Брент Уийкс
Черната призма (70)

69.

— Момчето е изчезнало — докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. — Кип — добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.

„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“

— Защо не са ми съобщили? — попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“

— Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.

„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка — знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.

Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“

„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“

— Някакви други новини? — попита Гавин.

— Взел е кон и руло монети.

— Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си — рече Гавин.

Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.

— Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но й отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.

Гавин се взираше към морето. Пазителката — статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, — стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.

Точно това се опитваше да направи и Кип.

Железни каза:

— Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.

„Може би защото от него би излязъл невероятно лош шпионин?“

— А по въпроса за нашите шпиони какво научи?

— Губернатор Красос много невинно дойде да инспектира пристанището. Носеше безобидна на вид и странно тежка торба. Изглеждаше ужасно доволен да ме види — рече Железни.

— Прибягваш към сарказъм само когато си бесен — отбеляза Гавин. — Давай, казвай направо.

— Заклех се да пазя Кип, лорд Призма, но първо, шпионите…

— Можеш да ме наричаш Гавин, когато се държа глупаво — каза безизразно Гавин.

— Шпионите докладват…

— Изплюй камъчето, в името на Оролам.

Железни стисна зъби, после се насили да се отпусне.

— Трябва да тръгна след него, Гавин, което означава, че не бих могъл да съм тук, да помагам с отбраната и да командвам хората си.

— А ти си париец, огромен на ръст и точно обратното на незабележим, така че ако тръгнеш след него — както изисква честта ти, — най-вероятно ще те убият. Което ще означава не само, че ще си мъртъв, което не ми допада особено, но и че не си успял да опазиш Кип, което поначало е единствената причина да тръгнеш след него. Освен това не можеш да прехвърлиш задачата другиму, защото си обещал да го пазиш лично, а и така или иначе всеки друг черногвардеец ще се набива на очи почти колкото теб. — Не защото черногвардейците бяха по-тъмнокожи от тирейците и имаха ситно къдрава коса. През вековете достатъчно чужда кръв се бе примесила с тирейската, за да има немалко местни, които притежават и двете черти. Дори от Кип би могъл да излезе добър шпионин въпреки сините му очи — тирейците бяха свикнали с етническите малцинства поради всичките хора от други народности, останали тук след войната. Проблемът беше, че извънредно атлетични притеглящи с абаносова кожа, които излъчват заплаха от самите си пори, щяха да се открояват навсякъде. Черногвардейците биха се откроявали дори сред цяла армия парийски притеглящи.

— Това описва добре ситуацията — призна Железни. Остротата на гнева му бе притъпена, след като Гавин му разкри точно защо е ядосан.

— Какво друго научи от шпионите ни? — попита Гавин, като пренебрегна за момента притесненията на Железни.

Железни, изглежда, също бе доволен да не говори за дилемата си.

— Някои от тях пристигнаха от лагера на крал Гарадул и мисля, че проблемите ни са по-големи, отколкото си давахме сметка. — Той смъкна готрата от главата си и се почеса по темето. — Въпросът е религиозен.

— Не мислех, че се интересуваш много от религия — рече Гавин в опит да вмъкне малко несериозност.

— Че защо ще си мислите подобно нещо? Аз постоянно разговарям с Оролам.

— „Оролам, с какво заслужих това?“ — подхвърли Гавин, решил, че той се шегува.

— Не. Сериозно — каза Железни.

— О. — „Железни набожен?!“

— Но знаете как е. Вие също говорите непрекъснато с него. Нали сте неговият избраник.

— При мен е по-различно. — „Явно много, много по-различно.“ — Извинявай за шегата. Религия, казваш?

— Това, че се е нарекъл крал, не е просто някакъв политически ход. Раск Гарадул иска да унищожи всичко, което сме постигнали след идването на Луцидоний. Всичко.

Неясен ужас се загнезди в стомаха на Гавин.

— Старите богове?

— Старите богове — потвърди Железни.

— Върни Кип, командире. Направи каквото е нужно. Ако някой се оплаква от методите ти, ще трябва да мине първо през мен. Ако можеш, спаси и момичето. Задължен съм на баща й по начин, който не бих могъл да ти обясня.

 

 

Гавин спа малко и на пресекулки. По принцип никога не спеше много, но всеки път с наближаване на Освобождението нещата се влошаваха. Мразеше това време от годината. Мразеше тази шарада. Усещаше някакво стягане в гърдите, докато лежеше в постелята. Може би навремето трябваше да остави брат си да победи. Може би Гавин би свършил по-добра работа. Или ако не друго, поне той самият сега нямаше да е тук.

Глупости.

И все пак неволно се чудеше дали Гавин не би бил по-добра Призма от него. Гавин винаги бе носил бремето на отговорността по-успешно от Дазен. При по-големия му брат то дори не изглеждаше като бреме. Като че ли този човек никога не се съмняваше в себе си. Дазен винаги му бе завиждал за това.

