнаха — рече изтощено Кип. — Опитаха се да ме ограбят. Аз… не исках… — Облегна се на коня си. Тъпото животно не беше избягало. Ах, да, то нямаше пред очите си открито пространство, а и беше вързано, така че не би могло да си тръгне, дори да искаше. И все пак Кип би очаквал да пощръклее. Вместо това стоеше, кротко както винаги. Кип се подпря на него.

С лявата си ръка. Оролам! Кожата се напука и разкъса, и закърви от всяка става. Кип извика тихичко. Но дори мисълта за собственото му страдание привлече очите му обратно към огъня, към хората, които беше убил, и онези, които още не бяха мъртви, но щяха да умрат. Усещаше сърцето си като дървено, все едно би трябвало да чувства нещо повече, но не можеше.

Като хвърли поглед назад обаче видя как някакъв младеж обхожда телата и ги проверява. Младежът — не, момчето, защото не можеше да е на повече от петнайсет въпреки разкошните си дрехи — тъкмо смъкваше от ръцете си ръкавици от бяла сърнешка кожа. Имаше голям орлов нос, светлокафява кожа, тъмни очи, тъмна рошава коса. Над бялата му риза предмишниците му бяха покрити с шарени ръкавели, с пет широки цветни ивици на бял фон. Плащът му повтаряше същата шарка, от оградена с черно ивица, която изглеждаше замъглена — подчервено? — през червено, оранжево и жълто до зелено. Нямаше синьо или надвиолетово. Не беше нужно човек да е гений, за да познае, че е полихром.

Но не това прикова вниманието на Кип. От всичките хиляди хора в лагера и от стотиците притеглящи, които сигурно имаха, Кип позна този. Той беше част от отряда, извършил касапницата в Ректън. Лично се беше опитал да убие Кип на водния пазар. Зимун, така го бе нарекъл наставникът му. Надеждите на Кип се сгромолясаха като дете, скочило от водопад.

Зимун си сложи зелени очила и каза:

— Здравей, огнеприятелю. Добре дошъл на нашата война. Предполагам, че си тук, за да се присъединиш към Свободните?

— Точно така — рече Кип, като си възвърна дар слово. „Свободните ли?“

Изумруден дим се завихри в дланите на Зимун.

— Просто за твое сведение — каза той, — можеш да убиваш когото се налага — макар че лорд Всецветни предпочита да не е толкова безразборно, — но когато го правиш, моля те, разчиствай след това. Разтвори ръце и описа бавен кръг, приклекнал леко, сякаш събираше енергия. После ръцете му се кръстосаха рязко и се стрелнаха настрани. Пук-пук, пук-пук. Четири шипа зелен луксин, всеки с дължината на пръст, излетяха на два залпа. Около огъня, почти едновременно, четири глави се пръснаха с влажно мляскане. Ранените. Стоновете им секнаха незабавно.

Кип се опули ужасено.

Зимун изглеждаше доволен от себе си. Сгъна зелените очила и ги прибра в един джоб.

„Той се перчи. Перчи се, като убива хора!“

Когато Кип пристъпи към него, Зимун изведнъж се намръщи.

— Как се казваш?

— Кип — отвърна Кип, преди да му мине през ума, че може би не е добра идея да използва истинското си име.

— Кип, имаш зъб в главата.

Ъ? Кип оголи зъбите си и посочи.

— Всъщност всичките ми зъби са в главата ми.

„Дръж се, сякаш не ти се иска да повърнеш, Кип. Изтърпи го някак си.“

— Не, не твой зъб — поясни Зимун и посочи главата си, като че ли беше огледало.

Кип вдигна ръка и естествено, от главата му стърчеше зъб. Откъде се беше взел, по дяволите? Той го измъкна, което го накара да трепне леко. По лицето му закапа прясна кръв.

— Хмм — рече Зимун. — Може би първо ще те заведа при лекарите да те прегледат.

— Първо ли? — попита Кип.

— Да, разбира се. Лорд Всецветни държи да се запознае лично с всичките ни притеглящи. Дори и с немарливите.