Утрото дойде прекалено бързо. Дазен се надигна в леглото и си надяна пак лицето на Гавин. Усети онова жилване на болка в гърдите, стягането в гърлото. Не можеше да го направи.

Глупости. Просто му липсваше Кип, както и Карис, освен това се тревожеше за дъщерята на Корван и се ужасяваше от изтощителното целодневно притегляне, което му предстоеше. Нямаше друг избор, освен да продължи.

След като приключи с дългото миене — защо трябваше Гавин да е такова конте? — хапна и препусна към стената. Там го посрещна млад оранжев притеглящ.

Той бе един от трагично младите, които не можеха да се справят със силата. Пристрастен. Сигурно нямаше и двайсет години, парийски планинец, но не носеше готра. Вместо това косата му бе сплетена на множество малки плитчици, хванати зад тила с кожена лента. Дрехите му също говореха за отхвърляне на традиционното облекло — и на всякаква традиция изобщо. Оранжевите умееха да виждат как на другите им се иска да стоят нещата. В повечето случаи го използваха за своя изгода, ставаха хлъзгави като луксина от своя цвят. Но в някои случаи отхвърляха всички правила и се превръщаха в творци и бунтовници. Като се имаше предвид как дрехите на мъжа успяваха да се съчетаят сполучливо и да изглеждат добре въпреки разнородния си произход и как всички цветове и тъкани се допълваха, Гавин предположи, че този е творец. Но оранжевото му хало бе изтъняло от напрежение. Определено нямаше да издържи до следващото Освобождение.

— Лорд Призма — каза младежът. — С какво мога да ви помогна?

Слънцето едва се бе подало над хоризонта и всички магове, които можеха да притеглят, без да си навредят или да загубят контрол, се бяха събрали на стената. Местните работници изглеждаха зашеметени от факта, че са заобиколени от толкова много притеглящи.

— Как се казваш? — попита Гавин. Не мислеше, че е виждал този младеж преди.

— Ахейяд.

— А, значи наистина си творец — рече Гавин.

Ахейяд се усмихна.

— Нямах голям избор, при баба като моята.

Гавин го погледна въпросително.

— Съжалявам, мислех, че знаете. Баба ми е Тала. Тя знаеше, че ще съм оранжев и творец, още когато бях на четири годинки. Принуди майка ми да ме прекръсти.

— Тала може да бъде много, хм, убедителна — каза Гавин.

Момчето се ухили.

Едно момче да отива на Освобождението заедно с баба си. Тук под повърхността се криеше някаква тъжна история, семейна скръб от загубата на две поколения едновременно, но нямаше нужда да задълбава в това сега. С времето всички неща излизат на светло.

— Имам нужда от творец — каза Гавин. — Можеш ли да работиш бързо?

— Има си хас — отвърна Ахейяд.

— Бива ли те? — Гавин вече знаеше, че го бива, иначе Корван не би го пратил. Но искаше да знае дали младежът ще бъде дързък, или колеблив, когато се сблъска с нещо толкова огромно.

— Аз съм най-добрият — рече Ахейяд. — Какъв е проектът?

Гавин се усмихна. Обичаше творците. В малки дози.

— Строя стена. Трябва да се консултираш с архитекта, за да сме сигурни, че няма да оплескаш нещо функционално, но истинската ти задача е да направиш тази стена страшна. Можеш да вземеш когото си поискаш от старите притеглящи да ти помага. Давам ти някои рисунки на Раткаесон, с които разполагаме. Ако може да прилича на тях, направи го. Ще кажеш на сините как да държат формите. Аз ще ги напълня с жълт луксин. Първо ще направя функционалните части. А след два-три дена ще можем да прикрепим и добавим всичко, което проектираш.

— Колко голямо мога да направя… каквото там ще направя?

— Разполагаме с около две левги стена.

— Значи говорите за нещо… наистина голямо.

— Огромно — отвърна Гавин. Като го караше само да проектира формите, щеше да попречи на младежа да притегля, което, предвид колко близо бе Ахейяд до разкъсването на халото, можеше да му спаси живота.

Докато се приготвят да започнат с притеглянето, стана пладне. Гавин бе помолил всички стари воини да разгледат плановете на стената и немалко от тях бяха дали предложения. Тези предложения обхващаха всичко — от разширяването на тоалетните и измислянето на способ отходните продукти да се изсипват внезапно върху врага през специални шахти до видоизменяне на лафетите на оръдията и добавянето на пещи за нажежаване на гюлетата до някои от тях. Нажеженото гюле вършеше чудесна работа за подпалване на обсадните машини. Някой предложи да направят подовете грапави и да осигурят улеи не само отвън за дъждовната вода, а и вътре в самата стена за кръвта.

Имаше много добри предложения и немалко лоши. Стената да е по-голяма, по-малка, по-широка, по-висока. Да има място за повече оръдия, повече стрелци, повече легла в лечебницата, казармите да са разположени в стената и така нататък.

По пладне Гавин се опаса наново в своите ремъци и бе повдигнат от земята. Другите се тълпяха около него, притегляха форми, укрепваха ремъците му. После се залови за работа.